Утре, 24 октомври 2024 година, читалище “Паисий Хилендарски 1908” в с. Градница организира среща с поета-журналист Любчо Иванов.
Той живее в Стара Загора, но е роден през 1948 година в с.Градница.
Любчо Иванов е работил: като кореспондент в Москва, журналист и директор на Радио – Стара Загора, кореспондент на в.”Труд”, отговорен редактор на вестник “Тракия-Труд”, автор на стихосбирките:”Причестване”, “Призори”, “Прошка”, Прераждане”,”Прокълнатите”, Причастие”.
На срещата със своите земляци, която ще се проведе от 11ч.в пенсионерския клуб на селото, се очаква Любчо Иванов да представи най-новата си книга Из “Патилата на един непоправим републиканец”.
Из “Патилата на един непоправим републиканец”
„Не преиначени самоиронични житейски импресии“, Любчо Иванов
проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ
С мъничко прииждаща светлина започва всеки един човешки живот и тя е толкова непозната, че заслепява мътните току що проглеждащи очички. Търсещи ръчички и телце, което иска да усети топлината на телата на своите родители и да потъне в своя недокоснат свят. Какво вълнение идва в човешката ни душа, която се е смирила като никой друг път, за да стори път на новия живот.
Всяко пробуждане на този нов живот ни кара да стоим изправени и дори в някакъв просънен екстаз да сме в готовност да му се притечем на помощ, да го усетим и да го оставим да бъде част от нас самите.
Безсънните нощи ще се трупат в своя безспир, сънливата ни разрошена външност ще издава непрестанната умора, която не ни кара да бъдем лениво изморени. Всичко това ще остави картини, заемащи особено място в настървеното от очакване съзнание, и ще ги прибира в своята кутия на новото рождение.
Никой не може да предскаже идващите тъмни облаци, градоносните урагани, придошлите като пролетен ветрец пясъчни бури, стихиите от щастие и мимолетно споходилата ни радост. Всичко ще се трупа ден подир ден, ще се събужда новото очакване на идващото утро и отново ще заспива в ненадейната тъмнина.
За да се превърне в част от смисленото преживяване на живота ни, който се е родил в своята човешка необходимост да съществуваме и занапред.
Сега ръцете ни вече не са толкова гладки както преди, очите ни не са толкова безметежно реещи се, като в едно минало очакване, сърцето ни преглъща поредната отвара на отминалия ден и ние сме някак безчувствено щастливи, защото сме имали необикновената възможност да посрещаме и изпращаме деня, да отмерваме умиращите ни неведнъж души от поредното наскърбително препятствие и все пак – да продължим да вървим към следващото ни неизвестно очакване.
Какво вълшебство е това съзерцание в пространството и времето, което ни е донесло толкова добри мечти.
Любчо Иванов в своите житейски импресии разказва по един интересен и специфичен начин своята лична история:„Няма наивни неща, написани от живота. Само опитът ни да преиначим нещо от написаното от него при преписването му може да бъде наивен, дори глупав. Но най-глупавото ще бъде, ако почнем да твърдим, че сме се смели от щастие, когато сме плакали от мъка. Та ако в разказите и стиховете ни тъжните сълзи са повече от радостните, това означава, че животът си е просто такъв – повече тъжен, отколкото радостен. Това обаче няма нищо общо с оптимизма, който ни съпровожда по земния ни път. Той е непоправимо състояние на духа ни, въпреки всичко. Нашият красив житейски сън, от който може да ни разбуди само смъртта“.
„Част от голям личен спектакъл ли е късият епизод в космическата безбрежност на нашето физическо съществуване, известно ни като човешки живот? Отговорът от хилядолетия стои все така обвит в призрачната мъгла на догадките. Осезаемият ни и видим живот тук, на земята, обаче често е подчинен именно на тази предполагаема, неизвестна и недоказана възможност. В желанието ни да участваме в нещо, което е съществувало преди нас, са се раждали и съществуват днес какви ли не миражи на безсмъртната съдба на духа ни. От някакъв минал до някакъв бъдещ живот след прераждане или нов живот някъде там, другаде…
И защо? Защото сякаш никак не ни се иска, а и нямаме смелост да повярваме и да преживеем, че за толкова малко време сме живи, ведно със страстите си и талкова много време – мъртви и безчувствени“.
„Какво е безсмъртието? – Най-голямата ни утеха, че ще ни има и след смъртта или бунт срещу обречеността ни!
Не можеш сам да решиш да бъдеш безсмъртен, дори да имаш несметни богатства. Можеш да си въобразиш, че си, но…
Роденият смъртен си е такъв по рождение. Безсмъртието идва в умовете и в душите на хората по-късно, много по-късно след физическата смърт на избрания за него. И то ако времето има потребност от това.
В своите титанични вековни усилия за вярата ни в силата и непреходността на природата религиите въздигат на престола на безсмъртието богове, пророци, и светии. Епохите – своите герои и гениални творци. Но за безсмъртен може да се счита само този, за когото народът разказва легенди и ги предава с любов от уста на уста, от поколение на поколение. Независимо на кого се кланят управниците му днес или утре“.
„С напредването на възрастта човек все по-често си задава въпроса за смисъла на своя живот. Когато погребвахме дядо, селото се прости с него на площада пред читалището. През един, през двама, от дългата върволица на съселяните му, дошли да се разделят с него, току някой се навеждаше над ковчега му и му целуваше ръцете.
Когато всичко свърши, малко преди да се кача на автобуса за града, попитах баба дали всичките хора, които му целуваха ръцете, са наши роднини. „Не – отговори тя. – Това са хора, които са му благодарни я за къщата, я за плевнята, я за дувара, които им е построил с ръцете си“.
И тогава си помислих: „А моите ръце, кой и за какво ще ги целуне някога?“. Всъщност май си бях задал за първи път така ясно въпроса за смисъла на живота ми.
С времето това започна да се повтаря след всеки мой-по-голям успех или неуспех, след всяко хубаво или лошо нещо, което ми се случваше. Хората, които някога целуваха ръцете на дядо, бяха все някъде около мен. И погледите им сякаш дебнеха какво ще сторят ръцете ми. А може би в това е отговорът – да накараш с живота си поне един човек да се замисли за смисъла на своя“.
„Чудна работа е животът, при това твърде любопитна. Забелязал съм, че всяка разумна мечта е осъществима, ако много силно си я пожелал. Ако много искаш нещо, ще го имаш, ще се докоснеш до него и то ще стане част от теб и твоята съдба.
Рано или късно мечтите се сбъдват. Трябва само да не забравяш какво си поискал от съдбата си и да вървиш към него напред в живота бавно и упорито. И ще се срещнете – ти и мечтата ти. Бързаш ли обаче, има много голяма опасност в един момент да се окаже, че си се отдалечил твърде много от мястото и часа на срещата си с нея. И тя да не се състои никога. Та навярно затова и до днес древността ни съветва: „Festina lente“ – „Бързай бавно!“.
Грамадата с камъни се е пречнала пред пътя ни, който усилено се опитваме да преминем по най-бързия начин. Лятната продължителна дъждовност е помогнала свлачището да бъде в своята сила и да ни сложи в своята непочтеност на препречване на по-нататъшното ни придвижване. От време на време строполяването на нови късове, които са закъснели да се приобщят към камарата, се стоварват с отчетливост на звучене на течащата по склона вода. Безупречната подреденост на стоварилия се камънак дори не е оставила пролука на нашите днешни въжделения за пътуване към някъде. И каква ироничност е създало това свлачищно настроение, заобиколило ни с вековността на дърветата около нас.
Мислите ни остават затрупани в тази нова реалност и тяхното продължаване напред е затворено поне за идните часове. Притихналата ни същност очаква някой да и? помогне да се измъкне на светло. Така красивите до преди малко дървета са се наклонили толкова заплашително истински и не пропускат слънцето да освети с пълнотата си околното пространство. Безпомощност е обзела присъстващите, а колоната от насъбрали се автомобили дори не се настройва настойчиво да върви напред и бученето на двигателите е прекратило своето присъствие. Само една кална камара от насъбрали се набързо камъни ни остави затворено несвободни и някак първично неподготвени да понесем и елементарното препятствие на изправящата се пред нас преграда. Каква неподготвеност на нашата настойчивост сме отгледали в годините на свободното си движение във времето и пространството, а то днес си позволява някак си да се пошегува с нашата взискателна мощ и неограничена самостоятелност.
Останахме да се разправяме с душите си, които бързаха да се освободят, но не намираха изход. Залостили се в своята посредственост на търсене на изход, не успяваме да открием така непривично споходилото ни спокойствие. Нетърпеливи със своята силна звучност потърсихме оправдание от този, който не дава обяснения и не търси различни правила. Каква суетност в нищото на душевната ни празнота.
Всичко това се опитахме да съберем днес в мисли, които преминават във времето, и намират своите пространства – оцелели, за да останат събрани в нашите сегашни спомени.
Ще продължим да търсим своите мечти, за да ги събираме в нови и нови спомени, които да намерят място в оставащата мъдрост на новия живот.
Очаквайте Любчо Иванов на среща с неговите земляци на 24 октомври 2024 г. от 11.00 ч. в клуб на пенсионера в с. Градница, община Севлиево.
Зареждане ...
