МИЛКА ДЕШЕВА
6 септември 2023 г. България празнува! България ликува, преглъщайки сълзите от трагичните събития, предшестващи празника. Хора изпълват площади, улици, паметни места. Звучат тържествени слова, звучат и вечните песни на България. За съжаление душата на съвременния българин, попарена от разделителните линии на неуважението, безхаберието, агресията, беззаконието, корупцията е не на 138 години, а на хиляди години разстояние от онези числи, светли, далновидни и мъдри личности, под чието ръководство е извършен великият акт на съединението на 6 септември 1885 г. в гр. Пловдив.
А хората от село Крушево по нетрадиционен и атрактивен начин отбелязаха празника. Зародилата се преди време у няколко млади крушевци идея да бъде издигнат българският флаг на едно от най-високите места в селото, стана реалност точно на този ден.
Мястото е неслучайно избрано. Отстоящо на около два километра от селото, от което се открива вълшебна панорама към Стара планина, Севлиево, севлиевските лозя, то носи името Попският камък, защото завършва с назъбени надвесени надолу скали. А историята на местността е доста колоритна. Някога, когато крушевци още нямали църква, но пък не липсвали и радостни събития в иначе мрачния им живот. И сватби се вдигали и дечица се раждали, а дълбоката вяра в бога и жадуваното освобождение не ги напускала. В такива случаи на това място излизал някой гръмогласен мъж, заставал на скалите и с ръце на уста, викал колкото му глас държи: „Дядо попе, я излез нагоре към Крушево, че сватба се вдига, младите да венчаеш или дете се роди, кръщавка да направиш“. Тогава семейството, в което се случвала тази радостта, впрягало кравите и отивало за дядо поп.
А диджей Диян Червенков отрано се е погрижил музика да оглася местността. Скара вече дими. За пътя, който тръгва от края на селото до местността, пък и за облагородяване на самата местност, организаторите, с помощта на много съмишленици, полагат много труд, за да могат коли, джипове, мотори и пешаци спокойно да се предвижват. Скоро хора от различни възрасти – от дечица по на няколко месеца до възрастни над 80-годишни крушевци изпълват поляната, оградена от широколистни дървета, вече леко обагрени от първата есенна целувка. Първо застават на скалите, за да се насладят на откриващата се пред погледа им хубост. После оглеждат високият метален пилон и кротналото се в основата му знаме. Чак тогава свалят раниците си и си избират подходящо за установяване място. Е, толкова млади хора, както от селото, така гости от съседни селища, цели семейства, не може да не радват окото. И да подхранват крехката надежда, че Съединението, тази свята дума с магичен заряд най-после ще се изпълни със съдържание.
Дванайсет часа на обяд. Началото е сложено. Водещата поздравява присъстващите с празника и прави кратка ретроспекция на историята на селото, сътворена от крушевци в продължение на 600 години. История интересна, бурна, митична, която съвременниците трябва да познават, да де гордеят с нея и да я предадат на идните поколения. 20-те и 30-те години на миналия век са били пикови за селото в много отношения. 2050 човека живеят в селото през 1935 г., които на фона на днешните 400 рязко се открояват. Отърсили се от тежките последици на четирите войни, напредничави и предприемчиви крушевци бързо откриват разковничето за по-добър живот. Това е хлябът, но не просто да го има, а да бъде дъхав и вкусен. Както и образованието на техните деца. Така през 1926 г. на тогавашния мегдан се издига първата солидна сграда в селото – кооперативната мелница. През 1931 г. новата учебна година е открита пред току-що построеното двукатно училище, което функционира до 1985 г. Най-късна, като солидна постройка, е читалищната сграда от 1945 г., която става център на културния живот в селото със създадените танцов и театрален състав, както и певческа група. Най-бурни и противоречиви за селото са били годините 1941-44 г., когато крушевци често замръкват и осъмват в блокади, много от тях интернирани. Селото прилича на роящ се пчелен кошер. Млади хора със своята тайна революционна дейност са постоянен трън в очите на властта. Най-трагичния ден в историята на селото е 29 март 1944 г., когато са арестувани и разстреляни 10 крушевци под предлог, че помагат на минали в нелегалност младежи. А паметта на жертвите е увековечена чрез открития на 2 юни 1956 г., в присъствието на 1500 човека, паметник в местността Бряста. Паметникът „Очакване“ (Трите жени) е открит през 1973 г. и оформя входа на селото откъм град Севлиево. Доста късно крушевци се сещат за едни други герои и чак през 2007 г. на площада е издигнат Войнишкият паметник с изписани имената на 93-ма крушевци – българи и турци, загинали във войните. Така Крушево се превръща в селото с най-много паметници в България – 9 на брой.
„Вятърът на промяната“ от 10 ноември 1989 г. не донася кой знае какви положителни промени в селото. През 2020 г. е открит новия църковен храм „Св. Архангел Михаил“. През 2019 г., благодарение на активната дейност на настоящия кмет инж. Илия Илиев и участието на много хора от селото, най-после е разрешен водния проблем, който години наред тормози не малка част от населението.
А кметът, развълнуван, имаше какво да каже на свои съселяни. Но когато представя инициаторите и изпълнителите на това знаково събитие и те застанаха до пилона, бурни ръкопляскания полетяха над поляната. Ето ги и тях: Мирослав Минков и Христо Бойков. Секретарят на читалището Ирина Савова прочете имената на дарителите, без чието участие може би нищо нямаше да се случи.
Прозвуча химнът. Всички, около 200 човека са на крака, вперили поглед в знамето с размери 6 м. дъжина и 3 м. широчина, което бавно се издига все по-нагоре и по-нагоре. Тържествени и съкровени минути. Млад баща развълнувано и трогателно целува малката си 7-месечна дъщеричка. Двама млади, пред очите на всички, си открадват целувка. А българският трикольор е вече на върха – на 18 метра височина. Вятърът леко заиграва с него, задипля го. От тонколоната звучи „Моя страна, моя България“. Най-емблематичната и най-вечната българска песен. Звучат и финални думи.
Нека този флаг, символ на българщината, винаги се вее под чистото и мирно крушевско небе. Нека води българското хоро, но повече на българска земя. И никога, никога да не води българските момчета по пътищата на войната.
За да пребъде България!
Да пребъде и нашето родно село Крушево и неговите добри хора – християни и мюсюлмани!
А младите, щастливи от хубавия есенен ден, прекаран сред природата, и от това вълнуващо в най-новата история на селото събитие, не бързаха да се разотиват. А може би са усетили и тръпката на родолюбиви млади българи, съхранители на българщина. Ту тук, ту там се мяркаше и червената тениска на Мишо Минков с надпис „Аз обичам България“. И дано тя, нейно величество тениската да не е само детайл от празника, а да говори за истинското призвание на своя притежател.
И нека последват още такива добри дела.