– Как фотографията се превърна в литература, г-н Панов? Кога Ви привлякоха думите?
– Тук намясто е отдавна известната фраза, че: „Неведоми са пътищата Божии“. Нищо нагласено няма, нищо предварително няма. Дълбоко и дългомислено – няма. Просто е спонтанно, казано по-кратичко. Беше спонтанно и скоро след това се разви като познато желание.
– Към какво препраща заглавието – „Горчива мъгла“?
– Четох една поетеса от Троян. Имаше едно стихотворение „Горчиво“. Помислих си да не би пък ние да сме орисани да правим от горчиво грозде вино. Има горчивина в определени дни и състояния, в които човек се чувства наистина огорчен. Понякога нещата се натрупват неимоверно и несправедливо. И ако това бяха текстове, които носят хумористични елементи, за съжаление не са такива, никак не са весели, нямаше да бъде същото. Но аз не смятам, че са трагични, въпреки всичко. Горчивината я има във всичко. И в много сладкото дори. Но аз не искам тя да се разбира буквално, разбира се, но има и скрити нюанси в определен разказ да речем, който е наречен така. Но нищо не е буквално. Нищо.
– Въпреки тази горчивина, има ли в разказите Ви и оптимистична светлинка?
– Има, има. Това, че не са весели, не означава, че са трагични. Не. Пропити са със чувства и сюжети, които имат такава минорна гама. Винаги след лошото време, знаете нищо не е толкова дълго, за да се отчайва човек, изгрява слънце. Но въпреки това, ние сме хора и често пъти ни обзема отчаяние и ни трябва помощ. Това е метафорично – горчивината е нещо, което не е кулинарен елемент, тя е като един пролетен пушек, който всички мислят, че е лютив, но не е точно така. В него има елементи, които не са никак буквални. Не са. Важното е това, че те стигат до сърцето на човек. Те влизат в него и той го разбира, по някакъв начин става съпричастен, приобщава се към това. И до такава степен го разбира, че той го прегръща. Аз това искам. Когато разбереш и чуеш нещо, което е много близо до тебе, да видиш, че не си сам.
– Реални ли са героите в разказите Ви или всичко е плод на въображението?
– За мен е важно те да са реални като ги чете човек. Никога нещата не са като документален разказ. Някъде има повече реалност, повече реалистична канава от някой първообраз. Но понякога, като на сцената например, сценографът почва да реди разни работи. Той не знае всичко до края, доразвива го, за да може като видиш, да кажеш: „Аха, това е“. Аз като видя нещо като голяма кауза, голям проблем, като го усетя, на мен ми стига един човек, дори една дума, и аз започвам да правя „пиесата“. За мен е важно героите да са живи, когато ги направя.
– Към коя читателска група е насочена книгата Ви?
– На този въпрос не мога да отговоря, защото аз нямам такава нагласа, нямам такива проучвания. Тя е общо взето за по-големи хора, независимо, че малката ми дъщеря, която е 20-годишна, прочете разказа „Млечният път“. За нея беше интересно, разбра го. Но това да намериш, да избереш точно тази книга от рафтовете и ти да си на 20 години, почти няма да се случи. Тя е за по-големи и улегнали хора, да кажем над 30 години, за хора с житейски опит. Но аз си мечтая да направя и анималистични неща, защото обичам животните и намирам, че те имат страшно много качества, за да са ми интересни и за да ги включа в някой разказ.
– Какво е посланието, което предавате чрез първата си книга?
– С тази книга искам да бъдем повече заедно, защото ще бъдем по-силни. И да бъдем повече хора – с чувства и емоции, за да можем да преодоляваме тогава всичко.
– А какво ще кажете на севлиевците, които ще потънат в „Горчива мъгла“?
– Аз се моля това да им хареса и да си помислят, че това, което четат, не е лишено от смисъл. Да се радват, че са стигнали до него, че случайността ни е срещнала един с друг.