Държавата е длъжник на Дебелцово и трябва да се извини на жителите му заради принудителното им изселване, казва Иваничка Николова
Дебелцово е другото потопено под водите на яз.Александър Стамболийски село, напомня фейсбук групата „Севлиево и селата“.
То се намира на около 8 км северно от град Севлиево. Разположено е в северните разклонения на Севлиевските височини, на около 1,5 км западно от основната част на езерото на язовир „Александър Стамболийски“, около 1,5 км северно от залятата от язовирните води тясна долина на река Росица.
Село Дебелцово, наброявало 877 души при преброяването към 1934 година, но остава без население до наши дни. И това се дължи на факта, че при изграждането на на първият голям язовир в България, „Александър Стамболийски”, което започва през 1940 г. и завършва през 1954 г. са изселени две села. Село Бара, което попада в чашата на язовира и село Дебелцово, което остава откъснато от останалата част на страната, поради това, че язовирът залива единствения път от гр. Севлиево до селото. Жителите му многократно правят опити да защитят родното си място, бита, поминъка, родовата си памет, но безуспешно.
Вместо да отдели средства за строителството на мост над река Росица, тогавашното правителство постановява изселване на населението. Така до 1953 г. около 150 домакинства се изселват от Дебелцово. Към 2022 годна в селото живеят само 2 души.
А селото е с вековна история и традиции.
Освобождението в 1878 г. заварва село Дебелцoво с това му име – то не е променяно. Според документите, името на селото се среща още в XV в. В 1836 г. в Парусията на Батошевския манастир се изписва Дибилцов. Така етимологията на селищното име ни насочва към растението дебелец. Първоначално то е звучало Дебел(е)цово, а впоследствие името е съкратено до Дебeлцово.
Старо поселище се намира северозападно от селото до чешмата Старцин, където се намират и 2-3 надгробни могили. Според местно предание селото оттук се преместило на изток в гъстата гора и се сложило началото на Дебелцово. В западния край на селото доскоро са личали зидове на средновековна църква, а на изток има следи от манастир. Това сведение едва ли е изненадващо след като в южна посока, само на 5 км по права линия се намира средновековния град Хотелец, известен през османския период като Хоталич. Възникнал е през V-VІ век като военно укрепление, а през Х век е възстановен от българската държава, която започнала да изгражда укрепително съоръжение, с което да брани страната от нападения от север и от Византия на юг. Стоял е между средновековните градове Търново и Ловеч и е определян като средновековен град с местно значение, свързан с второстепенен античен път по долината на река Росица с отклонение от централните пътища на юг от Никополис ад Иструм. Просъществувал е до края на ХVІІ век., когато значение придоби близкия Севлиево.
Днешната църква в Дебелцово е строена през 1844 г. след разрешение получено с ферман от 1841 г. Килийно училище е открито през 1846 г., малко след построяването на църквата. Строеж на училищна сграда започва през 1856 г.
Народното читалище „Светлина“ в село Дебелцово е основано през ноември 1924 г. от 20 учредители. За читалищно помещение се определя стая в частна къща. За финансирането на читалището общината подарява на читалището 4,5 хектара обработваема земя, а църквата му дарява 4. Земята се отдава под наем и така се набират парични средства. Просветната дейност на читалището се изразява във вечеринки, колективно четене на книги и статии, абонирането на вестници и раздаването на книги за прочит по домовете. В периода 1931 – 1932 г. се строи ново училище, като първият етаж на сградата се предоставя за ползване от читалище „Светлина“. През 1935 г. читалището има 79 членове и притежава 738 тома книги.
Църквата „Свети великомъченик Димитър“ е построена през 1844 г. със специален султански ферман от 1841 г. През 1954 г. тя е обявена за паметник на културата. Поради обезлюдяването на селото през 1960-те години иконите, книгите и по-ценните вещи са отнесени в Преображенския манастир. Към 2018 г. е запазена само изградената от камък камбанария с разрушен покрив.
„Държавата е длъжник на Дебелцово и трябва да се извини на жителите му заради принудителното им изселване“, пише на своя фейсбук профил през 2018 година Иваничка Николова. В статията тя разказва трагичната съдба на селото и на голяма част от неговите жители.
„Някои от по-възрастните дебелчовени не издържат на силната емоция и не след дълго умират от мъка по родното огнище… Други преживяват изключително тежко преселването си, тъй като държавата с нищо не ги обезщетява. Налага се да превозват не само покъщнината си, а и материалите от съборените си домове на километри разстояния до различни съседни градове и села и наново да ги построят. Трети пък се нагърбват с непосилни заеми, за да закупят жилища и да ги подредят.
Едно прекрасно кътче от Габровския балкан с красива природа, чист планински въздух, плодородна земя, родило и откърмило много именити българи, дало първа глътка въздух на едни от най-трудолюбивите, родолюбиви и съзидателни хора на света е унищожено в резултат на неадекватна, безотговорна и антихуманна политика. От тогава години наред, поколения дебелчовени и техни потомци живеят с мъка на сърцето по изгубения роден край. Носталгията ги разкъсва, спомените пълнят очите им със сълзи, а сънищата им са все там, край Бабинчец и Старцин дол, на Беглишкия харман, по тучните поляни край коритото на река Росица, на Момината скала от където е най-хубавият изглед към язовира и цялата равнина, в прочутата с най-хубавото си грозде местност Гъркомен, край тайнствената пълна с вековни дървета местност Корията и на Чучура, където са се празнували празниците за Трифон Зарезан.
Годините не са заличили спомените и трепетите на дебелчовени към родното село. Потомците им също го помнят от трогателните и развлекателни спомени на своите баби и дядовци, майки и бащи. Много разкази и стихове се родиха за това село-страдалец. Техните автори са обикновени хора или родени в Дебелцово или техни деца, внуци и правнуци. Издадени са и книги за историята и културата на селото, за неговите природни красоти и за хората, живели там. И едва ли всичко това ще секне. Не, няма“, категорина е Иваничка Николова. В статията тя пояснява, че нейната цел е да обедини усилията на останалите живи кореняци дебелчовени и на всички, които по един или друг начин са свързани със селото, за издаването на сборник от литературни произведения посветени на село Дебелцово.
„Тя има за цел също така да призове към сформирането на гражданска инициативна група, която да внесе писмена молба до сегашното ръководство на Община Севлиево, в която да се настоява пътя до селото да се укрепи, почисти и поддържа, за да не се заличи и последната възможност да се стига до там. Чадата на Дебелцово никога няма да забравят корените си, ще се връщат в родното село като си организират периодични землячески и родови срещи. А защо не и един ден това прекрасно място от България да не посрещне и нови заселници.
Държавата е длъжник на Дебелцово и трябва да се извини на жителите му заради принудителното им изселване. Осигуряването на свободен и спокоен достъп до селото е най-малкото, което тя може да направи за техните потомци.
Ето защо мили хора, всички вие които ще прочетете тази статия, ако имате добро сърце и воля за добри дела помогнете кой с каквото може – пари, знания, власт да бъде издаден литературния сборник.„Дебелцово – сълзи и надежди” и да бъде депозирана в Община Севлиево такава молба“, пише още на своя фейсбук през 2018 година Иваничка Николова.
Какво се случи през тези шест години? Кой чу призива на останалите живи жители на селото и техните потомци и има ли надежда за „нови заселници на това прекрасно място“? Отговорите на Иваничка Николова за вестник „Росица“.
„Кметът на Община Севлиево Д-р Иван Иванов беше много отзивчив и съпричастен към нашия призив. С негово съдействие беше наета фирма за почистването на пътен участък от 7 км по пътя за Кормянско към с.Дебелцово. Този път беше обрасъл от дървета и храсти и беше почти непроходим. Половината от средствата 1500 лв. бяха отпуснати от Общината, а другата половина беше от жители на Дебелцово, които все още поддържаме къщи и пчелини и ловците от Ловната дружинка. Пак с негово съдействие бяха запълнени най-големите дупки по асфалтовия път.
А пътят, който води от Беглишкия харман, където са ставали хората и празниците в Дебелцово до нашата къща сме направили аз и моят съпруг. Само двамата, с две лопати сме нахвърляли 15 т. фрезован асфалт. Имаме лично наша газка, с която 3-4 пъти сме докарвали по 4 тона асфалт само и само да има някакъв по-нормален път. Но той не служи само на нас, а всички, които имат път към Дебелцово минават по него“, разказа Иваничка Николова, която в момента е кмет на с.Димча, община Павликени.
И въпреки прекрасната природа, и опитите на четири фамилии, които поддържат къщите си там, няма шанс това място да има нови заселници, защото селото не е водоснабдено. „Намалява и дебитът на водата в старите селски чешми. Но много хора го посещават. Има туристи, има велосипедисти, мотоциклетисти, скоро двама студенти правиха филм за останките от забележителностите на нашето село. Има интерес към него, затова казвам, че Държавата е длъжник на Дебелцово и трябва да се извини на жителите му. И извинението е да се погрижи за пътищата, които водят към него“, завърши Иваничка Николова.