Наричан е също Тодорица, Тудорица и Конски Великден, е църковен празник, празнуван в съботния ден от първата седмица на Великия пост. Отбелязва се с тържествено почитане на коня и надбягвания с коне – кушии. Оттук и названието Конски Великден. При изгрев слънце мъжете сплитат опашките и гривите на конете, украсяват ги с мъниста, с пискюли и цветя и ги отвеждат на водопой. Жените размесват и раздават помежду си обредни хлябове като дават от тях и на конете. Варят и жито, което се благославя в църковния храм. После идва ред на атрактивното конно състезание – кушията.
На Тодоровден празнуват хората с имена: Тодор, Тодорка, Теодор, Теодора, Божидар, Юлиян, Юлияна, Тея, Теа.
Когато спомените оживеят
РАЙНО ДОБРЕВ, с.Търхово
В православния календар на 2023 година са записани 43 официални празници и 53 неделни дни. Тодоровден, който е след три дни, в събота не е сред тях, но мъжете и жените с име Тодор, Тодорка, Теодора, не го забравят. Проявите им, съобразно традициите по места, са различни: приятни роднински гощавки, срещи на приятели пред чаша вино, останало от деня на влюбените и Трифон Зарезан, пъстри хора и танци, импровизирани трапези на открито, а като завършек – шумни магарешки кушии за определяне на най-якия, най-бързоногия, най- красивия и желан от кокетните магарици герой. Пушилката, която вдигат, дразни очите на любопитните наблюдатели, но възторгът на децата, накацали като врабчета по рамената на бащите си, пълнят сърцата на празнуващите с благодарност към Природата – майка, че ни е дарила с тези добри, покорни и безропотно верни на стопаните си животни.
Казват, че паметта е като река, водите на която текат обратно, че спомените са прелетни като птиците – дойдат неканени по никое време обсебят съзнанието и мислите ни, потопят ни в тъмнината на отминали дни и години и изчезват, за да се върнат след време пак и така до мига, когато заедно с тях ще пристигне и онази безмилостна прокобница с режещата глави коса.
Наскоро сънувах, че от 88-ми я ми житейски връх долетя, тъкмо бях заспал странна птица, завъртя се около мен и с острия си като на кълвач клюн разбуди задрямалата из гънките на старческия ми мозък случка.
Беше 4 март, Тодоров ден на 1964 година. Пътувах в автобус, който от първи петли до среднощ откарваше или връщаше обратно в града строителите на завода за запаметяващи устройства и химическия комбинат край Стара Загора. По средата на пътя колата внезапно спря. Хората се люшнаха напред като подкосени и гневно затропаха по кабината на шофьора. През отворените врати глас на мъж, стъпил пръв на асфалта, се стрелна като мълния през целия автобус. За секунди той остана празен. Гледката, която се откри през изумените погледи на слезлите пътници, им се стори като приказа от “Хиляда и една нощ”. Ще я разкажа, но след крачка назад във времето.
В две съседни двора на близо до магистралата село се радвали на неизживяната си, лишена от емоции младост, магарето Марко и девствената кобилка Гърбинка. Делял ги само един плет, през пролуките на който често докосвали влажните си муцуни. Порив от глъбините на клетите им сърца, или неосъзнат да надникнат в тайните на младите си тела, каква била магията, която ги привличала един към друг, те не можели да си обяснят, но усещали, че ако не е плета, който ги разделя, стената пред биологичния им инстинкт ще рухне. Чул ги Господ, съжалил ги и, о, небеса, станало чудото. Зиморничавата, но хитра като лисица Баба Марта се примолила на слънцето да се покаже под закрилите го облаци и с чаровната си усмивка да прокуди хладината на празничния ден, а на стопаните – съседи, седнали на чаша греяна ракия, хрумнала идеята да подарят на верните си помощници кратка празнична разходка из околностите на селото, отворили портите на омръзналите им кошари и “стената” се срутила като турски земетръс. Пръв изхвърчал навън Марко, набрал преднина и без да гледа има или не движение по пътя, забил копита в магистралния асфалт. Зашеметена, но с ясно съзнание, че отдавна лелеяната им мечта за близост с любовна тръпка, не е химера, а истина, Гърбинка бързо го настигнала и с цялата си току-що отдаденост застанала до него. Без капчица смущение, че пречат на автобуса да продължи и без излишни церемонии като поднасяне на букетче ароматни рози или златна верижка с диамантено сърчице около врата, както виждали да правят хората, Марко я приласкал с обичайната си влажна муцуна – целувка, потъркал хълбок в топлия й корем и преди още да е стигнал до мястото на божествената наслада, ноздрите му се напълнили с уханието на търпеливо сдържаната й до изнемога потискана междуплетна страст. И, ето го мига, който като слънчев лъч затрептя по лицата на скупчените около автобуса пътници. С красив като на футболен вратар отскок Марко се метна върху Гърбинка, обгърна я с предните си крака, а тя, едва удържаща тежестта му и от тласъците напред-назад, стоеше кротко, но с видимо нетърпение по-скоро да усети взрива на сътворението. И то подвластно на небето дойде и и разтърси зажаднялото за мъжка сладост тяло на Гърбинка и я остави без дъх в приятна тръпнеща отмала.
С достолепието на изкусен акробат, стъпил на земята без залитания, с твърда стойка, Марко се оттегли смирено от Гърбинка, маркира мястото на любовната им игра с остатъка от боготворния му материал и без да чака благодарност за добре свършената работа, подви, засрамен от чуждите погледи, опашка и се скри в крайпътния храсталак.
Наблюдавах реакцията на слисаните от неочакваната гледка пътници. Мъжете пъчеха гърди – жест, който означаваше: да, това сме ние – гальовни, силни, и неудържимо напористи…А жените, те, горките, с неподправен блясък в очите продължаваха да съприживяват щастието на Гърбинка и с нестихващи ръкопляскания я изпратиха доволна, игриво скоклива, след Марко.
Този спомен от далечната 1964 година, възкръснал след половинвековно забвение, ме успокои, че деменцията още не се е сетила за мен, но и ме натъжи, защото, знайно че родените от майка – кобила и баща – магаре, наричани мулета, имат същата незавидна съдба като катърите, заченати от съвкуплението между майка – магарица и баща кон – жребец. По законите на Природата те остават до края на дните си самотни и безплодни, неспособни да продължат рода.
Надявам се, написаното от мен няма да помрачи празничното настроение на тези, които очакват с нетърпение именния си, а защо не и рожден Тодоровден? На тях, знайни и незнайни, искрено и честно казвам: “Честит празник! Наздраве! И добър път по стръмните склонове на живота”.