МАЯ ГАНЕВА
– Познавам те като човек на словото. Какво място заема то в твоя живот?
– Няма да излъжа ако кажа, че българското слово в моя живот заема централно място. Няма друго нещо, което да е приоритет за мен. Дори, връщайки се назад мисля, че съм длъжница на децата си, че не съм им помагала като майка, дори като учителка и все на преден план съм слагала работата си като учител по български език и литература. Точно за това моят мъж не веднъж ме е критикувал. „Тоя Вазов променя ли си мястото на раждане, рождената дата, произведенията си, че все ги учиш за всеки урок?“, често ме е питал той. А аз му отговарях, че всеки урок го подготвям специално и искам да събудя у учениците си любов към езика и литературата.
– Откъде взе тази страст към книгата?
– Още от малка обичах много да чета, целите ми следобеди в Крушевското народно основно училище „Ненко Илиев“ минаваха в библиотеката. Нощем четях под юргана, за което майка много ми се е карала. Много четях. Тогава се четеше много индианска литература „Конникът без глава“, „Винету“, „Оцеола“. След това всякакви приказки – китайски, руски, западноевропейски, на Шарл Перо и др. Чрез тях ние, децата на село, опознавахме света.
– Посветила си живота си на учителската професия. Това ли беше твоята детска мечта?
– Може да се каже, макар че първата ми мечта беше да стана актриса, но прецених, че визията ми не е подходяща. След това се насочих към това да стана учителка по български език и литература. Много ясно си спомням, че когато бях абитуриентка в 11 клас, учителката ми по руски език посвети последния си час на интервю с всеки един ученик – как мисли да продължи живота си, какъв път е решил да следва. Когато дойде моят ред, аз казах че ще стана учителка. Тя веднага ме отряза: „С тоя нисък ръст?! В никакъв случай! Авторитет нула пред учениците!“. Оказа се, че не е така, че ръстът не е гаранция за твоя успех и за любовта на учениците към теб.
– Думите й са те амбицирали още повече.
– Може би да. Но ако сега застана на кръстопът и съм 19-годишна, пак ще избера тая мисия – да бъда учител, независимо от това, че виждам, че днес условията са други, учениците са други, родителите са други. Учителят трябва да се доказва, трябва и да се защитава, защото има много родители, които познават само правата си, но не и задълженията си.
– Колко години прекара в класната стая?
– В класната стая аз имам 37 години, и то само в I ОУ „Христо Ботев“. Когато ме назначиха през 1973 г., директор беше г-н Петър Джуров и той ме назначи за възпитателка, такова място имало. Цялата нощ плаках, не исках да бъда възпитателка. Имам висше образование, завършила съм българска филология и педагогика. Но за късмет, само една седмица бях възпитателка, след това станах учител по български език и литература.
– Виждаш ли проблеми в съвременната образователна система? Могат ли те да бъдат решени?
– Проблемите са много. На първо място трябва да се намери баланс между съвременните технологии и книгата, която е основен продукт, която е извървяла много години от първата книга – Библията, до днес. Да се намери един баланс и да не се разчита само и единствено на технологиите. Против съм тази многовариантност на учебниците. На всички ни е ясно, че това е едно печалбарство. И мисля, че освен това промяната, на която толкова се залага в днешното образование, е фалшива. Не мога да си обясня защо един такъв разказ на Йордан Йовков „По жицата“ – символ на вярата и надеждата, беше заменен с друг негов разказ „Серафим“, който също е хубав обаче като че ли по ще се приеме от по-възрастните хора, отколкото от учениците. Защото разказ, като „На браздата“ от Елин Пелин, който показва изконната връзка на българина с животните, беше заменен с разказа „Косачи“ – много хубав разказ, но той за 12-годишните деца поставя проблемите на любовта и изневярата, проблеми, които те не могат да разберат. Според мен само и само да има някаква промяна, се стигна до там да се махне едва ли не класическото Вазово стихотворение „Аз съм българче“. Много се спори по този въпрос и най-после умните хора надделяха и не посегнаха на него, но много пък се и махнаха. Познавам много добре учебника по литература за 6 клас, по който се учи тази година и виждам пошлостта – произведения, просто сложени само и само да се каже, че нашият вариант е по-добър, изхвърлени стари класически произведения, които са доказали през годините, че са стойностни.
– Боли ли те за това?
– Много ме боли, защото виждам, че децата са в един затворен кръг, учителите са в един затворен кръг, няма почти повтаряне на наученото. Когато бях ученичка, а и по-късно, пословицата „Повторението е майка на знанието“ кой знае каква работа не вършеше, но аз съм учила с деца 2-3, че дори и 4-5 години по-големи от мен, които са повтаряли, но това не засягаше тяхното достойнство. Не всяко дете обича учението, но тези изоставащи ученици намериха своя път в живота – те станаха работници във фабрики и предприятия, станаха отлични комбайнери, трактористи шлосери и т.н. Освен това, много е важно, аз съм казвала винаги на моите ученици една любима пословица, която съм научила още от моя директор в Крушево Иван Събев – „Който е прост, той бива мост“. Това е индивидуално за всяка личност. Останеш ли прост – мачкат те, подиграват те. Същото се отнася и за един народ, който е прост. Той е натикан в ъгъла и всички го мачкат. Казвала съм тази пословица на учениците и се радвам, че са ме разбирали. Освен това е много важна връзката учител – ученик, много е трудно да станеш любим учител.
– Ти самата каква ученичка беше?
– Най-най-ниското стъпало в моят образователен капацитет е математиката. Изпуснах я още от малка. Бях в трети клас и получих двойка по математика. Не казах на баща си, а той вечерта видял учителката и на другия ден ме простря на земята от бой, по краката имах синини. Това беше единствения път, когато той ме наби заради лъжата. Та каква е тайната… Искам да кажа, че математиката не съм я усвоила, не че ми куца в живота, но е хубаво човек да знае математика. В гимназията имахме един млад учител Върбанов, та като влезеше той в час, погледите на ученичките се вперваха в него и той се зачервяваше като рак, да преподава ли, да учи ли… Той, още от рано, опозна моите ниски математически възможности и съумяваше да ми даде по-леки задачи и да ми изкара една нормална тройка или четворка. Физиката също не бе мой приоритет, но учителката Лиляна Чонкова също умееше да ме предразполага и аз много я обичах. Учителят ми по литература беше пред пенсионна възраст – г-н Петър Стойчев, той редовно, когато имахме писмени работи, ме изкарваше на катедрата, за да прочета писмената си работа, даваше ми допълнителни задачи. Редовно посещавах Градската библиотека. По онова време там работеше една дългогодишна библиотекарка – Зорка Иванова, а аз й бях редовен читател.
– Какъв съвет ще дадеш сега на твоите колеги по български език и литература? Как да накарат децата да вземат книгата и да четат, защото, факт е, че голяма част от тях не искат да четат?
– Не се осмелявам да им давам съвет, те повечето са млади, може би си имат свои методи на обучение, но произведението трябва да се чете. Аз се занимавах тази учебна година с един ученик, който наскоро дойде при мен и ме помоли да му помогна за класното. Викам му: „Изваждай литературата и химикалката“, а той казва, че не иска да пише. Помолих го да ми преразкаже накратко разказчето, а той ми казва: „Ама аз не съм го чел“. Е, как да му помогна? Задължително трябва да се четат произведенията! По-рано имаше специални часове по изразително четене, сега мисля, че тези часове ги няма и не се чете изобщо в час. Смята се, че това е някаква съвсем елементарна форма, а тя е важна. И друго нещо искам да кажа. Преди години имаше специализирани списания по български език и литература, списание „Родна реч“ и други такива, които ползвахме, за да подготвим уроците си. Сега няма такива, децата не четат дори и учебниците.
– А ти как успяваше до мотивираш твоите ученици да четат, въпреки че тогава времената бяха други?
– В час винаги съм измисляла различни неща, с които да ги мотивирам. Правех открити уроци по литература за родители, а това беше доста трудна и отговорна задача, защото в часа всеки родител иска да види неговото дете как работи. Не е важно, че примерно Илияна, Драгана и Христо са много добри, важно е тяхното дете как е. Много добре си спомням, че тогава получих благодарствено писмо с молба да бъде прочетено по училищната радиоуредба от г-жа Хигиена Тотева. Отделно от това правех вечери на народното творчество, една година водих експедиционен отряд „Христо Ботев – име и легенда“, направихме много албуми, посетихме Калофер, дори се свързахме с училище в гр. Хавана, Куба, което носеше името на Христо Ботев. Ето такива неща винаги съм измисляла, така съм мотивирала учениците си и се радвам, че много ученици са ме разбирали.
– Трудно ли се раздели с училището?
– Като дойде времето, аз се пенсионирах точно на годините, на които трябваше да бъда плюс половин година, защото се налагаше да завърша учебната година. Мъчно ми е било, но това е животът.
– Но все пак словото си остана при теб.
– Да, така е, словото си остана при мен. А аз започнах да се занимавам с обществена и културна дейност в с. Крушево, където живея. Подпомагам изцяло читалищната дейност във всички мероприятия и се радвам, че селото се раздвижи. Паралелно с това пиша поезия, дори подготвям стихосбирка, която ще носи гръмкото заглавие „Като Багряна“, защото така се нарича първото ми стихотворение. „Не съм Багряна и няма да бъда. Но като нея непокорна съм, и слаба и ранима …“.
– Кога ще излезе на книжния пазар?
– Рано е още. Засега имам около 40 стихотворения, но мисля да посъчиня още няколко и тогава ще реша.
– Какво те вдъхновява, за да седнеш пред белия лист?
– Различни неща, най-вече природата, социалните проблеми.
– В същото време ти си сътрудник на нашия вестник, за което ти благодарим…
– Дано съм допринесла нещо.
– Това също е един вид удовлетворение за тебе.
– Да. Вярно е, че това ме удовлетворява. Около 24 май, поради това, че имах здравословни проблеми, не направихме празник в Крушево, и нещо ме зачовърка – трябва да напиша нещо, да изкажа чувствата и мислите си. Това е последният ми, засега, материал за вестник „Росица“.
– Ти си увлекателен разказвач и очакваме и занапред на радваш читателите ни.
– Да се надяваме, че ще го правя, защото ми създава удоволствие
– За финал на нашия разговор, какво ще пожелаеш на себе си, на близките си, на крушевци.
– Желая със същия дух да поддържам духа на родното си село, да поддържаме читалището си, защото то е една светиня, за съжаление разделена от църквата и училището. На учениците пожелавам да се образоват, защото знанията никой не може да им отнеме. И накрая, пожелавам на моя внук, който тази година беше абитуриент, да бъде жив и здрав, пожелавам му една успешна година.
Зареждане ...
