РАЙНО ДОБРЕВ
Днес 15 септември 2023 г. е първият учебен ден за хиляди 7-годишни момченца и момиченца от градове и села в цялата страна. Независимо от превратностите на времето, които ще съпътстват живота им, всяко дете ще помни емоциите, които е преживяло през този неповторим щастлив ден. Класната стая с портрети на Ботев, Левски и Вазов, чинът, черната дъска с белия тебешир, залялата цяла стена географска карта, с помощта на която ще обхождат света, учителят, който ще влезе с дневника на класа, ще застане пред тях и ще им каже: „Добър ден, деца! Добре дошли във вашия нов дом – училището, в което ще преминат най-щастливите ви дни и години, вашата прекрасна младост. Аз съм г-н, г-жа… Всичко, което ще се случва в тази стая, в тази сграда, ще го вършим заедно. Сега ще прочета имената ви и всеки, който чуе своето трябва да стане прав, за да го видим и да се запознаем“.
Такава вероятно ще бъде първата импровизирана среща на първолаците с техния учител, който търпеливо и умно ще ги поведе към необятните простори на знанието и науката.
Какво си спомням аз от първия си учебен ден, ученик, студент, гимназиален учител и журналист, който от първо отделение до последния си университетски час е влизал в училището като в храм.
Моето училище се намира в центъра на село Търхово. Повече от век е съсед на църквата „Св. Димитър“ с килийно училище през годините на турското робство. Още е живо, но празно. Всеки път, когато мина край него, сърцето ми се свива от тъга по отминалата ми младост. Стои си „старчето“ под сянката на огромните широколистни липи, които го пазят от жегата на лятното слънце, превърта мислено годините, които е преживяло, взира се в празните си очи – прозорци към улицата, с надежда някой да се сети за него, да потърси книгите с приказки, които пази в учителската стая, но уви няма. Няма ги децата, внуците и правнуците, които огласяха двора с игри и смях. Разбягаха се към градове и чужди земи и го оставиха никому ненужно да вехне в очакване на последния си земен ден.
Първите ми учители бяха Мара и Серафим Ганушеви – семейство от Севлиево, които повече от 20 години учеха децата на Търхово. Мара, възпълна едра жена, влезе в час заедно със сина си Стилиян, наш връстник, настани го на първия чин, за да е пред очите й, представи се с пожелание „На добър път“ и каза: „Първият ни урок ще бъде за буквите, с които ще се научите да пишете и четете, но преди да ви ги изпиша на черната дъска и да ги видите в букварите пред вас, ще се помолим на Бога да ви закриля, да крепи силите ви по трудния път на живота. Повтаряйте след мен всяка дума, която чуете: „Отче наш, който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята, насъщния ни хляб дай ни днес“.
Повтаряхме след нея като папагали, а когато молитвата свърши тръгнахме към църквата под строй, за да участваме в утринната литургия, посветена на братята Кирил и Методий, да чуем проповедта на свещеника и да затвърдим вярата си във всемогъществото на бога. Преди да напуснем храма се изредихме да целунем ръка на попа, а той ни погалваше с божествената си ръка по челата.
Така беше. Първият ми учебен ден – 15 септември 1942 г. мина под грохота на Втората световна война. Бяха трудни, гласни, мизерни, оскъдни години, пълни със скръб по загиналите на фронта 22 мъже, бащи на деца като нас, чиито образи още помня. Оставям ги на спокойствие в паметта си и с извинение към читателите на в. „Росица“ ще се пренеса към един друг ден, радостта от който преживях като законно акредитиран журналист в Италия.
Връщах се от Венеция, където се наслаждавах на колоритно пъстрия карнавал на площад „Сан Марко“. Във влака се запознах с една чаровна синьора, която се оказа, че е професореса (учителка в гимназия, ако е в начално училище ще се нарича маестра). Като разбра, че и аз съм гимназиален учител, преди да се разделим на гарата във Верона, градът на Ромео и Жулиета, където се бях установил след Рим, ми даде телефонния си номер в Милано с молба, ако желая, ако сметна, че ще ми бъде приятно, бих могъл да се срещна с учениците на които е класен ръководител. „Учител от социалистическа България, ще им бъде интересно“ – рече тя и се разделихме с обещанието, че в удобен за нея и за мене ден ще отскоча до Милано.
Живеех в краен градски квартал на Верона с къщи на един етаж, дворове с красиви цветни алеи, с декоративни храсти и плодни дръвчета, с блестящо варосани стени на домовете. Винаги, когато слизах до центъра на града или тръгвах на път из страната, минавах по една и съща улица. Веднъж пред една входна порта видях седнало на ниско детско столче момиченце на 3-4 години. Беше толкова красиво, с румено като цъфнала роза лице, че в първия момент ми се стори като кукла с образа на приказната Барби.
– Синьоре, рече ми детето, когато се изравних с него. Искам да ти подаря тази кутийка с череши. Сладки са, набрах ги сама, а мама ми каза да ги дам на първия човек, когото видя, че минава край нашия дом. Ако е добър, щял да ми носи късмет цял живот. Ще ги вземеш ли?
Ако откажех можеше да се разплаче, а за мен няма нищо по-тъжно от дете със сълзи в очите. Засмях се, клекнах до него, прокарах длан по нежната му като коприна косица, погалих го по бузата, попитах как се казва – Вероника, и рекох: – Ще ги взема, Вероника, защото са ми подарък от най-хубавото и добро дете, което съм срещал до сега. Взех кутийката, поставена на земята пред столчето, хапнах една черешка, а в замяна подадох красиво шоколадово яйце с играчка в него, каквито често си купувах с прищявката на дете. Вероника го грабна, скочи чевръсто от столчето, затича се към портата и след миг я чух да вика: „Мамо, мамо…“. Навярно бързаше да се похвали, че е видяла и е подарила кутийката с череши на първия човек, минал край тяхната къща, който цял живот ще й носи късмет.
Този неочаквано трогателен момент се беше загнездил в ума ми като птица, пърхаше из него с невидимите си крили и без да усетя измести в друга посока даденото на професоресата обещание. Други обществени, житейски, духовни, политически и социално-икономически вихрушки бяха налетели над Италия по това време. Първата беше поредната изборна победа на партията „Форца Италия“, която изстреля лидера й Силвио Берлускони за втори пореден път в креслото на министър-председател. Дни наред овациите на привържениците му не стихваха, а името му не слизаше от екраните на телевизиите, от емисиите на радиото и страниците на вестниците. Последва серия от други неочакваности. Разкритието, че неземно красиво 14-годишно албанско девойче е успяло да натрупа от проституция над 1 млн. лири, удари като с чук безхаберието на полицията. С тревога беше посрещната вестта, че е изчезнала единствената дъщеря на световноизвестните певци Ромина и Ал Бано. Клюка, не – истина като мълния се стрелна, че брат и сестра поляци са убили щедрия си италиански благодетел, за да ограбят парите му. Надигна се протест на италианските фермери, с поход до Брюксел, срещу млечните квоти, които Европейският съюз им налагаше и криеше опасност да се превърне в необратимо недоверие към него и към създателя му Хелмут Кол. Като огън, опарил общественото съзнание, настояването на Ангела Меркел да се либерализира миграцията на бягащите от Близкия изток и Африка хора. Всичко това дразнеше и изнервяше свикналите на безметежно спокойствие италиански граждани и те започнаха да гледат на чужденците като мен с други не по християнски добродушни очи. Без да се допита до компетентните органи, началникът на граничната полиция в Триесте, ме обвини, че пребивавам в страната нелегално, че съм едва ли не шпионин. Арестуваха пред смаяните погледи на съпругата и внучката ми, които ми бяха дошли на гости, и след като на другия ден ми връчиха заповед за екстрадация (изгонване) без право на връщане в Италия през следващите пет години, удариха ми черен печат в паспорта и ме качиха на влака за Белград. Спаси ме министърът на вътрешните работи Джордже Наполетано, който отмени своеволното решение на граничния полицейски началник.
Би следвало тези чакани и нечакани събития да не ме тревожат, но как. Не бяха като налетял ме рояк мухи, които с един замах на ръката да отпъдя. Примирих се с надеждата, че дните ми напред ще са с друг по-ведър и спокоен образ.
Когато дойде време да напусна Италия, защото мандатът ми на акредитиран журналист свършваше, разтворих бележника, за да видя има ли нещо, което е трябвало да свърша, а съм го подминавал. Имаше – обещанието, което бях дал на професоресата от влака. Позвъних й с извинение, че оттогава е изминало почти десетилетие, но ако все още учителствува и ме помни, бих могъл да… Не ми даде възможност да се доизрека. „Идвай! – каза ми – Не съм забравила“.
Срещата мина предоволно. Въпросите на децата се сипеха над мен като пролетен дъжд. Разказах им за България, която доскоро беше с различен от италианския обществен строй, за шумните майски балове на завършващите гимназия техни български връстници. Учудиха се, че подобна демонстрация на модни облекла, на обувки с високи токчета, на коси, докоснати от приятни френски парфюми, на златни бижута по ръцете и ушите е възможна. При тях традицията е друга. След последния гимназиален ден, на групи по взаимен интерес, най-често се отправят към езерото Комо в подножието на Алпите, чиято обширна водна територия е по-голяма от България, организират си различни спортни игри и състезания, качват се на лодки и кораби, които кръстосват от бряг на бряг, къпят се, ловят риба. Някои от съучениците им тръгват в друга посока. Неизменно предпочитаната им дестинация е стотния град на Италия – Равена, от който с кораб по плавателния канал може да се стигне до Адриатическо море. В града цял ден не стига да се насладиш на красивите му домове и обществени сгради на прохладните паркове, на пълните със стоки магазини, на мамещите погледа кафенета, да посетиш и се поклониш пред гроба на Данте Алигиери, автор на „Божествена комедия“, да се дивиш пред витрините на археологическия музей, отрупани със старини с прекрасни фрески от времето на византийската епоха. Римини, град на кръстопът между изтока и запада, е бил столица на Италия след Рим и Милано.
На срещата не й се виждаше краят. Продължавах да разказвам за историческите превратности в България, за красотата на Балкана, на Пирин и Черно море, за Асамлеята „Знаме на мира“, която под мотото „Единство, творчество, красота“ беше приобщила деца от 140 страни, за парковия комплекс с камбаните, които огласяват покрайнините на София. Когато споменах, че в инициативния комитет за асамблеята е бил включен известният италиански писател Джани Рудари, автор на „Приключенията на Чиполино“, „Приказки по телефона“, „Торта в небето“ и много други книги с приказки за децата, стаята прокънтя от ръкопляскания. Едно момче, решило да ме провокира, попита вярно ли е, че за важни национални празници на големците им сервирали пържоли от малки деца. От други посещения в западни страни знаех колко силна беше пропагандната чернилка, която години наред се сипеше над България, но че е успяла да зомбира деца като това момче, не допусках. Надявах се, че успях да го убедя в нелепостта на тази гнусна измислица. Ученичка ме попита кое е най-силното чувство, което съм изпитвал през дългогодишния ми престой в Италия. Без да се замисля казах, че е срещата с едно малко момиченце, което ми беше подарило кутийка с череши. Класът зашумя. Видях как с бързи крачки край мене стройна хубавелка, спря до катедрата зад която беше седнала професоресата, грабна натопения във ваза букет, който вероятно беше предназначен за мен. – Вероника, какво правиш? – викна класната – синьорът още не е свършил, защо бързаш?
Като чух името трепнах. Вероника застана пред мен с букета в ръка, подаде ми го с просълзени очи. „Вземи – каза, момиченцето с черешите бях аз, а жената зад катедрата е майка ми“. Сложи ръка над сърцето си и се поклони: „Благодаря! – На тебе и на мама, щастлива съм“.
Прегърнах я, целунах я и развълнуван от този неочакван обрат повече нищо не можах да кажа. Вълнението ми беше толкова силно, че дъхът ми спря.
Дори да е само това, което си спомням в този красив септемврийски ден, озарен от усмивките на хиляди момченца и момиченца – първолаци, е достатъчно да се чувствам горд, че съм направил щастливо едно вече пораснало дете. С манталитета на стар учител ми се иска да кажа: Добър да е пътят ви към бъдещето деца! Направете го по ваш модел, но да е мирен, красив и човеколюбив. Прегръщам ви с обич.
Зареждане ...
