ВЕНКА ПЕТРОВА, председател на НЧ “Зора-1908”
Жътвата е събитие, което трябва да почитаме, защото и през най-трудните години на ожънатите класове и техните малки зрънца се е надявал народът ни, за да оцелее. Планински са околностите на с. Ловнидол. Това не попречи на няколко млади ентусиасти вече години наред да засаждат пшеница. Блокът е голям, и както всичко в Ловнидол, е обърнат на юг, огрят от слънцето, поглъщащ неговите лъчи.
Нашето желание – да се включим при първите откоси на 29 юни, е да уважим стопаните, които са ни доверили, че нашата благословия ще гарантира добрата реколта, не само тази година, а и в следващите.
Разбира се, подготовката за тръгването носи със себе си приятна суетня и повишено настроение. Няма ги волските каруци, но затова пък пред Читалището са спрели няколко съвременни транспортни средства. Натоварваме се и потегляме. Нивата на Станислав Ганчев е наблизо до селото, и някога хората със сигурност са вървели пеш до там, но какво да правиш – ние сме ново поколение…
Пристигаме всички на малкото бозалъче преди нивата. Напред пристъпват само фотографът Мирослав и стопанинът Ганчо. Шум от комбайн още не се чува. Изчакваме под тънката сянка на един сливов шубрак и скоро по пътя между нивите се задава голямата машина. Промъква се покрай нас и застава в началото на нивата. Младите мъже проверяват състоянието на техниката. Силният шум повдига още настроението. Към нивата пристъпват жетварките с песен. Води ги ръководителката Цветана Караколева. Сърповете и паламарките са в ръцете им. С тях е и нашето най-малко участниче – Катето. Тя отговаря за стомната със студена вода и за това, жътварките да не са жадни.
Първата ръкойка се извършва от жетварка с „лека ръка“, обърната с лице на изток. Тази година това беше леля Кера бръснарката. Така я знаят в селото. Не че е бръснарка, съпругът й дядо Русин е бръснар, но покрай него и тя е получила своето прозвище.
След първата ръкойка жетварката хвърли класовете напред с думите: „Както тези класове летят, така жътвата да върви бърже“ или „Бог напред, ние след него!“. Всички жетварки започват да жънат, като оставят пшеницата зад себе си, както се е правело едно време. Зад тях мъжете от всичко ожънато съберат сноп и го поставят до вече готовите снопи. Жените продължават да женат и да пеят песните. Първият сноп, вързан с червен конец, се изправя и благославя от стопанина: „Айде, тая година едва те дигам, ама догодина хич да не мога да те дигна“. Той покри снопа с шапката си и слага пари за почерпка на жътварите, прясно изпечена пита и селско сиренце.
Жетварките спират за почивка и тогава Венка разказва за “Романята“ и песента: „Изгрея слънце изясно“
Изгрея слънце изясно,
огрея моми в романя,
млади момичета в Добруджа,
стари хора в полето.
Всички моми станали,
на ранина заженали,
половината нива оженали.
Права се пладне изправи,
момите маранясали,
обяда кат обядвали,
легнали и са заспали.
Като се моми наспали,
станали и зажънали,
сал бяла Бона не става,
не става нито зажева.
Всички моми мислели,
че бяла Бона е заспала,
пък тя да била умряла.
Всички моми плакали,
плакали и нареждали,
бонина кака най- плаче,
най- плаче и най- нарежда:
Боне ле, мила какина,
как шъ на мама да кажа?
Нали ти мама викаше:
Тук седи, Боне, не ходи,
не ходи Боне, в романя
романя й тежка чужбина.
Пели я девойки от с. Ловнидол в местността Могила по жътва през месец юли 1903 година.
Отиването на романя е било източник на доходи на жителите на планинските краища в полските райони. Съществувало е векове наред до заместване на ръчния труд с комбайни. Авторитетен мъж, наречен драгоманин, събирал от своето планинско село мъже, жени и предимно девойки от 10-30 човека, наречена „чета”, за да жънат из богатите житни земи на Дунавската равнина или Добруджа. Вероятно в далечното минало са отивали на жътва и в Романия и от там е останало името „романя”. Икономически условия за такава вътрешна миграция на работна ръка са били на лице, защото жътвата на жито е била най-важен и изискващ труда на много хора работен процес. В планинските райони житните ниви са много малко, слабо продуктивни и житото зрее по-късно. По полските райони житото било много, зреело по-рано и не е могло да се събере освен чрез жътва на много жътвари. Жътвата не можела да се забави, защото житото като узреело, започвало да се рони, и жътварките, пристигнали от планината, са търсена сезонна работна ръка. След като привършвали жътвата из полето, планинците се връщат по своите селища и ожънвали и своите ниви, които вече били узрели.
Драгоманинът повеждал своята „чета” пеш. Всеки носел торбичка с храна и черга за постеля и завивка. Пътували пеш по 3-4 дори и повече дни и през целия път поне две девойки пеели. Песента може би е била необходима, като ритъм или за създаване на бодрост. Носели и някакво знаме – байрак. Почивали и спели на полето. Хранели се с взетото от къщи: хляб, лук, малко сирене и сланина. Храната винаги била оскъдна. Драгоманинът намирал нива, която започвали да жънат. Той уговарял колко ще се плати за ожъване на нивата. Започвала жътва с надпревара. Жънели девойките и мъжете, прочути като бързи жътвари. Други, от малкото мъже на „четата”, скубели жито за въже и връзвали житни снопи. С четата винаги се водело момче или момиче, което се учи да жъне, но главното му предназначение било да носи вода на жътварите. Драгоманинът почти не жънел. Докато другите жънели, той отивал и спазарявал друга нива и осигурявал работа на четата. Собственикът на нивата давал храна на „четата” през цялото време, докато жънела. Жътварите спели на нивата и започвали жътва сутрин, преди да се разсъмне, защото е „по-меко житото” и по-лесно се жънело. На обяд всички почивали, дори заспивали по за един час, през време на най-голямата горещина.
Докато жътварите жънели нивата, драгоманинът ги наглеждал, напътствал, отивал да пазари друга нива, уреждал сметките на цялата „чета”. Заплащането ставало според положения труд на предварително уговорени дялове – „пайове”, съставляващи части от 100. Жътвата завършвала обикновено в късна доба и девойките замръквали на полето. Тогава жените запявали “Замръкнала е мома“:
Замръкнала й мома на голяма нива,
змея покрай оди, мома му се моли:
«Пусни мене, змеьо, дома да си ида,
дома да си ида, мама да си видя.
Мойта стара майка черна кърпа носи,
черна кърпа носи, мене жива жалей.
Кърпа са садира, тя я не опира,
мене жива жалей, мене жива жалей.
Мойте седем сестри все престилки такът,
ала не ги носят, мене жива жалеят.
Мойте девет братя все кавали правят,
ала с тях не свирят, мене жива жалеят.
Поръчваме на стопанката Стоянка Ганчева да направи кравай от първо оженатото жито. Краваят се прави от първото жито, смляно няколко дни след овършаване на реколтата. Занасял се на чешмата, за да се „умие“ с вода, защото се вярвало, че тя измива всичко лошо. Първият къшей се пускал по водата, наричанията обикновено за: да няма главня по житата (вид болест) и да вали, но без градушки и бури.
Краваят се раздавал на събраните на чешмата хoра с наричания и благословии – житата, царевицата и ечемикът да са високи колкото човешки бой и да са пълни със зърно, едро като дренки. Селяните призовавали за помощ и закрила от Света Богородица и Света Марина. Парче от кравая се заравял в първата бразда при есенната оран. Друго парче се запазвало на иконостаса с вярването, че така хлябът в къщата няма да свършва никога.
За прекрасните фотографии и заснемане благодарим на Мирослав Цветанов Цвятков, който стана вече неразделна част от нашите хора и активен деятел, а също така и член на настоятелството на НЧ “Зора-1908“.