МИЛКА ДЕШЕВА
И тази година крушевци почетоха паметта на десетте млади мъже от селото, разстреляни според обясненията на тогавашната власт, че са били помагачи на партизаните, на 29 март 1944 г. Слънчевият мартенски ден привлече много хора, сред които и представители на Община Севлиево – зам.-кметът Ердоан Узунов, Ахмед Мехмедов – международни дейности в Община Севлиево, общинските съветници от ДПС Мехмед Мехмедов и Цветелина Колева, общинският съветник от БСП Станимир Стойчев, Невин Падикова, жители и гости на селото.
Поклонението, организирано от кметство с. Крушево и НЧ „Цвятко Иванов – 1919“ започна на площад „29 март“ и беше открито от секретаря на читалището г-жа Ирина Савова. Прозвучаха както познати, така и позабравени слова, акцент на които беше случилото се на 14 септември 1942 г. през нощта, точно пред мелницата на селото. Няколко младежи открито заявяват своята съпротива срещу политиката на тогавашната власт, като извършват един едва ли не фантастиочен, но съвсем истински акт. По едно време угасва осветлението. „Мливарите, докато чакаха ред и си разказваха разни небивалици, усетиха миризма на нещо оферено, изгоряло. Бързо наскачаха и съвсем наблизо, под сградата на Общината, видяха огнените езици на пожара. Някаква вълна гореше. На сутринта се разбра, че бойна група от местни младежи разбива вратата на кооперативната маза, където е складирана около 2500 кг вълна, реквизирана от селяните и предназначена за хитлеристите. Изнасят я на площада, заливат я с гази и катран и я запалват. Част от нея успяват да укрият в горите край селото и по-късно доверени жени изплитат за партизаните фланели, ръкавици, чорапи“ – по спомени на 20-годишната тогава Елена Тодорова, наблюдавала всичко това заедно с родителите си през малкото прозорче на бащината къща, намираща се тогава на площада. Същата ощ младежите минават в нелегалност и по-късно се превръщат в ядро на Габровско-Севлиевския партизански отряд. А властта разбира, че Крушево е твърдина, опасна и дръзка.
10 ноември 1989 г., знакова дата в най-новата ни история, начало на демокрацията, за която Уинстън Чърчил е казал, че тя – демокрацията, не е нещо хубаво, но пък хората не са измислили по-хубаво. И хитовата песен на Георги Христов „Черно и бяло“ се понася по цяло българско. Ако днес денят е чер, белязан с редица негативи – катастрофи, кражби, измами, убийства, то утрешният е бял, светъл, стоплящ сърцата с не една и две благородни постъпки. Пълен с надежда. Надеждна се оказа и 2007 г., когато България стана член на ЕС. Случайно, точно през същата година се случва нещо много хубаво и в село Крушево. Макар и със закъснение, по идея на тогавашния кмет – Недялко Илиев, и на Ненко Стоянов Косков, по проект на Атанас Стоянов, е открит т.н. войнишки паметник. На него са изписани имената на 93-ма крушевци – българи и турци, загинали по пътищата на войните от 1885 г. до Втората световна война 1941-1945 г. Присъстващите почетоха паметта на крушевските войни с едноминутно мълчание.
Демокрацията в България, за съжаление, не е от т.н. народна демокрация, т.е. народовластие, а е от типа буржоазна демокрация, в основата на която е огромното социално разслоение. Тя не успя да влезе в обувките на оня крещящ лозунг „Времето е наше“, а тръгна по един път шарен, турболентен, като едно типично палаво пубертетче. И промени изцяло живота на българите. Някои станаха граждани на света, но не всички. Други – от богати, станаха по-богати, но не всички. Трети станаха от бедни по-бедни, от работещи станаха безработни. Демокрацията постави пред най-голямо изпитание по-възрастните хора, отведе ги на кръстопът. Като с огнена вулканична лава демокрацията заля построените от тях фабрики, заводи, някои от които хлопнаха врати, други бяха продадени за жълти стотинки на чужди господари. Изчегъртани бяха и имената на бившите заводи. Няма Стоян Бъчваров, няма Ахмед Татаров, няма Ненко Илиев. В двора на фирма „ЕМКА“ отдавна няма място за бюста на патрона на бившия завод за изолирани проводници „Ненко Илиев“. Осем години паметникът престоява във филиала на завода в село Крушево, цех „Петър Иванов Начев“, но и от там новият собственик го изхвърля. По инициатива на местната власт в лицето на кмета Айхан Ибрям, и със съдействието на Осман Азис и Айхан Азис, паметникът беше монтиран на площада, пред читалищната сграда. Ненко Илиев (Лазар), е единствено чедо на семейство Иванка и Илия Ненкови. Само той от крушевските младежи е образован и учи във Висшата търговска академия във Варна. Минава в нелегалност на 14 септември 1942 г. Участва в Балванската битка и загива в третото сражение на 28 март 1944 г. в горите край село Добромирка, м. Карадоурук, където има паметник. Остава завинаги на 24 години. Звучи химна на България.
Честта да открият паметника бе предоставена на кмета Айхан Ибрям и г-жа Русана Христова, дъщеря на партизанина Христо Хубанов, загинал едва 20-годишен на 13 юли 1943 г. в м. Бежанта, заедно с партизаните Цвятко Иванов и Ботьо Илиев. Поднасяне на венци и цветя. Поклон пред паметта на героя. Едноминутно мълчание.
Поклонението продължава в м. Стойчев бряст, където преди 80 години се е разиграла една истинска кървава трагедия. 2 юни 1956 г. На този ден в присъствието на над 2500 човека, е открит най-внушителният от десетте паметника в с. Крушево и околностите му. Всяка година на 29 март паметникът оживява и разказва не легенди, а истини. Истини болезнени, тежки, жестоки. Но истини. В словото си г-жа Ирина Савова припомня за случилото се, като прочита имената на всички разстреляни, от които единият е бащата на загиналия предния ден Ненко Илиев, както и двамата му вуйчовци. Най-малкият е 16-годишният Стефан Цвятков Станев. Те всичките бяха непокорни и твърди мъже, лудо влюбени в своята идея – мечта да живеят честно в свободна страна. Спете спокойно съня си и сънувайте вашите черно-бели мечти.
А ние отново сме тук.
И чуваме вашия шепот:
„Нашата жертва помнете!
Не забравяйте!
Нашата жертва беше за вас“.
Не, не сме ви забравили.
След 80 години ние отново сме тук.
Живеем в свят на грубост и коварство,
но вашата непокорна кръв
не ще предадем.
И обичта към вас, с омраза
никога не ще заменим.
Присъстващите поднесоха цветя и венци и с едноминутно мълчание почетоха паметта на крушевските герои. Там, под зелените борове, е техният дом. Оживели в легенди, те викат нашата будна съвест.