Петър Христов: “Пожелавам си повече хора да слязат от колите и да започнат да се придвижват пеша или с велосипеди…”

Ружа Любенова
Един млад мъж от Севлиево беше сред най-бързите колоездачи в тазгодишното издание на 670-километровия веломаршрут „Дунав Ултра”. Пътешествието с велосипед край река Дунав, от Видин до Дуранкулак, срещата с природни феномени, исторически местности, светилища, археологически обекти и най-вече с местните хора, прави едно уникално по рода си преживяване без аналог в тази част на континента, казват организаторите. Потърсихме Петър Христов да ни разкаже повече за това преживяване, за успешния си дебют в „Дунав Ултра”, за отдадеността си към „историите на две гуми”…
Петър Христов е роден в Севлиево през 1986 година. Завършил е СОУ „В. Левски“-Севлиево, а висше образование – в Софийския университет „Климент Охридски”. От десет години живее и работи в Шотландия. „Като малък не спортувах много – шеговито разказва той. – „Спортовете“, за които ме бяха записали нашите, бяха шах, английски език и задължителна подготовка по математика… Географията също не беше от силните ми страни, та сега се налага да наваксвам, като обикалям с колелото по света и опознавам различни страни и народи.”

– Г-н Христов, тази година Вие бяхте сред най-бързите колоездачи в най-дългия и най-популярния веломаршрут в България – „Дунав Ултра”. Стартът беше на 28 август т. г. във Видин, а след по-малко от две денонощия финиширахте в Дуранкулак. Разкажете ни за маршрута, състезанието и впечатленията си от организацията и срещите по пътя.
– „Дунав Ултра” е най-дългото веломероприятие в България. Обичайно се провежда в края на лятото и събира любители колоездачи от цялата страна, а и от чужбина. Официалният старт е в град Видин, откъдето участниците се отправят в посока Дуранкулак. По пътя си всеки един от тях трябва да мине през определен брой контролни точки, които са обозначени предварително от организаторите. Велопоходът няма състезателен характер и цели по-скоро да популяризира населените места, през които участниците минават по своя път към морето. По-голямата част от колоездачите преминават през маршрута в рамките на 5-10 дни като карат със спокойно темпо и посещават различните забележителности по пътя. Разбира се, има и една по-малка група участници, които се регистрират в категорията за изминаване на трасето до 48 часа. Именно в тази група се бях записал и аз. Тази година компания ми правеха още двайсетина колоездачи. Всеки един от нас носеше GPS-приемник, който излъчваше сигнал и позволяваше следенето ни в реално време на сайта на организаторите. В крайна сметка аз успях да завърша трети в импровизираното крайно класиране и първи от участниците без допълнителен съпорт(поддръжка). Пред мен се класираха рекордьорът от тази година Богдан Кирчев и завършилият малко след него, на второ място, Георги Попгеоргиев. Аз изминах трасето за 33 часа и 14 минути, а двойката преди мене – за около 32 часа.
Като цяло подготовката и организацията бяха на много добро ниво и не мога да се оплача. На по-късен етап ще разкажа на дълго и широко за цялото ми преживяване на страницата ми във Фейсбук Hops and mountains.
– А забелязахте ли неспортсменски постъпки от състезателите по трасето на „Дунав Ултра”?
– Като цяло впечатлението ми от „Дунав Ултра” е много добро и не мисля, че подобно поведение има място на такива събития, а и изобщо в живота. Аз лично не станах свидетел на каквито и да било неспортсменски прояви. Даже точно обратното, участниците в прехода си помагаха с каквото могат. Въпреки че с първите двама се гонехме за челното място във всеки един момент, когато се застигахме, се поздравявахме и разменяхме по някоя окуражителна дума, а когато съпорт автомобилът им ме застигаше, ме питаха дали имам нужда от нещо. След финала в Дуранкулак пихме бири и се сприятелихме, та от моя гледна точка наистина не мога да кажа, че е имало някакво неспортсменско поведение. Ние се движихме в предната част на колоната и нямахме много досег с останалите участници, но предполагам, че доброто настроение е съпътствало всички по пътя им.
– В „Дунав Ултра” традиционно участват и румънски колоездачи. Имаше ли и тази година международно участие и от кои страни?
– „ Дунав Ултра” придобива все повече и повече популярност както у нас, така и в чужбина. По думи на организаторите, тази година е имало значително румънско присъствие, но аз лично нямах възможността да се запозная с никакви чужденци по време на събитието. Участниците, които се бяха записали за изминаване до 48 часа, стартираха по-рано от основната група и нямахме особено много пресечни точки с хората от масовия старт,а след финала така и не останахме да дочакаме всички след нас.

– Третото място амбицира ли Ви за следващата година, ще участвате ли отново в „Дунав Ултра”? Мислите ли да обедините усилията си с другия участник в състезанието от Севлиево – Явор Данаилов, миналогодишният победител?
– Да ви кажа, не знам. Финишът ми в Дуранкулак не беше един от онези, след които си казваш “Никога повече…” Даже в интерес на истината – чувствах се добре и след една бира навъртях още 20-тина километра същия ден. Та, като цяло, не мога да кажа със сигурност, че няма да се завърна догодина. Но (без да се заричам) по-скоро мисля, че не бих. Подготовката за подобен тип каране изисква много жертви и лишения, особено ако се целиш в първото място, а аз не крия от никого, че това бе основната ми цел тази година. Имам доста други планове за идното лято -Туркменистан, Киргистан и т.н., та като цяло мисля да се фокусирам по-скоро върху тях. Но ако все пак ми остане време – може и да се пусна отново. Колкото до севлиевски отбор с Явор – възможно е. С Явор сме добри приятели и вече му подхвърлих идеята да се запишем като екип и да се опитаме да свалим времето под 28 часа, но за това ще се изисква наистина много сериозна подготовка и сработване, а както вече казах, плановете за идното лято са прекалено много. Ще видим, времето ще покаже 🙂
– Живеете и работите в Шотландия. В свободното си време сте на велосипеда си по планини, острови и поля. Разкажете ни за пътешествието по тези маршрути, което никога няма да забравите. За Фарьорските острови с велосипед, или Европа „по диагонал”…
– Историите на две гуми са прекалено много, за да ги помня всичките, а и аз имам тази проклета дарба често да се озовавам в интересни ситуации. Най-запомнящите се спомени са свързани по-скоро с хората, които срещам по пътя и добрината, с която ме посрещат всички те. А иначе като интересен факт мога да спомена, че съм един от малкото хора, които са карали колело под морското дъно. На Фарьорските острови има няколко тунела, които се спускат на стотина метра под морското равнище. През 2019 година минах с колело през един от тях.
– Правите ли си някакъв личен архив и ще имаме ли удоволствието някога да видим пътешествията Ви, разказани и илюстрирани в блога Ви Hops and mountains. Впрочем защо е наречен така?
– Да си призная, в последно време съм доста разпилян и редовно трия по погрешка цели папки със снимки и пътеписи, които съм писал. Като цяло се стремя да запазвам всичко по-интересно и, живот и здраве, да комбинирам всичко научено и преживяно в уеб сайт в даден момент. Иска ми се да напиша и книга, но истината е, че към момента се занимавам с прекалено много неща и не ми остава време да се фокусирам само върху едно нещо както си трябва. Колкото до името на страницата „hops“ означава „хмел“ на английски, а „mountains” – „планини“. Та с други думи „Хмел и планини”. Това са другите ми две основни страсти освен колоезденето – работя в пивоварна и обичам да обикалям из планините пеша или на колело.

– Сам сглобявате велосипеда си. Защо? Нямате вяра на производителите, правите си го по-удобен или излиза по-евтино. Посъветвайте другите ентусиасти с велосипеди…
– Основната причина да работя сам по велосипедите си е, че обичам да сглобявам и майсторя разни неща. Донякъде ми действа терапевтично… Разбира се, има го и моментът с комфорта и личните предпочитания. През живота си до сега съм минал през 40 велосипеда и смея да твърдя, че вече знам какво харесвам и какво ми е удобно. Та, основната причина да сглобявам сам велосипедите си, е че по този начин мога да подбирам точните части, с които искам да работя, а не тези, които са избрани от производителя на колелета. Когато прекарваш по 14-15 часа на седалката, всеки един компонент трябва да е избран и изпипан по твой вкус и да ти е удобен, защото с времето дори и дребните неудобства могат да доведат до натрупваща се болка и дискомфорт. Представете си, че имате чифт любими обувки, които обаче са ви с половин номер по-малки – навярно ще можете да се напънете да отидете с тях до магазина, но едва ли ще можете да преминете цял планински преход… Ако все пак сте току що навлизащ в спорта, най-добре е да се вслушате в съветите на хората, които работят в магазините за велосипеди. Те ще ви дадат повече от добра преценка за възможностите ви и за това, което е най- подходящо за вас.
– В едно интервю казвате, че за Вас Севлиево си остава най-истинското „ВКЪЩИ”, ще се върнете ли някога и изобщо как виждате бъдещето си. Има ли в него място за обучение на малки бъдещи знаменити колоездачи, т.е. виждате ли се евентуално като треньор и вдъхновител?
– Обичам да се завръщам в родното Севлиево. Като цяло, гледам да го правя поне на няколко месеца, пък дори и само за ден-два. Идеята за работа с деца не ми е чужда. Майка ми и сестра ми са учителки, баща ми приживе също работеше с деца, та като цяло преподаването и споделянето на личен опит и познания е нещо, което смея да твърдя, че ми се отдава и обичам да правя. Към момента се упражнявам главно над племенниците ми, като се опитвам да им бъда пример за подражание. Работя и над серия презентации, които се надявам да споделя с повече хора в скоро време.
– От блога Ви става ясно колко Ви ценят и окуражават приятелите и съгражданите Ви. Искате ли да им кажете нещо от страниците на в. „Росица”?
– Бих искал да благодаря както на тях, така и на всички читатели за отделеното време и внимание. Ако има нещо, което искам да кажа на севлиевци, то е да бъдат по-добри и смирени хора. Да ги поздравя с настъпващите празници на града и да си пожелая повече хора да слязат от колите и да започнат да се придвижват пеша или с велосипеди. Само тогава шофьорите ще видят и другата гледна точка, ще разберат колко уязвими участници във движението сме всички ние и да се надяваме, че ще станат по-толерантни и внимателни. Все от някъде трябва да се започне, нали?
Снимките са от страницата на „Дунав Ултра“