ДЕСИ ДИМИТРОВА
– „До днес каквото съм обичал, днес го пак обичам“. Това са твои думи. Какво е за теб поезията?
– Да мога да кажа:
Добро утро! Прошепнато и нежно.
Добър ден! Спокойно неспокоен.
Добра вечер! Дочакал най-вълшебната приказка, в която се и лети.
Много важно – да помисля и за приобщаването на други хора в света на прекрасното.
И най-важното – да пазя чисто и огнено най-устойчивото в духа и обичта…
Живея и до днес в Предбалкана. Винаги ми е предизвиквало мислите и чувствата всяко дърво по високото. Удрят го ветрове. А то издържа с корена си. Нападат го студове. А то цъфти и се кипри. Бури го връхлитат. А то ни дарява с плодове. Вълшебство! Обичал съм го. Днес го пак обичам. Мъдростта му ме окуражава…
Литературознанието познава много думи за поезията. Но аз познавам до болка сърцето си. Слушам го и му вярвам. Та и за тези думи…
– Ще те върна назад в годините. Разкажи ни как реши да пишеш.
– Трудно бих отговорил. Че как се решава да обичаш нещо? То е магия… Заглеждах се във всичко, което заобикаляше детството ми. Тичах след необичайните неща. Още в началните класове усетих сладостта и красотата да търсиш и напишеш в учебните си тетрадки най-хубавите думи… Още в осми клас, вече ученик в гимназията в Севлиево, в списание „Родна реч“ отпечатах три стихотворения. Какви бяха? Боже, като на всеки мой връстник, който се опитва да пише. И нещо по-различно. Едно от стихотворенията ми беше с посвещение. Името на Пеньо Пенев, учил в същото училище, остана завинаги в сърцето ми…
Годините подреждаха думите в образи и метафори. Сълзата отразяваше устоите – с успехите и неуспехите. С търсенето на най-звучната си рима. Времето не ме оставяше извън себе си…
– Съвсем наскоро на бял свят се появиха двете ти нови книги – „Вкоренено мълчание“ и „…и в най-своята есен“. На кого посвещаваш новите си стихове, поете? От какво се вълнуваш, какво споделяш…
– Бях ги замислил отдавна. Не планирах да се появят едновременно. Но понякога се случва и така – зарадваха ме заедно. Е, на този свят се появяват и близнаци. Само че моите са различни. Едната книга е болка и мъдрост с починалите ми родители. Другата – радост и споделяне със съпругата и сина ни…
Майка ми беше огнището в семейството ни. Баща ми – Бъдникът в него. Имаше още какво да си кажа с тях. Вкорененото мълчание ми разкриваше повече от многото истини.
А в най-своята есен исках да споделя натрупаното през сезоните с най-близките си днес. Навестяват ме и екзистенциални мисли… И двете книги съм ги писал с кипежа на разплисканата си кръв. Но аз нямам право на оценка за тях. Оценката ще издума Негово величество читателят…
– Къде е твоята обител?
– В сърцето. Там се моля. Излизам от нея. Надявам се. За чистота. Морал. Обич. И вярвам. Силно вярвам в тях и светлината…
– Игра на думи или социална сила е поезията?
– Ако е игра – не всеки може да я играе. Ако е сила – не всеки е силен. Първо – пишещият трябва да влезе в сърцето си с всички думи. Второ – да открие думите, които се обичат. И трето – да създаде една чудовищна хармония, която да насели и много други.
Да се надява, че младите ще усетят неукротимата му кръв. Тогава всички ще са социална сила. И животът ще е по-богат и духовно красив. Вярвам го…
– Кога човек трябва да замълчи? Кога е мълчал Васин и защо?
– Мълчал съм. А не е трябвало. Страшно е да знаеш кой е предателят, да си мълчиш, въпреки че обявяват тебе за предател, да преценяваш, да кърви сърцето ти и пак да мълчиш. Страшно е. Едва после разбираш, че ти несъзнателно си помогнал на злосторника…
Човек кога трябва да замълчи? Единствено, ако убийството оставя сираци. Помислете. Страшен въпрос. Човек убива и себе си…
– Коя е истината за поета Димитър Васин?
– Че е като всеки на тая грешна земя. Приближавам се, но не удрям. Обичам и да не ме обичат. Подавам ръка и на този, който не желае да се изправи. Пазя наследеното от вкорененото мълчание. Доверявам се и на най-своята есен. На продължението. Синът носи мъжки името Васин. Да бъде!…
– Какво предхожда писането – талант, четене или муза?
– Ако кажа талант, другите две ще се обидят. И обратно. Затова ще подчертая – и трите неща са със свое място преди писането. А и след писането… Но има едно нещо, което предхожда всичко – обичта. Без нея, без чистотата и безрезервното й отдаване този, който твори, няма да зарадва и себе си дори. Криворазбраното търсене на различието, но не на творческото различие, е почти смърт… Общуването с любителите на художественото слово е живата връзка с всичко по-нататък…
– Има ли тема, която категорично не би засегнал в писането си и защо?
– Всяка тема бих засегнал. Но само, ако сърцето ми поиска. Безотговорно е да словоблудства човек за Родината и за нейните велики мъже и жени. Като ще се пише нещо за тях, то поне да е близко до постигнатото и оставеното в националната ни литературна съкровищница… Страх ме е от всяка дума. И от всяко посягане към светостта… Категорично не бих засегнал тема, която не познавам и която дори с непознаването й не би ме предизвикала…
Време е за вълнуваща поезия! Време е за думи извън компютъра! Очи в очи с човека. С топла ръка в ръката му!
– Има ли нещо, което тежи на душата ти, което не си изразил в книгите си?
– Има! Но има и време. И ден да е още – все ще успея най-откровено в стих да го изрека. За началото на рода ни. За началото на любовта ми към словото – открехването му от Цвятко Донков, Христо Чантов, Славка Чантова (леля на Валерия Велева). За името ми… За което има години и сили – ще го бъде! Да го има и … след края…
– Коя е най-трудната дума за казване?
– Тя не е една. Всяко обръщение към починал родител или близък човек засяда на гърлото ми… Другото е песен…
– Има ли нещо от миналото, за което трябва да кажем „благодаря” и да го помним?
– Има! Как да няма? Та благодарили ли сме на родителите си, че ни има!? На всички, които са ни отворили прозорците към света? На всички, които по една или друга причина са съхранили нашето здраве?! На тези, които са бдяли над нас? На света, че ни е посрещнал и още ни посреща? На най-близките ни за бдението им над съня ни? На светлото утро, че ни е предвещавало и светъл ден? На светлината, която не свършва? Ако щете и на Бог, който е в нас? Който искаме да предадем и на децата си?…
Животът е с низини и с върхове. Преодоляването им е и с подадена ръка. Че и за по-нататък…
– Днес е срамно да се покажеш духовен и културен човек! Всички искат да говорят, но не и да слушат. Людете повсеместно всичко знаят, всичко разбират. Кажете, това не е ли жесток упадък?
– Не ме е срам! Пък и не знам какъв човек съм. Що се отнася до всезнайковщината – не съм всезнайко, а и няма такъв човек. Въпреки компютъризацията. Въпреки безпамието за традиционните български ценности. Въпреки богатството и бедността. Малко проценти са богатите – и в материално, и в духовно присъствие.
Къде са всички? Поезията не може и няма да даде отговор. Само ще призове да са всички заедно…
Аз съм от оптимистите. Зная, че и небето да се срути над нас, ще намерим пак пролуките.
Вече сме 21 век… Поезията трябва само да разкрасява човека. И няма да има упадък. И няма да са непреодолими затрудненията…
– Как може да възкръсне българският дух?
– Трудно ми е с отговорите на библейските въпроси. Само ще кажа, че възкръсва нещо мъртво. Какво? Духът ни ли? Има своите искри. Ще дойде време и за огън, и за пожар. Родените за писано слово, за музика и за изобразително изкуство ще разровят българските традиции, ще ги дораздухат и ще продължат да смайват света…
Не обичам тази форма, но ще трябва да се опрем и на миналото си. Словото е за живите и съхранява нашата идентичност. А народ и дух с идентичност не умират… Далечината е и обещание за нов живот. Поетите се досещат само за него…
– Ще убие ли компютърът книгата?
– Колкото и да се иска на някои да се случи това, колкото и нови неща да населват компютъра, това не може и няма да се случи.
Много е голяма разликата в температурата между двете неща. Компютърът е ледено студен, а книжното тяло традиционно пари в ръцете на човека. Пари и в сърцето му. Усещането е за присъствие винаги до тебе…
Не може вече и без компютъра. Информацията му е изморително безкрайна.Ала не разбирам мястото му в училище без живата връзка учител-ученик…
-Ти ползваш ли интернет?
– Да! Ползвам. И отговорът ми би бил само това. Но животът продължава. Компютърът ме улеснява при писането и при изпращането на текстовете до където и да е…
Не забравям и книжното тяло. Понякога с него и заспивам… Книгите пълнят работната ми маса… Телевизорът и вестниците не ми спестяват новините… Колкото по е пълен денят ми сега, утре е богатство…
– Какъв е съветът ти към младите писатели?
– Не мога да си позволя и не искам да ги съветвам. Те са си те. Умни, мислещи и усещащи хора. Всякакъв съвет може да ги обиди.
Нека позволят на сърцето си да им посочва пътя в далечината. Много ми се иска да знаят и пазят родовата памет, да пазят от плевели и езика, и морала… Тяхното утре е и днес!…
– Какво е завещанието на Димитър Васин?
– Рано е още за завещание, но… нека са думите в заглавието… И дух, дух във всички сезони!
Зареждане ...
