МИЛКА ДЕШЕВА
„Да се знае, да се помни,
че България е жива.
На будителите скромни българинът
китка свива“.
(из „Химн на народните будители“)
Увлечени във водовъртежа на дните, на фона на злободневната политическа обстановка нито политиците, оплетени в сложен политически пъзел, нито обикновените хора имат усещането, че сме на крачка от един необикновен ден, празничен, патриотичен – 1 ноември, Ден на народните будители. Отбелязан за първи път в Пловдив през 1909 г., празникът е пропътувал през годините по трънливия път на преследването, отричането, въздигането до национален празник. Най-после по инициатива на Общонационално сдружение „Мати Болгария“ през 1990 г. той заема достойното място, което му се полага в празничния календар на България. Някога мало и голямо изпълвало улици и площади. Народът ликувал, възхвалявайки делата на великите българи, пеел химна „О, будители народни“ и изричал с благоговение имената на своите духовни водачи.
А как ще бъде днес? По традиция ще прозвучат по училища кратки патриотични слова, поклонение пред паметника на най-видния севлиевски будител Хаджи Стоян Николов с вълнуващо слово за деянията му, гирлянд от цветя и… празнична програма. Да се надяваме, че няма да бъде със забавни песни на английски език, а ще звучат призивните Чинтулови песни, любимата на всички българи „Хубава си, моя горо“ по текст на Любен Каравелов, Вазовите „Питат ли ме дей зората“ и „Тих бял Дунав“, и много други съвременни патриотични песни.
А паметник на народните будители няма. Защото те, паметниците, са по цяло българско. По планини и гори, където са бродили хайдутите, по родните места на духовници и книжовници, на революционери и писатели, пред училища, читалища, университети, библиотеки. Защото те, духовниците и книжовниците, в лицето на Паисий и Софроний, революционерите в лицето на Раковски, Левски и Ботев, писателите и поетите в лицето на Вазов и Славейков, дарителите в лицето на братята Христо и Евлоги Георгиеви и Васил Априлов, трасирали пътя на това благородно дело – дарителството, заслужават много повече от гранитен паметник. Те заслужават памет, която всеки българин да къта в сърцето си.
А учителите! Те са тези които както някога, така и днес са в първия впряг на колата, наречена България. Доверили се изцяло на мисълта на дядо Вазов, че науката е светилото на един народ, днес пред тях стои голямото предизвикателство да намерят пътя за попълване на кухините в българското образование. Учителят с главно „У“, даскал Бачо Киро Петров, е основател на първото селско читалище. Извел даскалът своите ученици сред природата да им предаде урок по история за робството и свободата. Как да им обясни, какво е свободата, като тези дечица са родени под робство, живеят под робство, но не бива да умират под робство. Насядали децата на зелената морава край голям камък. Отместил Бачо Киро камъка и показал на децата пожълтялата, бледа и хилава тревица. „Ето, деца, под този камък няма светлина, няма слънце, всичко погива. Така, както нашият народ гине вече векове, защото му липсва свободата“.
Но думата ми е за едни други будители, чиито дела не са по-незначими, но са по-малко известни на широката общественост. Те са писатели, общественици, политици, но най-вече учители, оставили дълбока диря в тогавашното българско образование със своите новаторски идеи, прилагани в Габровската Априловска гимназия. Посланията, които те ни завещават, са твърде пригодни за нашето съвремие.
Тодор Бурмов. Една енциклопедична личност, първият министър-председател на Княжество България. Софийски губернатор. Реформатор в учебното дело в Габровското училище.
„Людете, пише Бурмов, далеч не са такива, за каквито се те представят. И не трябва да се вярва никому отведнъж, че е добросъвестен и почтен човек“. Тази негова мисъл ни насочва към повече бдителност, когато четем постовете във фейсбук.
Цани Гинчев. И истински представител на българското учителство през 50-те, 60-те и 70-те години на 19 век. Във връзка с трудния, несъобразен с възрастта на децата учебен материал, той пише: „Мене ми е жално да гледам дечицата, измъчени и бледни като смъртта. Ний не ги оставяме да растат. Мъчим ги като инквизитори и им тъпчем стомаха с такава сурова каша, която не може да се смели…“. И още, „учителят, казва Цани Гинчев, трябва да бъде като магическа пръчка, с която да омайва учениците“. А народа си той сравнява с морето. „Тъй като морето не търпи дълго време боклука и щом се развълнува – и вън боклука. Мърша, удавници, разбити кораби – вън. Ето що прави народът ни, мъдрият“. Неудачници и бездарници, в която и да е сфера, народът не търпи. Баснописец, баснословец, етнограф – ето такъв е бил Цани Гинчев, родом от гр. Лясковец.
Райчо Каролев. Министър на народното просвещение, директор на народната библиотека, член на БАН, депутат в Първото Велико народно събрание. Съавтор на Търновската конституция, учител и новатор в Априловската гимназия. „Учителите, пише Каролев, упражняват умствен труд, който е несравним с никой друг. На тия хора оставяме да възпитават децата ни, да ги правят граждани. Ако бъдат платени добре ще гледат и те добре работата си. Учителите не бива да се превръщат в писари и не бива да се товарят с други длъжности, например селски работи“. Р. Каролев иска образованието в България да бъде безплатно. Актуално и днес звучат думите му: „Нашите училища обичат повече формата, отколкото съдържанието. Обучат да се фалят пред вестниците, а пък всъщност – нула. Изкарват необразовани ученици“.
И ако Априловската гимназия винаги ще се гордее с горепосочените учители, то Хаджистояновото училище винаги ще се гордее със севлиевските революционери и учители – Стефан Пешев, Никола Дабев, Йонко Карагьозов, Никола Генев, Иван Преснаков.
Младият художник Иван Монев, който е с крушевски корен, и Мария Матовска изрисуваха 10-метров стенопис с лика на Апостола на свободата на сградата на училище „Васил Левски“ в с. Шумата. Още едно селище се сдоби с това национално богатство, наречено Васил Левски.
А ето как Цоньо Иванов от с. Крушево придава на отлично поддържаната цветна градина в двора си патриотичен облик. Прави го с тикви-кратунки, най-обикновени, които старите българи, издълбавайки ги са използвали за гребане на вода. Боядисва ги стопанинът в бяло, зелено и червено, окачва ги да висят на металната конструкция на асмата и те вече не са прости кратуни, а българският трикольор.
Рио Дежанейро си има 80-метрова статуя на Исус Христос, а крушевци ще си имат български флаг с размери 6х3 метра, който ще се издигне на 18 метра височина на най-високото място в западния край на селото. Това вълнуващо събитие ще се случи в деня на хубавия християнски празник Архангеловден – 21 ноември (стар стил) и събор на селото. Инициативата е на Цоньо Трифонов и неговия екип – Мирослав Минков, Христо Бойков, Ивелин Иванов, Христо Митков, Христо Трифонов. Идеята е българското знаме, като символ на българщината, да бъде и знак за етническата толерантност на хората в селото.
Съвременното будителство е многолико. Нека се множат талантливите писатели и поети, учителите с нестандартно и иновативно мислене. Хора, будни за всякакви негативи в обществото. Хора, с революционно мислене, които дават мило и драго за една просперираща България.
И никога да не забравяме, че най-скъпоценният плод, произведен досега от човешкия род, е Свободата.
И мирът. Толкова крехък в днешния ден.
А крушевци ще отбележат празника на 1 ноември в пенсионерския клуб.
Зареждане ...
