МИНКА МИНЧЕВА
Явор Цаков е име – следа в историята на Българското национално радио и Българската национална телевизия. Име, което остава и ще присъства в историята на българската журналистика с репортажите от горещи точки на света в онова време, когато за голяма част от българите пътуването зад „Желязната завеса“ беше химера.
Явор Цаков е журналистът, който отразяваше по БНТ процеса след атентата срещу Папа Йоан Павел II на 13 май 1981 година на площад „Св.Петър“ във Ватикана, в който беше замесен и българинът Сергей Антонов. Той беше обвинен в организиране на убийство на Папа Йоан Павел II. По- късно стана ясно, че Сергей Антонов е станал жертва на „Студената война“. Той беше реабилитиран, но плати скъпа цена – с живота си за тази измислица. В негова памет беше създаден Инициативен комитет “35 години от освобождението на Сергей Антонов“ с председател Явор Цаков.
Защо трябва да помним случилото се на площад „Св.Петър“на 13 май преди 41 г. и не сме ли на прага на нова „Студена война“? Как се справя днешната журналистика с огромния поток от информация и възможностите за нейното разпространение? Публикуваме отговорите на Явор Цаков, специално за в.“Росица“.
Кой е Явор Цаков?
Започва работа в БНТ през 1972 г. След това постъпва в програма „Хоризонт“ на БНР. След 1986 г. става директор на новините на „Сан Стефано“ 29. Той е създателят на първата частна телевизия в България. През 1994 г. поема ръководството на Нова телевизия. След 2000 г. оглавява борда на директорите на медийната група „Диема“. В момента е член на борда на директорите на телекомуникационната компания „Транстелеком“.
-Г-н Цаков, благодаря, че приехте поканата да дадете интервю за в.“Росица“ – малък, регионален вестник, но със 136 – годишна история. Вие сте присъствал на всички горещи точки по света от най-новата история, как ще определите времето в което живеем сега – във вътрешен и международен план. Какво е мястото на България в международните събития сега?
-Поканата Ви ме върна 40 години назад във времето, когато – предвождани от Бригита Чолакова – направихме няколко уникални, бурни срещи с жителите на Севлиево в Спортната зала – с много въпроси и отговори, които още тогава рушаха стените на ограничената, схоластична журналистика. Така че, историята на вестник “Росица“ се покрива частично с моето “историческо” присъствие в телевизионната и радио журналистика.
Вашият конкретен въпрос ми напомня за многобройните събития, които съм отразявал в различни точки на световния глобус. България никога не е била в центъра на геополитиката, но ако в миналото тя проявяваше стремеж да го прави, сега това желание се изчерпва с лозунга за евроатлантическата солидарност. Когато през 1988 година реализирах предаването ”Европейският дом” по Българската телевизия, напомнях алегорично, че в този дом ще има различни апартаменти – по площ, по изложение, на различен етаж, с различно качество на интериора. Години по-късно се оказа, че сме имали право за безпокойство, тъй като макар и пълноправни членове на ЕС и НАТО ние оставаме в дълбоката периферия на двата съюза, с незначителен принос за тяхното съвременно съществуване.
– След дълги години мълчание за събитията около атентата срещу папа Йоан Павел II отново се заговори за процеса срещу Сергей Антонов, в който беше намесена и България. Като че ли събитията през тази година напомнят за онова време?
– Великите сили обичат послушанието на по – малките съюзници и бързо вземат мерки, ако това не се случва. Не е лесно да водиш независима политика в днешния свят, изпълнен с тежки и според мен – неразрешими противоречия в обозримо бъдеще. Ако в началото на 90-те години си отдъхнахме от свалената примка на “Студената война”, сега връщането към нейния нов вариант изглежда заплашително, въпреки че ядрените арсенали все още са сдържащ фактор.
На този фон темата за съдебния процес срещу Сергей Антонов, фактически – срещу България, неоснователно и грубо замесена в атентата срещу папа Йоан Павел II, изглежда има място в дневния ред на България, а и на тези, които някога ни сочеха заплашително с пръст, а сега са вече наши съюзници в Европа и в НАТО.
-Как се приемаше тогава „Българската следа“ в Италия и какви бяха настроенията там?
– Италия е държавата на разнообразните политически течения и съюзи. Приличаме си не само в това отношение – и те са скептици по отношение на Ковид – ваксините, например. Тогава българската следа масово се приемаше като нещо възможно и логично сред италианците, които бяха системно подложени на масирана пропаганда от почти всички медийни канали. Когато оправдаха Антонов пред Римския съд, нещата утихнаха, но високите етажи в Италия знаеха, че това е международна операция, ръководена от ЦРУ и побързаха да се отърват от нея. Каза ми го лично, още преди края на процеса, тогавашният президент Пертини, който обичаше неделното късо кафе на ъгъла до фонтана “Ди Треви”. А десет години по – късно на интервю в Сената го потвърди пред мен Джулио Андреоти, за когото в Италия казваха, че знае и може всичко, доказано в хода на дългата му политическа кариера.
-“Студената война“ ли е обяснението за случващото се тогава? Не сме ли на прага на нова „Студена война“?
-Да, това бяха заключителните акорди на “Студената война”, затова бяха толкова ожесточени, шумни и подвеждащи. А дали нещата ще се повторят – да, в два варианта, ако застанат на по- високо (както е в момента) ледено ниво или на по- ниско ниво (каквато е надеждата) с укротяване на острите сблъсъци. Как ще се развият нещата зависи от частичните избори в САЩ през ноември и от изхода на войната в Украйна.
-Какво беше усещането Ви тогава за поведението на медиите – тези от Италия, към България?
-В Рим разбрах как се организира кампания срещу противник, който не очаква удара. Чух и изтръпнах, какво каза една възрастна италианска католичка, която както и много други не харесваше папата-поляк: “Мразя българите, защото не убиха светия отец”. Това е краткият отговор на въпроса.
-Вие сте председател на Инициативен комитет за отбелязване на „35-тата годишнина от освобождаването на Сергей Антонов“. Защо трябва да помним това събитие и Сeргей Антонов?
-Сергей Антонов – един скромен, кротък и необщителен човек, който беше посочен и набеден до степен на невинна жертва, не трябва да бъде забравен, както се получава в действителност. Паметта на българското общество не е особено услужлива, то бързо изтрива онова, което не го засяга лично. И в други държави е така, но в по – сериозните между тях има събития от далечната и близката история, които не се забравят. Затова направихме Инициативен комитет и вече издадохме книгата на неговия адвокат и мой приятел Джузепе Консоло “Атентатът срещу папата”, където истината е документирана без никаква художествена измислица. Прочетете книгата, заслужава си.
-Как приемате журналистиката днес – тя претърпя своята особена еволюция и каква е границата между журналистика и пропаганда?
-Журналистиката днес е много по-освободена и може би затова – по-безотговорна, което не се отнася за всичко и за всеки. Преди промените у нас през 1989 година беше точно обратното – отговорна журналистика, на която й липсваше достатъчно свобода, което също не се отнасяше за всичко и за всеки.
Пропагандата е идеологически похват в полза на една или друга политическа кауза, използва се и на Изток, и на Запад, което не пречи да се чуват взаимни обвинения в тази посока. Така е – никой не иска да ползва огледалото, когато изглежда зле, дори в собствените си очи.
-Трудно ли си пробива път истината днес в българската журналистика и защо все по-често сме част от поднасянето на неистинска информация и изкривени анализи на относително вярна информация? Чия е отговорността – на журналистите или на издателите и собственици на медиите?
-Там, където информацията е изкривена, където се спестява истината, където се лъже и се предлагат фалшиви новини, няма извинение, но няма и наказание за провинилите се. Кой е виновен питаме се често, особено на фона на разпасаните рекетьори от интернет-сайтовете. Отговорността е по всички стъпала на “Приказката за стълбата”, в която няма невинни елементи. Явно обществото не е готово да чуе цялата истина и не иска или не намира сили да затвори кранчето на неистината. По различни причини, за съжаление.
-Четвърта власт ли е журналистиката днес, според мен не? Защо?
– Журналистиката може да бъде четвърта власт, само ако взаимодейства с първите три, а не им се подчинява, ако не служи на една от тях за сметка на другите. Така че, отговорът ми е – и да , и не – на двата полюса.
С последните думи, оставям отворено днешното интервю до следващи срещи в редакцията на вестник “ Росица”.
Зареждане ...
