проф.д.н. Венелин Терзиев
Тъгуват, боли ги нещата.
И не знаят защо ги боли.
И не знаят защо тъгуват.
„На добър път, странници в нощта, тръгнали с последния влак в тази наша година!“
Цитирам по памет думи, изречени от екрана преди много, много години. Думи в една несъвършена, но истинска емисия за новините в последния ден на една година, която дори не си спомням коя точно беше. Думи, останали и запомнени, защото търсеха своето послание на предела на отиващото си и очакването на задаващото се ново време. Думи – послание, отправени във вододела и водовъртежа на странни и страшни години. Колко ли са били покъртителни и дори неразбрани в онова преходно и несвършващо време. Думи на този несъвършено сложен Константин Павлов, изтръгнали ни от новогодишния унес и накарали ни да дишаме и преглъщаме учестено… Думи, изречени от Нери Терзиева, която животът никак не пощади, а напротив – за награда я замеряше с тухли четворки.
Времето препуска в пространството и не спира, за да почива в този изтърбушен свят, който се бори за своето оцеляване. То търси и се опитва да намери на нас и на душите ни спокойствие и да дава сила за всичко, което се случва и което ни предстои. Побъркан свят и объркано време, което не спира, за да помисли, а е тръгнало и върви все напред. Човешкото същество се опитва да се намести в своето време и пространство, да почувства и осмисли, да преживее и понякога дори да оцелее.
Препълнихме нашето време с безсмислени думи и съвсем безсмислени действия и чакаме то да ни опрости тези ни прегрешения и дори да ни възнагради за стореното. И когато търсим и намираме за себе си и най-вече за околните бледото обяснение, че така ни е накарало времето да свършим това или онова, то наистина сме на грешна посока, защото ние определяме нашето време.
Раздаваме и представяме своята „Декларация“ пак във времето и пространството, за да покажем съществуването си и това, че сме потребни за този свят, а той дали изпитва нашата липса …
Нямам време.
Никой няма време.
С нокти и със зъби
ще се браня от величия.
С кръв ще плащам
всеки сантиметър
от космическия път към истината.
(Из „Декларация“, Константин Павлов)
Объркване, пропадане и отново възвисяване – все едно и също масово чудо, обяснено в смисъла на един човешки живот. Понякога всичко се случва мигновено, понякога трудно и мъчително, понякога се спотайва и не се случва, а след това избухва и тръгва по пътя на този безмилостен и единствен живот. Дали все ще се надяваме и чакаме това чудо да ни се случи или ще го търсим и изровим из нашите разпилени и разкъсани надежди е все наша си работа и никой не очаква друг да се прошета в нашата къща и да я свърши.
Реват вълните бясно.
Падналите в тях светкавици
свистят и гаснат.
Върху водната повърхност
Крачат
три милиарда
Исусовци!
Впрочем
някои не крачат –
жадната вода залива колената им.
Други са потънали до кръста.
Трети
само чрез въздушните мехури
своето съществование доказват.
Ясно –
всеки е потънал според вярата си.
Ние –
крачим!
(Из „Масово чудо“, Константин Павлов)
Колко ли съвременни алхимици забъркват тази житейска отвара. И колко се мъчат да ни я представят за новото чудо. А ние чакаме цветен дим да избухне и да ни направи щастливи и земен рай да ни донесе. Дори и в тази алхимия си има логика, която спираме да усещаме и се опитваме да отстраним от своята същност, поради неугодност или просто непригодност. За тази логика страшно красива ни трябва ум, достатъчно разум, но и сърце, защото иначе е погрешна избраната пътеката в това време и пространство.
Светът е преситен от логика
и всякакви съображения.
Ще си възвърна вярата отново,
когато срещна кон!
Кон в чистия му вид!
Кон за самия кон!
Залагам Ричард Трети
срещу Кон!
(Из „Алхимици“, Константин Павлов)
Резултатът от нашето действие или бездействие вече е тук и някак си упорито и ненавистно ни преследва. Търсим отговори, задаваме въпроси, а до вчера нито питахме, нито търсехме отговорите. И отново ще бъдем всесилни в оправдания, в упования, в заклинания и проклети послания, защото ние, човеците, сме способни на всяка дързост и мерзост и защото самите ние сме създали всичко това, а сега сме твърде уплашени и търсим своето бягство от себе си, от това което ни разкъсва и притиска, от това, което е и което ни предстои. Но то, времето, продължава да е част от това пространство и не се опитва да се връща назад и да ни помогне. Съзнателно, подсъзнателно или несъзнателно вървим с времето и мерим своите крачки. Така се случват нещата и за кой ли път, те отново плачат и тръгват на път…
Дали ще открием, макар и закъснели в този живот истинските неща и път, в който не ще да ги боли и да тъгуват.
Заварих покъртителна картина в къщи –
мишките си хапеха опашките
и преплитаха крака от слабост.
Паяци огризваха
(за кой ли път!)
миналогодишен череп на муха.
Аз прозорците отворих
и вратата.
Но на тях не им достигна сила
да излязат вън
и да си дирят
другаде прехраната.
(Из „Болезнена чувствителност“, Константин Павлов)
Тъгуват, боли ги.
И не знаят защо ги боли.
И не знаят защо тъгуват.
О, Скръб,
Която изпреварва Основанието си за скръб!
О, Болка,
появила се преди Причината за болка!
Ще дойдат Те –
Причината и Основанието –
ще се появят.
Макар и закъснели.
И двойна Скръб,
и двойна Болка
ще порази душата на Нещата –
защото е непоносимо тежко
да видиш как Причината за болка
е обезсмислила Самота Болка,
а Основанието на скръбта
се подиграва на Самата Скръб.
И ще заплачат пак Нещата.
(Из „Плачат нещата“, Константин Павлов)
Сложност и твърде обичайна простота, в която агонията сладка е намерена, търсена, освирепяла и от време на време усмихваща се. Това е времето – нашето, което сътворихме и което несъвсем харесваме, че дори и често неодобряваме. Но и което си препуска и въобще не се замисля да ни напомни, че нямаме време да забележим, че времето няма време.
Първото ми умиране –
като преживяване –
беше изключително.
Повторенията изхабиха чувството.
Предвкусването на самата смърт обаче –
полъх, тембър, аромат, видение –
произвежда по-сладостни тръпки.
(Из „Агонио сладка…“, Константи Павлов)
Нещо като послепис, защото думи на другиму не са нужни ..
Превъплъщават се, превъплъщават се…
Два-три-пет-седем-десет Духа,
които си разменят:
козина, рога, крила, опашки, ореоли –
вечен реквизит.
Взаимно, но по уговорка, се изяждат –
възпроизвеждайки по този начин
своя антипод –
като Превъплъщение.
И себесъхранение.
Аз също чакам своя ред –
в ръцете ми е кожата на бившата душа –
надявам се на нещо по-добро.
Седя (и тръпна) върху вчерашната си
опашка…
А Новото Превъплъщение се бави.
(Из „Нова душа“, Константин Павлов)
Константин Павлов е роден на 02.04.1933 г. в с. Витошко, Пернишко. Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Редактор е в Радио София от 1957 г. до 1959 г. По-късно е редактор в издателство „Български писател“ (1961 –1962; 1964 – 1965), във вестник „Литературен фронт“ (1963). Редактор е и в „Мултифилм“ (1965 – 1966). От 1966 г. до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. През 1975 г. получава разрешение за работа в „Българска кинематография“. През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е избран за член на Съюза на българските писатели. През 1983 г., по повод 50 г. от рождението му, е издадена книгата „Стари неща“ със стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във вестник „Литературен форум“. Напуска СБП на 03.02.1989 г. Никога не е членувал в други организации или партии. Умира на 28.09.2008 г.