Зорница Антонова е дъщеря на известния севлиевски лекар д-р Емил Антонов, дългогодишен главен лекар на Общинската болница, която тази година навършва 140 години. Завършила е езикова гимназия в Ловеч. От 18 години работи и живее със семейството си в Бразилия. Всяка година си идва в Севлиево.
Има две деца – Емона и Фернандо. Обича да слуша музиката на Дейвид Гарет, затова търси и намира възможност да бъде на всеки един от концертите му, особено в Европа. Тя е един от администраторите на Обществото на Дейвид Гарет в социалната мрежа.
Запознанството ни със Зорница Антонова стана по време на тържеството, в средата на април, което сложи начало на събитията по случай 140 години от създаването на МБАЛ ”Д-р Стойчо Христов” – Севлиево.
-Колко назад Ви върна събитието, на което се запознахме?
-Повече от 35 години. Много благодаря на ръководството на Болницата, че ме покани да присъствам на това тържество, като начало на честването на 140-годишнината на Общинската болница в Севлиево, защото тази болница е свързана с цялото ми детство. Стана ми много драго, че споменаха д-р Антонов и д-р Ботева /майката на Зорница –б.а./, затова, което са допринесли с труда си за развитието на лечебното заведение.
-Видяхте ли познати лекари сред присъстващите в залата?
-Да. Много мило ми стана, че в залата беше д-р Игнат Цанков, човекът, с който заедно с татко съм ходила по коридорите на болницата. Много време мина. Обичах да ходя там, в болницата. Обичах да се разхождам в задния двор. Имаше много дървета и ми харесваха боровете отпред. Обичах да се разхождам по коридорите, просто така.
-Вашите родители са били лекари, а защо Зорница не тръгна по техния път?
-Защото все си мислех, че няма да мога да изкарам първата година в медицинския университет, където трябва да се влиза в моргата за подготовка по анатомия. Но не мисля, че това е голяма загуба за мен, защото сега се занимавам с медицински и фармацевтични преводи.
-И какъв е пътят от Севлиево до Сан Пауло?
-Ами мъжът ми работеше в “Идеал Стандарт”. Любовта ни събра и тя ме отведе в Бразилия. Но поне веднъж в годината се връщаме тук.
-И какъв е живота там, в Бразилия, за един българин?
-Труден. Те са хубави хора, но …..Там не си говориш със съседите. Това става от Коледа на Коледа или ако случайно се срещнем на пътя. Там го няма нашето:”Ела у дома днес на кафе, ще се съберем с приятелки…!“ Не може да се разхождаш по улиците, защото разстоянията са много големи, пък и малко те е страх….Особено за разходки вечерно време.
Скоро мой колега от Бразилия беше тук в Севлиево по бизнес дела. Бяхме седнали на терасата на хотела, късно вечерта. И той ми казва.“Това къде ще го направиш в Бразилия? Къде ще имаш смелостта на седнеш в този час да пиеш кафе или каквато и да било друго? Никъде!
-И как се свиква на този живот там?
-Никак! Аз затова обичам да се връщам колкото може по-често. Радвам се, че и работата ми е такава! Както се изразявам, нося си я в джоба и мога да работя отвсякъде. Не се свиква общо взето. Не само защото не може да се разхождаш спокойно. За да отидеш да си купиш примерно хляб, трябва да предвидиш поне час. Не е като тук – свършил си хляба или нещо друго, притичваш до магазина.
-А децата Ви знаят ли български?
-Знаят. Дъщеря ми е българка, тя е родена в Севлиево. Синът ми е роден там, но и той знае български. И двамата ходят в българско училище в Сао Пауло. Тази година училището навърши 10 години и по този повод скоро имаше тържество. Било е много хубаво, за съжаление не можах да присъствам, защото съм в Севлиево. Но в организацията се включих, въпреки че съм далече. Моите деца бяха водещи.
-Колко са големи?
-Дъщеря ми ще направи 25, а синът е на 16. Те са родени на една и съща дата.
-Понякога, когато си отстрани, нещата се виждат по-ясно. Как намирате България, след всяко Ваше завръщане?
– Аз винаги казвам пред мои приятели от София, че България върви само напред. Те казват: „Ама тук е много мръсно! Въздухът мръсен, това било, онова било…”. Хайде да погледнем от другата страна, какво беше!? Не става въпрос за предишния режим, а за развитието на България след 1989 година. Какво нямаше и какво има вече!? Не става въпрос дори и за материални неща! Къде в света си вземаш метрото за 80 евроцента от вратата на летището и отиваш до центъра на града за 40 минути!? Това го няма никъде!! Къде е онова отношение, когато влезеш в магазина и те гледат със страшен поглед – все едно, че ти се сърдят, че си влязъл, за да им прекъснеш четенето на вестник, примерно. Нека да си признаем, че преди десетина години беше така. Сега навсякъде ме посрещат с „добър ден, мога ли да Ви помогна с нещо”. Дори ако продавачката пуши пред магазина, на часа оставя цигарата, докато аз още съм на стъпалото на магазина и ме пита: „Нещо да помогна?“ Това преди го нямаше.
Виждам, че в Севлиево метат всеки ден улиците. По улиците и тротоарите вече се правят платформи за хора в инвалидни колички или други двигателни проблеми. Това в Бразилия е абсурдно да се случи.
-Как си обяснявате този негативизъм в българите?
-Може би, защото много сме страдали като народ през предишни години и векове. И някак си ни е трудно да приемем, че трябва да виждаме най-напред хубавите неща …Аз поне така се старая, защото винаги има нещо хубаво и в лошото. В смисъл винаги може да се намери нещо, в което да се хванеш, да поставиш като основа и да преодолееш каквото и да е, за да вървиш напред.
-Аз също търся отговор на причините за този негативизъм. Не мислите ли, че той се дължи и на доста дългия период от време, когато българинът беше лишен от възможността сам да определя своето бъдеще, сам да избира по кой път да поеме…? И сега, когато той има тази възможност, не знае как да я използва и пак очаква държавата, Общината или някой друг да реши голяма част от неговите проблеми, дори и чисто битовите. Не мислите ли, че и това е причината, особено в по-възрастните хора?
-Напълно споделям това Ваше мнение! Има и такива, които си казват: „Да, аз ще си изчистя пред моя двор, пред моята врата, но съседът няма да го направи, затова няма смисъл …!“ Няма значение какво ще направи другият, важното е ти да започнеш! Ти да свършиш твоята част от общото.
-Да, Вие оценявате положителното развитие на България, но въпреки това малките градове и села се обезлюдяват. Младите хора се насочват към големите градове, към чужбина…Как ще коментирате тези процеси, които се отразяват доста зле на икономиката, а и застрашават съществуването на нацията ни?
-Всеки търси по-добър живот! Не може да ги съдим за това, всеки прави своя избор. Но ми се иска да има този избор тук. Не за да стават богати, но да се издържат и да живеят прилично.
Но аз си мисля, че и тук, в Севлиево, има големи възможности за развитие, може би е нужна по-голяма креативност, за да намериш собственото си пространство, за да се развиваш. Или трябва да потърсиш начин за допълнително обучение за това, което искаш да правиш. Скоро бях в един завод в Севлиево и ми споделиха, че нямат кадри. Истина е, че не можеш да вземеш от улицата един човек, който не е виждал това, за което го назначаваш на работа и да го поставиш на това място. Трябва с години да се обучава, защото няма обучени кадри. Защо вместо да ходиш в Германия, примерно – скоро даваха по телевизията репортаж, от който се вижда при какви отвратителни условия живеят емигрантите, не дадеш тези пари, които си дал, за да отидеш там, за някакво обучение или за нещо, което ти липсва, за да работиш в този завод в Севлиево? Има място там! И ще се чувстваш по-добре тук, при близките си, вместо да отиваш някъде, където нищо не е сигурно… И още нещо, не става въпрос само за материална сигурност, но и за чисто емоционална. И нека да се върнем към предишния Ви въпрос, защо са толкова негативни българите. Хората все по-малко мислят за себе си.
-В какъв смисъл?
-Давам пример със себе си. Аз трябва днес да преведа толкова хиляди думи. И това дали ме боли кръста, гърба, дали съм яла, пила или спала, няма значение. Аз продължавам да работя. После лягам към 11-12 ч., ставам в 5 и така продължава моето ежедневие. И аз къде отивам с тази програма? Трябва повече да се грижим за себе си. Това ми препоръча моята леля. Не случайно в самолета, когато правят инструктаж за безопасност, казват: „Сложете първо маската на себе си и тогава помагайте на другите!“ Значи трябва да се грижим и за себе си. Да правим това, което ни прави щастливи! Тогава винаги ще намерим начин да се справим с всеки проблем, пред който сме изправени.
-И Зорница кога стигна до тази истина?
-Когато чух музиката на Дейвид Гарет!
-И как Ви подейства?
-Накара ме да си кажа: „Боже, защо съм се забила само в този компютър?“ На следващия ден, след концерта, аз бях много по-продуктивна.
-И кога беше това?
-Първият концерт на живо, на който слушах Дейвид Гарет, беше през 2017 година в Сао Пауло. Оттогава винаги, когато имам възможност, ходя на негови концерти, защото музиката му е толкова презареждаща! Дейвид Гарет свири прекрасно, той е много хубав мъж…Но по средата на концерта, за мен вече не е важно кой свири, аз само слушам и се пренасям в един мой свят. И в мислите си намирам решения на проблеми, които съм смятала за неразрешими. Тогава си казвам: „Благодаря, Дейвид Гарет, че ми показа пътя!“ И така се успокоявам и зареждам до следващия концерт!
-И следващите къде бяха?
-Първият 2017 в Сао Пауло, после два в Румъния. На 29 септември 2018 беше в София, когато ние, от Обществото на Дейвид Гарет, имахме лична среща с него. Беше много хубаво!
– И от Бразилия Вие ходите на концертите на Дейвид Гарет!?
-Е, аз използвам времето, когато съм в България да ходя на тези концерти. Сега ходих на концертите му в Кемниц и Берлин. Зареждаща е не само неговата музика, а и срещите с хората от цял свят, които са обединени около нея. И тези разговори, които са само позитивни, ми се отразяват много добре.
-Т.е. Зорница е намерила лек за душата в музиката на Дейвид Гарет, но всеки може да го открие и на друго място?
-Да, в разходки в планината, в рисуване, в нещо, което те прави да се чувстваш добре и щастлив. Хубаво е, че цялото ми семейство обича да слуша музика и заедно ходим на концерти. Това е удоволствие, което няма цена. Защото това, което получавам в замяна, няма цена! Но има и други неща, които ми действат зареждащо. Аз бях доброволец по време на олимпиадата Рио де Жанейро 74 дни. И беше толкова хубаво, независимо че имаше много работа – понякога от 7 сутринта до другата сутрин. Много интензивна работа, тичане по цял ден, обаче беше изключително приятно…Стефка Костадинова е супер! Много приятен и много земен човек! Тези 74 дена са едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали в живота!
Ние, българите, умеем да си правим хубавото, като седнем на масата и пийнем по едно. Но всеки трябва да намери време да прави нещо, което го прави щастлив. Да седнеш на пейката в градината на слънце, примерно.
-Какво научихте от Вашите родители и сега предавате на децата си?
-Отговорност! Да поемат отговорност само, когато са силни и уверени, че ще свършат ангажимента, който са поели. Да не бягат от нея, когато има трудност, а да търсят начина и стриктно да я изпълнят за определения срок. Всичко това съм го научила от д-р Антонов. Никога не ме е бил, никога не ми е викал, винаги е говорил спокойно и въпреки това не смеех да кажа гък. Когато трябваше да се свърши нещо, казваше: „Свърши го и тогава ще отидеш да играеш!“
-Така ли постъпвате с Вашите деца?
-Да! Но не се и налага да им го казвам! Когато моята дъщеря се роди, работех в една от севлиевските фирми. Бях много заета повече от работния ден. Сутрин трябваше да съм на работа преди да отвори детската градина и се връщах вечерно време доста късно, взависимост какви гости от чужбина имаше във фирмата. Затова д-р Антонов я водеше и вземаше от детската градина. И това, на което е учил мен, е учил и нея. А след това наученото тя предаде и на брат си. И така цялото възпитание и на децата ми е от баща ми.
-Как запазвате българското у вас, в Бразилия?
-Ние сме си българи. Даже и синът ми, който е роден там, знае българските обичаи. Сега, на Великден, аз не бях там, но рано сутринта те станали и ме питат къде е червената боя, не може на Великден да няма червени яйца, традицията трябва да се спази, но се оказва, че нямаме козунак. Обади ме се в 7 часа сутринта, тяхно време, да ме пита къде е покривката с великденската украса, че трябвало да нарежда масата. Спомням си първата ни Коледа в Бразилия. Казах на съпруга ми, че за Бъдни вечер ще наготвя традиционните постни български ястия, но и традиционните за Бразилия. Но той беше категоричен, че ще е по български и така вече 18 години в нашата къща празнуваме Коледа по български. На 11 май, когато беше денят на Кирил и Методий имаше тържество по случай 10 години на българското училище в Сао Пауло и децата ми бяха там. Дъщеря ми беше облечена в автентична народна носия от моите баби. Тя е рецитирала „Опълченците на Шипка”. Получих много поздравления от хората, които са били там. Те ми писаха колко развълнувана е била тя, когато го е рецитирала на български, въпреки че тя е била на 7 години, когато е излязла от България.
-А там има ли българска общност?
-Над 3000 българи сме в Сао Пауло. В българското училище ходят доста деца.
-Как се чувствате тук, след Бразилия? Бързо ли се настройвате на българска вълна?
-Няма защо да привиквам! Тук се чувствам толкова добре. И съпругът ми и двете ми деца, много обичат България. Кой знае един ден може и тук да се върнем!?
-Какво искате да пожелаете на севлиевци?
-Бъдете по-позитивни! Винаги търсете хубавото, каквото и да се е случило! Винаги има нещо хубаво, което може да извадите от каквато и да е ситуация. Винаги има начин. Ако няма, ще видим какво ще правим!
Зареждане ...
