Картина на севлиевския художник Роман Грицков участва в годишната изложба на секция „Живопис“ към Съюза на българските художници, която беше открита на 4 юни в художествената галерия на “Шипка” 6 в столицата. Информацията за първото му участие в престижния форум за художници провокира интереса на много читатели на вестник “Росица”. Много бяха коментарите и пожеланията за успех на Роман. А той призна, че това е негова мечта за оценка и вече е сбъдната… За пътя до този голям успех и признание на неговия талант, за уроците, научени от майстори художници и преодоляването на трудности, той разказа за в.”Росица”.
-Кога e началото на пътуването до “Шипка” 6?
-Началото започва от моя роден град Лом. Първият ми учител беше Иван Манолов, лека му пръст – пейзажист, човек с нюх, с естетика, художник от старата школа. От там, на 17 години дойдох в Севлиево, в Дома за деца лишени от родителски грижи “Велика и Георги Ченчеви”. Средното си образование завърших в Техникума по керамика. За жалост това училище го закриха, а можеше да се развие, защото имаше прекрасни специалности, които имат отношение както към изкуството, така и в бита на хората. Знаете ли колко читави деца излязоха от там, въпреки че го сочеха с пръст, слагаха му всякакви етикети. Има трима завършили училището, които имат висше образование в областта на изкуството. Аз не съм. Много исках, но си постигнах мечтата и без висше образование. Малко по-дълъг път извървях, но я постигнах. Има и други успешни момчета, които са много добри специалисти и бизнесмени в други области.
-Кой Ви каза: ”Ти можеш да рисуваш!Продължавай!”
-Когато дойдох в Севлиево посещавах школата по рисуване на Диана Софрониева към галерия “Видима” – Ирина Колбасова – лека й пръст, беше директор на галерията. След това се прехвърлих в школата по рисуване към НЧ ”Развитие – 1870″ при Ива Русинова – страхотен художник. От нея научих много неща, тя ми помогна и в подготовката ми за кандидатстване в университета. Въпреки че не бях приет, от нея и от проф. Мотко Бумов – график във Великотърновския университет научих много.
Това са хората, които са ми дали много, показаха ми различни светове. От всеки съм научил по нещо ново, различно. И от събраното от тях стана един много хубав букет от знания усет, нюх, професионализъм.
-В предварителния разговор казахте, че работите и сценография. Ива Русинова ли Ви “зарази” с нея – тя беше сценограф на Държавния куклен театър в Габрово?
-Моят интерес към това изкуство е още от детските ми години. В школата нямаше сценография, но аз я помолих да направим нещо малко и така започнах. Първата ми официална сценография съм направил в кабелната телевизия “Киви ТВ” за младежкото предаването “Зоната”.
През 2006 година, когато не ме приеха в университет, бях много тъжен, разочарован. Но в един момент си казах: ”Или избираш да се откажеш, или избираш да изминеш много дълъг път, за да се себедокажеш!”
Тогава срещнах г-жа Ценка Горалова, пред хотела и тя ми каза: “Искаш ли да пробваме, да правим нещо съвместно? Ти ще правиш сценографията, за излизания на децата на сцената.” И така започнах. Правил съм сценографии за тържества и празници в детски градини. Най-добрият ми успех в сценографията е за церемонията “Спортист на годината” в Габрово.
Аз съм много доволен от работата ми с Община Габрово – най-малкото е, че са ми дали сцена на изява. Пет церемонии съм правил до преди пандемията. И се питам защо трябва да излизаш извън собствения си град, за да те оценят? Много пъти съм си задавал този въпрос.
-И не само Вие, си задавате този въпрос. Но Вашият случай доказва Христовите думи:”Никой пророк не е без почит, освен в своята родина, и между своите сродници, и в своя си дом.” С участието си в тази престижна изложба на Съюза на българските художници Вие доказвате, че изкуството показва кой, кой е и какъв талант има. А сега да продължим за Вашето творчество. Какво чувство изразява в картините си Роман Грицков?
-Много широк спектър на чувства. Има периоди на радост, на тъга. В рисуването има цикъл от картини, които показват какви са били преживяванията. Аз съм имал много тежък период, когато съм живял в социалния дом. И него съм отразил в моите картини, но по един много мой начин, да не затормозя зрителите, а по-скоро да ги провокирам да мислят. На мен ми харесва да ги провокирам.
През 2015 година направих една изложба на затворената улица в Севлиево. Надявам се да направя още една такава. Но всичко е свързано с пари. За тази изложба, със съдействие на Общината, извадих мои средства, помогнаха ми и малко приятели. Но е много страшно и неприятно никой да не те подкрепи в това, което правиш, а ти си убеден, че то не е само за теб, а за всички хора, защото в случая беше голям проект. Чувал съм да казват: ”Да се оправя сам!” или “Този пък, за какъв се мисли!?”
А аз държа не само картините, но и изложбата да бъде подредена както трябва, а всичко това е свързано с разходи. И всичко е логистика, молене и всякакви други разрешителни и то става един панаир. Всичко зависи от хората дали ще те подкрепят да направиш нещо хубаво или ще ти спънат колелото, което си завъртал.
Завистта е много голяма. И после казваме: ”Защо държавата не се оправя!” Ами, няма да се оправи, защото всеки от нас е държавата. Казват, че едно време всичко ставало с връзки, а сега не е ли пак така?!
-Чувала съм да казват, че най-хубавите творби в музиката и литературата се раждат в тъга. Така ли е и живописта?
-Така е! Има една картина, която се казва “Вера”. Тя е посветена на Великден. Хубаво е да наблюдаваш, да анализираш хората – на това ме научи Ива Русинова. И това страшно много ми помага. “Най-вече ще гледаш очите”, ми казваше Ива. Очите са прозореца на самата душа. И от там идва и името на моята картина? В нея аз съм описал вътрешния свят на човека, който издава ириса на очите. В ирисите са най-некопираните неща. Дори и в близнаците са различни. Това е нещо уникално. Това е паралелният свят, който съм изразил и в картината, която участва в изложбата на “Шипка” 6.
-Казахте, че от 2015 година сте се затворил за обществени прояви, защо?
-От една страна дойде пандемията. Имах и доста лични проблеми, затова се затворих. Продължих да работя, но извън града, с концертите на школата на г-жа Горалова. Направих това, защото не мога сам да пробия. В малкия град има много комплекси, много зависимости…. Това е моето обяснение. Може някои от тях да ми се обидят, но аз казвам каквото мисля и отговарям за думите си. Една, две, три, вече 12 години нищо не се случва! Ами, време е да си кажем очи в очи истината, да се попитаме къде бъркаме. Аз като направя грешка си казвам: ”Сбърка нещо”! или “Не съм за тази работа”. Ще си тръгна, за да не преча. Ще взема нещо друго, за да съм полезен. Не е въпросът всяка седмица да се прави нещо, за да се отчита дейност, да се правят измислени неща! Когато се прави един проект той трябва да се обмисли добре, да се направи план и за неговото изпълнение. Удоволствието от този проект трябва да е за всички – за тези, които са го измислили, за тези, които са го изпълнили и за тези, които го гледат. Не приемам израза: ”Какво толкова, нали ще го гледаме тук, ние, севлиевци!?” Чакайте, това са нашите деца! Дайте им шанс да се развиват в една добра обстановка, да виждат качествени неща! Публиката да изпита удоволствие, а не да отбие един, два часа..! Какво по-добре от това едно хлапе да каже: ”Днес има концерт или театър, хайде, да отидем!”
-Какво следва след участието Ви в тази престижна за българските художници изложба – няма съмнение, че тя е стимул?
– Да, стимул е! Даже вече кроя планове! Но след нея още повече ми натежават обувките, защото и отговорността е по-голяма. Вече трябва да се съобразявам не само с обществото, но и с колеги, с които сме в съревнование. И това е нормално. Аз много се радвам когато видя нещо на колега и му кажа: ”Хей, днес ти си номер едно на изложбата!”.
-Да признаеш моженето и успеха на колега се иска сила и е много важно. Не всеки го може!?
-Аз го мога и го правя. И се радвам, защото ме зарежда следващият път да се постарая още повече, за да достигна неговото ниво, да стана равен, а може и по-добър. Това е като скачени съдове – единият път си горе, другият – долу, но въпросът е да вземеш мъдростта и да си признаеш, че той днес е по-добър от теб.
Ако бяха такива и политиците, България щеше да цъфти! Да си казват: ”Няма да се караме, ще продължим доброто за страната.” А не после да се хвалиш с чужда пита! Не, не си го направил ти! Друг го е започнал, но ти си го продължил!
-Колко е важно да казваме: ”Ти можеш!” – тази изложба Ви казва това?
-Много е важно, както за колегата, така и за теб, самия да кажеш: ”Ти си добър!” В изкуството това е много субективно. Но ако хората са научени да оценяват стойностното изкуство, ще имат и силата да направят това признание. Но става въпрос за истинското изкуство, не за другото, натрапеното от различни връзки и причини.
Затова се делим в обществото, защото нямаме вече критерии, нямаме ценности. Но за Бога, хора, чакайте, преди всичко ние сме българи. На изложбата професор Памукчиев ме попита: ”Колега, Вие откъде сте?” Аз казах, че съм от Севлиево и съм автор”. Там аз представлявам и Севлиево, а не само Роман Грицков. Това е отговорност. Това е живинката, пламъчето, което ще ме накара да бъда още по-добър.
-Кое е Вашето пламъче?
-Аз обичам да изследвам света. Това е част от творчеството на един художник, за да знае какво иска да направи.
На мен са ми дали шанс в Дома да се развивам, давали са ми храна, подслон, уважение, любов. Научиха ме да ценя и уважавам това, което ми е дадено. Това ме зареди да искам и аз да дам нещо на обществото. Това е едното ми пламъче. Другото е изкуството. То ме зарежда, то е пламъка в моята душа.
-Кой е Роман Грицков?
-Един обикновен човек, упорит в постигане на целите си и много различен.
-Поема ли риска да е различен?
– Да, риск е да си различен! И то много голям риск, но той трябва да е премерен. Не съм демонстрирал каквото и да било. Давам пример. В София на “Шипка” 6 много от участниците демонстрираха колко са арт. Ако си истински човек на изкуството, то си личи. От сто метра си личат истинските хора на изкуството. Още от врата на галерията се виждаше и разбираше кой, кой е и какъв е. Още от малък съм разбрал истината, че тия, които бият тъпана са отпред, но за кадърните ще трябва да поразровиш малко, те са прецизни, не се натрапват, но са истинското съкровище. Те са мъдри и от тях можеш да научиш най-хубавото. Те са отзад и никога няма да дойдат и да кажат: “Аз съм голямата работа”.
Често пъти съм оставал много сам. Сам самичък, но запретвам ръце и започвам сам да се уча. Нямам пари, нямам подкрепа отникъде. След като не ме приеха в академията, сам съм се учил на укрепване на композиция, на тяло – трябва да се разровиш, да научиш анатомията, да намериш някой човек да ти позира. Каквото съм научил, е от Диана Софрониева, Ива Русинова, Иван Манолов и проф. Мотко Бумов. И както е казал великият Колю Фичето: ”Който иска да научи нещо, научава го. Не иска ли, и сто даскала да му туриш, все тая. Щото на човек можеш на сила да му вземеш, ама да му дадеш на сила можеш ли…?”
Труден път, който ми отне 20 години, но се убедих, че е по-правилният.