Академик Симеон Спиридонов е живописец, график, илюстратор. Носител е на Наградата на СБХ за карикатура 1967г., награда на Министерството на просветата 1979г., награда „Хуан Миро” за живопис 1993 година.
Роден е на 20.08.1944 г. в Севлиево. Завършва специалност “Графика и илюстрация” в Прага, Чехия. Нарисувал е повече от 2 000 карикатури, оформил и илюстрирал над 200 книги, направил е стенописи и фрески в София, Прага, Берлин и др. Организира над 15 самостоятелни изложби в страната и в чужбина (Прага, Лисабон, Париж, Мадрид, Лондон и др.). Участва в много национални и международни експозиции, включително Гранд Пале Салон 1985 година. Негови картини притежават английската, японската, испанската и шведската кралски колекции, много национални галерии и частни сбирки в страната и чужбина.
„80 за 80“ – под това заглавие на 20 август 2024 година беше открита юбилейна изложба на академик Симеон Спиридонов, организирана от Исторически музей – Севлиево и ГХГ “Асен и Илия Пейкови“. В залите на галерията бяха показани над 80 творби, повече от които, рисувани в периода 2023 – 2024 г. Куратор на изложбата беше Лилия Маркова.
-Кога станахте художник?
-Откакто се помня, все съм художник. Моят чичо или по-точно на баща ми чичо му беше Симеон Спиридонов, на който съм кръстен. Той започна да се занимава с мен още докато бях в предучилищна възраст. След училище после, отивах в ателието му и там рисувах с него. Той е учил заедно с Владимир Димитров – Майстора и с поета Христо Ясенов в рисувалното училище – по онова време така се е казвала Художествената академия в София. Когато бил 25-26 годишен се разболял от туберкулоза, която е била бич по това време. И баща му, Христо Спиридонов го прибрал в Севлиево. Живял в село Орешака, Троянско на чист въздух да си лекува дробовете. Там той е продължил да рисува – има много рисунки и портрети, които в момента са в музея. Много благ и хубав човек беше Симеон Спиридонов. Отговаряше за трапезарията към Общината за сирачетата от войната. Хуманист в пълния смисъл на думата. От него съм засукал първото художническо мляко. Чичо Симо беше изключителна личност. Целият град го обичаше, защото той храни сирачетата. Това бяха пожертвования на хора, които са загубили във войната свои близки. Тази голяма любов, която той даряваше, се прехвърли към него – вече възрастен човек, защото до края на живота си той се грижеше за сираците на България. И две от тези сирачета са Асен и Илия Пейкови, на които е кръстена Градската художествената галерия в Севлиево, той лично е изпратил да се учат да рисуват при професор Андрей Николов в София – големият скулптор с когото са били съученици в рисувалното училище. Та хората, на които е кръстена галерията в Севлиево Асен и Илия Пейкови, са възпитаници на чичо Симо. Тук, в галерията видях страхотен портрет на Христо Спиридонов – неговият баща, рисуван с молив.
-Като се каже Вашето име и имената на Вашия чичо Симеон Спиридонов, на прадядо Ви Христо Спиридонов, става ясно откъде тръгва всичко във Вашия живот…
-Да, моята любов към рисуването тръгва от Симеон Спиридонов. Но най-интересното е, че моят прадядо Христо Спиридонов, на който е кръстена пешеходната улица в Севлиево, е имал невероятния шанс да изпрати децата си да учат в чужбина. Най-големият му син е завършил във Виена. А дядо ми, подполковник Григор Спиридонов, който посмъртно е произведен генерал, е бил в поделението на генерал Вазов. Генерал Владимир Вазов е този пловдивски генерал, за който англичаните свалят знамената си, когато е минавал като победител в битката при Дойран. Моят дядо Григор Спиридонов е завършил в Санкт Петербург. Неговият баща, дядо Христо е казвал: „Пари, дадени за образование, не са хвърлени пари. Те са инвестиция в бъдещето.“ За един човек по това време, който се е занимавал с абаджийство, това е било нещо свръх. Всичките му синове са завършили в чужбина и България висше образование. Той е организирал населението на Севлиевско пеша и с волски каруци да носят храна и вода на руските войници и българските опълченци, които са защитавали прохода Шипка. В неговата къща е спал генерал Скобелев на път за прохода, след падането на Плевен.
-Какво носите и знаете, че е наследство от Вашия знаменит род? Кое пазите, въпреки времената, в които сме живели?
-Всичко! Първо името! Севлиево знаеше Спиридоновци като хора, които са благодетели. Хора, които са направили нещо добро за целия град. Да съм Спиридонов е титла, не само фамилия. Сава Савов, който беше редактор на вестник “Росица”, беше направил едно изследване за Спиридоновския род, много интересно, даже го пазя вестника, но мисля, че тогава се казваше „Севлиевска трибуна“. И тази знаменита баба Марийка, която ме е кръстила след 9 септември 1944 година в църквата “Св.Пророк Илия”, беше живата история на рода ми. Тя ми е разказвала за прадядо ми Христо Спиридонов, първият кмет на Севлиево след Освобождението, че имал невероятно чувство за справедливост. Когато убиват най-големия му син в Балканската война, който бил поручик, целият град се стекъл пред кметството в Севлиево и му, казали:”Дядо Христо, убили са твоя син!” Той излязъл и казал:”Аз имам 8 сина и 4 дъщери. Един син давам курбан за България!”
-Да се върнем към повода за сегашното Ви посещение в Севлиево – юбилейната изложба „80 за 80“. Какво разказвате в нея?
-Моят живот в картини. Започнах с графика. Тя ми е първата любов. 20-тина години правих графика, в която всички графични техники, известни на нашето поколение по онова време, съм застъпил – най-вече в литографията. Започнах да правя живопис сравнително късно. Всъщност най-рано започнах да правя карикатури. С тях приключих на 28 години, но тогава сътрудничех на почти всички вестници, в т.ч. и на „Балканско знаме“ в Габрово. Там работех като художник. След „Балканско знаме“ отидох във в. „Поглед“.
Но най-много съм работил в областта на илюстрацията. Илюстрирал съм над 200 книги за деца. Илюстрирал съм и много поезия. Слава Богу, от там ми останаха и приятелствата с много добри автори. Като започнем от Христо Фотев и стигнем до Георги Константинов, с който сме приятели вече 60 години. Миналата година той направи 80 и тогава му казах: “Гошо, неприлично е да живееш толкова дълго“, а се оказа, че и аз съм вече в това неприличие. Човек не знае какво ще го стигне.
-Ама, като правиш добро, същото получаваш!?
-Получаваш го! Там, когато се изправиш пред гордия храм на вечността, със сигурност го получаваш. Все ми се сърдят, че правя добро. Аз казвам, че го правя и го забравям. Защото, ако помниш доброто, значи не си го направил. Както беше казал Елин Пелин в „Пижо и Пенда“: Човек е магаре и все лошо прави“.
-Като че ли ние, българите си носим магариите в нас!? Ама, това не е толкова лошо!?
-Тя, магарията не е лошо нещо, ако не е лукава магария!
-Казахте, че не са Ви разрешили да направите изложба на „Шипка“ 6, защо?
-Бях на 22 години, когато получих Трета награда за карикатура и ме направиха член на Съюза на българските художници. Няколко пъти съм правил изложби на „Шипка“6, но вече ми отказват. Преди 10 години, за 70-тата годишнина ми отказаха. За 75-тата отново ми отказаха под предлог, че има наши колеги, които правят 80, 85 години. Вече приключих със София и със „Шипка“ 6. За мен художествената галерия в Севлиево е по-важна.
Поканата е от директора на галерията Васко Василев – едно прекрасно момче. Познаваме се с него от 30 години. Изключителен художник, много добър човек, много сговорен, като личност. С него ме запозна преди много години Мария Косева. Още тогава усетих, че ще стане голям художник и той стана. Интуицията ми никога не ме е лъгала. Може би защото съм много критичен към себе си. Затова се научих да оценявам таланта на другите колеги. И ги обожавам! Знам колко болка и мъка причинява нашият занаят, който е изключително самотен занаят. Ти си сам с белия лист или с бялото платно. Поезия може да пишеш гушнат, влюбен, но рисуването е самотно занимание. И в тази самота ти трябва да изградиш и себе си, и мечтата си за хората. Единственото нещо, което можеш и имаш право да раздадеш, е любовта си към хората. Моят професор Илия Петров, който по някаква случайност е и мой роднина казваше: “Щом имаш нахалството да рисуваш така, ще имаш нахалството и да го показваш на хората!“ Тогава бях само на 18 години. Показах му една папка с мои рисунки и той каза, че обезателно трябва да направя изложба. А аз му казах: “Аз съм на 18, още не съм ходил войник“.
А поетът Георги Константинов ми казваше: “Не трябва да си много скромен защото, ако си много скромен, означава, че има защо!“
-Определихте рисуването като самотен занаят. Кога човек решава да рисува?
-Когато има какво да каже на хората. Рано или късно намира начин как да го каже. Да цитирам себе си: “Просто трябва да издебнеш мига, в който да го кажеш и този миг ще бъде твоята вечност“. Ти правиш това, което си го мислил много отдавна, а не си имал куража да го направиш, да го кажеш. Рисуването идва само, като любовта. Омразата и тя идва сама. Великите, хубави чувства, идват сами.
-Но казват, че шедьоврите се раждат в мъката!?
-Радостта ражда смях! Най-хубавите си картини съм ги направил когато съм изпитвал някаква тъга, болка и тягост духовна…
-Каква разлика откривате в по-младите художници днес?
-Сега са по-разкрепостени, защото повече неща познават. По наше време за абстракционизъм и модернизъм не можеше да се говори. Едва ли не беше ерес. Докато сега повечето колеги рисуват абстрактно. Това е прекрасно, разбира се! Ние сме от по – старото поколение буквалисти, за които това, което рисуваш трябва да прилича, на това, което виждаш. Но то не дава на зрителя възможност да мисли. Абстрактното изкуство подтиква към размисъл. Самата дума абстрактно е да се абстрахираш от действителността и да го направиш изкилиферчено, както го чувстваш.
-Как виждате България сега – ние сме от поколението на два строя?
-Един голям поет беше казал: „И толкоз черни мисли ми тежат, че аз не искам нищо да си спомня“. Нашето поколение бяхме по-задръстени. Сега са освободени, макар че това може да бъде причина, може да бъде и диагноза. Мир за поколението ни. Когато човек иска да се развива, той намира начин да го направи.
-През 1989-та година бяха отстранени едни ценности, но на тяхно място няма други. Живеем, като че ли без критерии, без норми…. Какво отражение има това във Вашето изкуство?
-Разкрепостяването е хубаво нещо, защото дава други възможности. Например има стилове в графиката, които сега може свободно да се упражняват. Докато по мое време, за да можеш да ги правиш, трябва първо да ги научиш, а сега се учат в Академията и навсякъде. Но това, на което живият живот може да те научи, никой друг не може. А това е патилото. Не питай старо, питай патило.
Бях очарован, когато моята средна дъщеря ме заведе в един МОЛ в София. Аз съм от поколението, което нямаше и тоалетна хартия, а този МОЛ беше за мен като пещерата на Али Баба. Има всичко в него. И си викам: “Една, уж псевдодемокрация, а какви чудеса може да направи!?“ Оказва се, че не е псевдо, а истинска демокрация.
– Ако сега се занимавате с карикатура, какво ще рисувате?
-Пак ще цитирам моя професор, който казваше: „Който на млади години не е рисувал карикатури, няма сърце, но който продължава на стари години да ги рисува, няма акъл.“
Навремето когато се отказах от карикатурата бях на 27-28 години, защото по нещастна случайност ме бяха сложили в черния списък. Нарисувах Тодор Живков на един фотьойл от човеченца. Не приличаше много на Тодор Живков, но всички казаха това е той. Вместо да се обяснявам, аз се отказах от карикатурата.
-Какви са Ви уроците от тези 80 години?
-Аз се учих от патилото си. Но е хубаво човек да ги научи на младите години. А на стари години е хубаво да не повтаря това, което вече е научил. Една много интересна среща е имал Илия Бешков с Георги Димитров – за съжаление аз бях все още много млад, на 17-18 години, когато той почина, но го познавах лично. На срещата Георги Димитров го попитал :“Другарю Бешков, защо Вие се отказахте да рисувате карикатури?“. А той му отговорил: „Едно време бяхме трима души карикатуристи, и тримата бяхме в опозиция. Сега са 30, и 30-те са „За.“
-Какво носите от Севлиево в себе си?
-Никога няма да го забравя! Севлиево е свързано и с първата ми любов, и с река „Росица“, която ми е мечта, дори и сега, на стари години. Най-добрите ми приятели са тук. Имам приятел Марин Тинков, севлиевец, който живее в Пазараджик. С него си разказваме спомени. Той ми даде първите книги, защото бяхме доста бедни, нямахме възможност да купуваме много книги. Спомен ми е моята баба Марийка – Спиридонова по мъж. Дядо ми, подполковник Григор Спиридонов загинал в Междусъюзническата война. Останала вдовица тя е отгледала сама трите си деца. Баща ми е завършил в София и е останал там на работа. Тогавашният кмет на София Иван Иванов, който е докарал софийската вода от Рила, след 9 септември го пратили в затвора, защото бил кмет. А баща ми, защото бил зам.-кмет по финансите, също го затворили за 4 месеца, а ние сме били в Севлиево низвергнати. Аз трябваше да казвам стихотворение в отечественофронтовския клуб, за да ни дават купони за хляб. За фашистките семейства нямаше купони, въпреки че ние никога не сме били фашисти. Тогава имаше махленски истории, ако някой го мразят, пишат донос ….
-Как да завършим този наш разговор?
-Да оставим многоточие…..
-Вчера ми казахте „да не цитирам гениите, а да цитирам себе си“. Кои са Вашите изпитани истини – цитати?
-Нашите професии са творчески. В голямата си част са или повторение на вече казано, или ново измислено. За съжаление много малко се измисля ново. Новото се подминава, защото старото е рутина. То се повтаря и повтаря…..
Зареждане ...
