– Кой е Алпер Чочев?
– Аз съм едно момче на 24 години от Севлиево. След като завърших средното си образование, не знаех какъв път да поема и какво да правя с живота си. Реших да запиша да уча специалност „Национална и регионална сигурност“ в НВУ „Васил Левски“ във Велико Търново. Както се очаква трябваше да продължа в тази посока, но попадайки случайно в театъра осъзнах, че съм сбъркал професията.
– Посланик си на националното движение „Овация за отговорни млади шофьори“ и водещ на автомобилното състезание „Авто Овация – 2018“. Защо подкрепи инициативата „Отговорни млади шофьори“ за повече безопасност по пътищата и как стана част от нея?
– Нека първо да кажа какво означава това за читателите. Това е една кампания, в която много популярни лица от шоу бизнеса застават зад каузата да се спре войната по пътищата. Тя е организирана от Миглена Ангелова и Кузман Примджанов, а това как попаднах там, беше доста интересно. След стартиране на предаването ми в интернет, Миглена Ангелова случайно попаднала на него и се свърза с мен да се видим. След близо петчасова среща, аз не можех да повярвам. Поканиха ме да водя това събитие на голяма сцена, подкрепена от толкова важни хора за нашето общество. В първия момент се уплаших много. Ще успея ли да се справя с тази отговорна задача? Ами ако се издъня? Разбира се, Миглена е страхотен психолог и успя да ме убеди, че няма нищо страшно в това. Така и беше! А защо я подкрепих ли? Защото я приех доста лично. Искам да знам, че един ден войната по пътищата ще спре и ще знам, че аз или мой близък ще се приберем невредими. Може и никога да не стане, но защо да не опитаме поне!
– Как премина самото състезание, кое беше най-голямото предизвикателство и защо?
– Беше изключително забавно. Имаше огромна сцена, балони, всичко беше на високо ниво. Като отидох два часа преди събитието, ахнах. Не можех да повярвам, че съм част от това изживяване, което никога няма да забравя. За мен лично най-голямото предизвикателство беше да се справя с моята поставена задача от организаторите. Водих с Боби Борисов от Star Reporters и просто знаех, че няма какво да се обърка. Там имаше и един симулатор, който преобръща колата на 360 градуса. Това беше също доста страшно, защото ми навя лоши спомени от миналото, когато аз катастрофирах.
– Живеем в свят, в който ежедневието ни е изключително натоварено, а опасностите дебнат отвсякъде, особено на пътното платно, когато сме зад волана? За съжаление много често млади хора са участници в тежки пътнотранспортни произшествия? Какво е твоето послание?
– Аз съм преживял няколко катастрофи, а всичките са от глупост и неопитност. Смятам, че с тази кампания можем да помогнем на много млади хора да карат по-разумно. Знаете ли, че именно ние младите сме виновни за по-голямата част случващи се ПТП в света? Можем да спрем войната по пътищата, като изградим на шофьорите навици, с които ще преосмислят действията си! Всеки има по един другар, приятел или член от семейството си, който за съжаление е участвал в ПТП. Карайте разумно, нека предпазим себе си или другите! Не забравяйте, че някой ви обича и ви чака. Както и всички други хора. Нека спрем да нараняваме хората, като просто бъдем по-внимателни!
– Ти шофьор ли си?
– Официално имам книжка вече шест години. Разбира се, като момче, което искаше по-бързо да е зад волана, баща ми от 15-годишна възраст ме водеше на полигона и ми даваше уроци. Той е професионален шофьор и опитът, който ми е дал, е голям. Има един негов съвет, който никога няма да забравя и определено ме е спасил от много ПТП-та. „Никога не си търси предимството на кръстовище или където и да било, може ти да си с предимство, но винаги имай едно наум и карай бавно и разумно!“.
– Почитател ли си на високите скорости?
– Бих казал, че ме плашат. Няма за какво да се правя на безстрашно момче. Сигурен съм, че много от пасажерите, когато се возят при някого с висока скорост, се правят, че не ги е страх, но смятам, че е точно обратното. Няма нищо срамно в това да кажеш на шофьора да намали. Това няма да те направи загубеняк!
– Преживявал си катастрофа?
– Хората са казали: „Внимавай какво си пожелаваш!“. Уви сам се убедих, че това е много вярно. Преди години взех колата на един приятел и докато я карах си представях как се блъскам с нея, как му звъня да му съобщя. Просто сам написах сценария си за катастрофата, която ще последва. Разбира се още веднъж ми се наложи да ползвам колата му. Познайте какво се случи? Сцената беше точно както си я представих и след няколко преобръщания и излизане от пътя, колата беше наобратно. Това се случи на пътя между село Богатово и Севлиево, на завоя, който следва спускането. Та излязох през предното стъкло и понеже бях извън пътя минаха няколко коли, но не ме виждаха и осъзнах, че трябва да изляза на пътя, за да може някой да ми помогне. Беше много страшно.
– Кои според теб са причините за големия брой пътни инциденти?
– Може би всичко идва от там, че от ранна възраст ни казват „Карайте внимателно!“, но никой не ни показва как и не ни учи да го правим. Всмисъл такъв, че според мен трябва да се възпитава самият шофьор от най-ранна възраст. Това е като да караш колело. То никога не се забравя, просто защото в нас се изгражда навик. Същото е и с шофирането. Ако ние изградим навик да караме бавно, да бъдем предпазливи, да даваме предимство и всичко останало, което е необходимо за безопасността, то всичко ще бъде наред. Ето затова искам да подканя всички хора да подкрепят националното движение „Овация за отговорни млади шофьори“. Нека се погрижим за нашите близки като намалим войната по пътищата!
– Вярваш ли, че знанието може да спре войната по пътищата?
– Да, разбира се. Знанието е всичко. Ето например, още като малки, ние учим и градим знание за заобикалящия ни свят, кое за нас е опасно и кое не. „Не пипай тази печка, ще се изгориш“, „Не бъркай в тостера с вилица, ще те хване ток“, „Не се катери по това дърво, ще паднеш“. Има още много такива примери, с които ни съветват нашите родители. Има и такива, които въпреки че знаеш, че не трябва да правиш, пробваш. Да, вече от опит знам, че с вилица в тостера не се бърка. Трябваше сам да се уверя, но човек се учи докато е жив. За да предпазим бъдещите шофьори от ПТП-та, трябва те да знаят да карат внимателно и разумно. И така ще има надежда войната по пътищата да спре!
– Какво ти даде участието в автосъстезанието?
– В момента рядко се случва да шофирам, понеже нямам автомобил. Сега съм по-скоро пасажер. Определено след състезанието в мен се появиха едни навици, над които преди рядко се е случвало да се замислям, а именно да бъда постоянно с предпазен колан. Ако преди си слагах предпазния колан само колкото да не получа някой акт, сега го слагам само и единствено заради моята безопасност. Това в личен план, а в професионален ми даде много. Тук е моментът да започна с благодарности към Миглена Ангелова и Кузман Примджанов за поканата да бъда водещ на това състезание. За мен е огромна чест, че се довериха на мен. Знам, че за да си добър в една сфера, трябва опит и практика, а от на Миглена и Кузман има какво да се вземе. Твърдо седя зад тях и ще ги подкрепям винаги с каквото мога.
– Известен си със забавните си клипове и мисли в интернет?
– Известен е силно казано, но нещо такова се получи. В цялата страна се случва да ме разпознават, което е много приятно чувство. Преди, докато живеех в Севлиево, ми беше много хубаво, че с всички се познавам и винаги има кой да ти помогне или подкрепи. Сега така се чувствам, където и да отида. Цяла България ми е Севлиево, ако ме разбираш.
– Как се роди тази идея?
– След като започнах в театралния състав при читалище „Развитие“, при режисьора Никола Узунов, ме озари една мечта, а именно да стана актьор. Аз не произхождам от богато семейство, нямаме връзки в този бранш. Разбрах, че нямам друг шанс да осъществя мечтата си, ако аз не взема нещата в свои ръце. Сега живеем във време, в което нямаш ограничения за това да достигнеш до много хора. Срещнахме се с Николай Вълев, предложих му идеята да снимаме видеа и още от първото разбихме интернет с 300 хиляди гледания. Нещата просто се случиха, защото се забавлявяваме и обичаме това, което правим!
– Имаш страхотно чувство за хумор? Такъв ли си и в живота?
– Честно казано това е нещото, което най-много обичам – да се смея. Това може би е най-важното нещо в един човек. Както Чарли Чаплин го е казал „Ден без усмивка е загубен ден“. Просто за мен усмивката е много важно нещо. Обичам и да се шегувам с всички около мен. Даже има моменти, в които сарказмът ми е достигнал такова ниво, че дори аз не съм сигурен дали се шегувам или не. Обичам хората, които ме разсмиват, така както и аз тях.
– Театърът е твоята страст, как и кога те завладя това изкуство?
– Още от ученическа възраст. Учех в Професионалната гимназия по механоелектротехника „Ген. Иван Бачваров“, където всяка година училището организираше фестивал, в който участваха всички класове с някакви скечове. Беше и със състезателен характер. След няколко години участия там и награда за „Най-добра мъжка роля“, режисьорът на театъра ме хареса и кани няколко пъти да играя в постановки. Аз, разбира се, на ония години отказвах, защото смятах, че всички ще ми се подиграват и не е модерно, просто не си от „готините“. Тук е моментът да благодаря и на моята класна Станислава Маринова, която успя да ме убеди, че там ми е мястото и все пак, в края на 12 клас, попаднах в театъра.
– Сега занимаваш ли се с актьорство?
– Разбира се! Това е страст и мечта, която ще се боря до края да осъществя. Въпреки че нямам образование в НАТФИЗ, разбрах че ако искаш да си добър и те харесват, трябва постоянно да работиш върху себе си.
Радвам се, че се запознах и с много големи професионалисти, от които винаги можеш да откраднеш занаята, както се казва. Актьорската професия не е работа, а занаят. А всички знаем, че занаят се краде!
– Какво ти дава сцената?
– Чувството, че те гледат стотици хора и ги разсмиваш, те прави щастлив. Тя е голяма краста. Аз постоянно искам да съм на сцена. Не искам да слизам. Прави ме по-богат човек. Не финансово, а духовно. Не може да се сравни с нищо и онова чувство, когато всичко свърши и стотици хора ти ръкопляскат и ти се радват. Просто е нещо невероятно и пожелавам на всеки да го изпита!
– Мечтаеш ли за роля в киното?
– Още след като дойдох да живея в София нещата се случиха много бързо при мен. Още на шестия месец получих и главна роля във филм, който в края на април ще излезе по кината. Казва се „Страстите Абитуриентски“. Ще се радвам да направим и тук една премиера, в нашето кино. Надявам се всички севлиевци да дойдат да гледат филма. Разбира се, че мечтая за роля във филм, която ще остане емблематична за българското кино. Роля, с която да ме запомнят всички. Живи и здрави да сме. Ще се радвам отново да се видим след 30 години и да говорим точно за тази роля.
– На театралната сцена играеш, а в живота?
– Може би почти не излизам от роля. Както казах, обичам да се смея, но повече обичам да карам другите да се смеят. Даже имам една моя любима снимка с послание: „Ако накараш човек да се усмихне, ще промениш света. Може би не целия свят, но неговия със сигурност”. Разбира се, понякога имам и моменти, в които съм доста тих. Мълча си, наблюдавам хората, просто това е начинът да си почивам. Човек не може да бъде всеки ден на 100 процента.
– Коя е ролята, която най-много харесваш от тези, които си играл?
– Може би е ролята, която играх в театралната постановка „Вражалец”. Голяма комедия е. Никога няма да забравя премиерата. Залата беше пълна и хората искрено се забавляваха. Моят герой беше един фотограф измамник, който лъже цялото село, че прави фалшиви пари. В едната сцена съм циганин, изгърбен, в другата от интелигенцията – умен, изправен. Беше голямо предизвикателство за мен. Тази роля ще ми остане любима!
– А би ли се превъплътил в роля, ако не ти харесва?
– Не мога да ти отговоря на този въпрос. Нека да ми се предложи такава и да видим. Моят приятел Боби Борисов ме научи на едно много важно нещо. „Не всичко е на всяка цена”. Просто е, или го правя, или не. Без много драма и мисли.
– Имаш ли свое мото?
– Винаги повтарям на всички едно единствено нещо – „ЗАБАВЛЯВАЙТЕ СЕ!”. Това е най-важното нещо, което човек трябва да осъзнае. Каквото и да работиш или правиш, ако се забавляваш, всичко се получава с лека ръка и ще бъдеш най-добрият в това. Преди време работих в един ресторант в Севлиево. След като натрупах последователи и видях, че нещата тръгнаха, аз все още сервирах на хората и имах вътрешен сблъсък, относно това какво очакваш и мечтаеш и как е в действителност. Имаше период, в който не исках да работя това, но нямах избор. Затова избрах следната стратегия. Ако си представя, че всяка една вечер това е моята малка сцена, а гостите в ресторанта са моите зрители, аз ще се старая да ги забавлявам. Така изведнъж намерих правилната формула. Ако правиш нещо, което ти харесва, клиентите остават доволни, а за сметка на това ти оставят добър бакшиш и разбира се, не на последно място, всички те хвалят на шефа. Така стана един затворен кръг, в който всички са доволни!
– За какво мечтаеш?
– Аз не спирам да мечтая. Знаеш ли защо? Защото мечтите се сбъдват, когато повярваш наистина в тях. Аз реално съм щастлив човек. За по-малко от година се докоснах до всичко, за което съм мечтал. Мечтаех да играя във филм – случи се. Мечтаех да водя на голяма сцена – случи се. Мечтаех да имам собствено предаване с цял екип от хора – и това се случи. Да, разбира се, има и големи разочарования, но пътят към успеха е в това да не се отказваш, колкото и клише да звучи. Най-важното е всички мои близки и аз да сме живи и здрави, а каквото ще се случва от тук нататък ще се разбере с времето.
– Какво ще е следващото ти амплоа? Какви са бъдещите ти проекти?
– В момента имам честта да работя с Деян Панайотов, режисьор, който е заснел музикалните клипове на редица популярни личностни като Димчо, Диона, БНР, Вирго и много други от хип-хоп сцената на България. Така и с Филип от Типично – комедиен канал в Youtube с над 300 хиляди последователи и над 300 видео забавни скеча. Забавно е с тях, надявам се да се сработим и да имаме още бъдещи проекти заедно.
В момента търся точната формула, в която всяка седмица да излиза едно мое видео, както всекидневно излизат забавните ми снимки-колажи. Работя върху няколко неща, така че живот и здраве всичко, което направя, вие първи ще разберете. Благодаря ви за това интервю. За мен е чест да бъда част от днешния брой на в. „Росица“. Сега спокойно мога да кажа: „Ето татко, успях… има ме във вестника!“.
Зареждане ...
