СИЛВА ВАСИЛЕВА, редактор на „Книга за мечтите“
На тези, които не оспориха доброто
Книгата може да бъде врата, прозорец и огледало; камък, на който да стъпиш, трамплин и топла завивка; котва и летящо килимче. Да отличиш една определена книга в потока от новоналагащи се и утвърдени автори и заглавия, е предизвикателство, но си струва да бъдеш част от него, когато зад кориците ще откриеш слова, болящи от откровеност.
„Книга за мечтите“ на проф. Венелин Терзиев може да бъде и мачта, и меч. Тя може да те поведе, но и да те прониже. С онази честност, която си заслужава да съпреживееш – достатъчно е да поемеш пътешествието между нейните редове.
Защото в своя поход към човечността мечтите се предават последни.
„Книга за мечтите: Литературни импресии и есета“ на Венелин Терзиев, издателство gabriell-e-lit, 2023. Тя беше представена в ГХГ „Асен и Илия Пейкови“ – Севлиево на 8 септември 2023 г., като част от Международната научноприложна конференция “Регионално развитие, културни коридори и медии”.
„Как се опази?“ – попитах преди време автора на тази книга. И не получих отговор. „Как оцеля и успя да запазиш човешкото в себе си – въпреки титлите, постовете и позициите, които обикновено изваждат на показ другите наши лица? Въпреки хората, които не такъв искаха да бъдеш?“ – продължих да упорствам в любопитството си аз.
Отговор на тези свои въпроси така и не получих. Не беше и нужно. Отговорите бяха закодирани в паметта на възправилия се над родното Севлиево Балкан, в лоното на който е нужно да бъдеш човек достатъчно честен и силен, за да отстояваш и продължаваш по предначертания път; пулсираха в ритъма на онзи неприкосновен микросвят, който само семейството и най-близките до тебе хора могат да усетят и да създадат; надничаха изпод натрупаната в душата болка на мъж и неугасналите мечти на момче, за да оживеят в откровеността на всяко изповядано върху светещия от екрана на компютъра бял лист слово за несподелени думи и безумно смели стремежи.
Странна, горчива мешавица от разбъркани мисли и подредени слова, ярки разсъждения и приглушени тонове, изградени домове и съборени зидове, светлини на градове и на звезди. Надатомни съждения, объркващи порядъка на привичната подреденост, събарящи обозримата и здраво крачеща по земята логика на натрупаното в хилядолетната човешка история познание. Необичайни изречения непривично подредени в неочаквани съждения и изводи. Разтърсващи и омиротворяващи, галещи и стряскащи, но най-вече – замислящи, тези думи изграждат парченцата от образа на онзи друг професор Венелин Терзиев – неподозиран, различен и мъничко плашещ с размаха на отстояващото собствената си траектория пътешествие. Събрали ярост и нежност, илюзия и реалност, неговите емоционални преживявания водят читателите към невъзможната действителност, където силата на земното притегляне дава усещането за полет. Болезнено различни и неотстъпчиви, думите послания, „отправени във вододела и водовъртежа на странни и страшни години“, са видимата част от айсберга живот, в който срещите никога не са случайни, а стиховете и музиката са тази естествена част от нас, която прави дните ни по-смислени и по-смирени.
Наричат ги „есета“, „литературни импресии“, дори „опити за критика“. Аз, признавам си, така и не открих едно цяло понятие, в което да ги побера. Може би защото много повече от казаното и написаното в тях се долавят моралните и нравствените търсения на човека Венелин Терзиев, усилията му да вникне и импровизира в необикновени ситуации и да ни представи своите съждения за недоизказаното и премълчаното, за това, което трябва да ни замисли. Част от тях са таени с години размисли, надскочили ежедневието и битийността. Други се раждаха като продължение на деня и изплитаха онези невидими нишки към безкрайния свят на събираните с години емоции и знания. Прелюдии към същността на днешния ни ден, в тях откриваме най-човешките послания на преклонение пред хората на духа и на ума – тези, с които е имал шанса и възможността да се срещне, и тези, от чиято всечовешка мъдрост е черпил знания за света около себе си. Долавяме нескритото възхищение пред необятния свят на творците и мислителите, изградили другостта на различните култури, и пътешествието на собствените му мисли сред тях.
В „Книга за мечтите“ Венелин Терзиев не е професорът, не е преподавателят и ученият. В тези свои текстове той е много повече от разум, мисъл и чувство. Във всяка от литературните импресии авторът застава пред собствената си съвест с оголени до кръв сетива за случващото се в света около него. Безкомпромисен към себе си и към околните, изискващ и отстояващ това, което в неговата ценностна система е норма за човечност.
„Книга за мечтите“ няма претенциите за „висока“ художественост, нито за място в „елита“ на българската литература. Но ако все пак решим да потърсим мястото и в изливащия се поток от нови и утвърдени автори и творби, няма начин да не доловим и откроим онова послание, което я прави различна и необходима. И то е, че независимо от това, къде ни е запратила въртележката живот, трябва да запазим способността си да гледаме света честно и непредубедено и да бъдем откриватели. В калейдоскопа от образи и творби един до друг застават ученият нобелист и поетът от Добромирка, класикът и никому неизвестният творец. Към всеки от тях Венелин Терзиев подхожда с уважение и признателност за споделените емоция и талант и по неподражаем начин вплита откъси от произведенията им в своите размисли и послания. И без да отрича ценностите, завещани ни от предците, използвайки техните знания, опит и красива словесност, авторът съгражда безброй невидими нишки, свързващи хора и съдби.
***
Едва ли някога ще чуя отговор на настоятелните си въпроси. Защото нито самоцелното оцеляване, нито примирението и покорството са стояли някога пред проф. Венелин Терзиев като необходимост и изискване за живеене. Доказва го всеки ред в литературните му импресии. Емоционално честна и кървяща, тази книга поема към своите читатели, за да си подарят взаимност и за да бъде запълнена онази необходимост от общуване, която е мерило за духовност и избор на жизнена позиция. Във всяка своя стъпка дотук тя е водена от силата на вярата, за която е нужно да имаш не само смелост, но и характер, за да можеш да отстояваш и устояваш.
Съдбата често ни предлага възможност да направим своя избор и да израснем или да се залъгваме, че сме; да устоим или да се пречупим. Но колкото повече сезоните натрупват белота в косите ми, толкова повече се убеждавам, че трудно можеш да прекършиш и събориш човек, който гледа себе си през света. И дори това да се случи, съборените души се изправят тогава, когато са вселени в хора, които не се страхуват да носят своя избор със себе си.
За да тръгнат отново – невъзможно непреклонни и настоятелни. Пречистени. И изправени.