Венелин Терзиев и Силва Василева
Изкуството играе важна роля в модерното общество, в това число и в осъществяването на образование. Спецификата и многообразието на функциите на изкуството го правят неразделна част от световното културно наследство, необходима и незаменима част от съвременното съдържание на образованието. И ако хората на изкуството и литературата стоят на границата, където непознаването се превръща в знание, то именно те, със силата на образите, които изграждат, могат и са онази част от процесите, при който непознатото се трансформира в знание.
Независимо дали са включени в учебните програми или остават извън задължителната норма на образователния процес, има автори, чието влияние върху обществените процеси определя значимостта на тяхното творчество. Това с пълна сила важи за две писателки, останали в сянката на политическата конюнктура – едната в годините между двете световни войни, а втората – във времето на развития социализъм, но чийто живот и творчество са онази безпощадна и безкомпромисна картина на българското общество, което разкрива тяхната социална ангажираност и безкомпромисност на собствената им ценностна система към променящите се обстоятелства.
Мара Белчева и Фани Попова-Мутафова. Обединява ги не само родният им град – Севлиево. Обединява ги талантът и способността им чрез силата на творчеството си и отстояването на житейските си позиции и принципи да бъдат знакови фигури при „раждането“ и утвърждаването на модерната българска литература. Като в същото време, независимо от обстоятелствата и превратностите на съдбата, да бъдат единица мярка за съхранени човешки и етични норми в годините, когато българското общество трябва да довърши започнати по време на Възраждането процеси по модернизацията и самоосъзнаване на обществото ни. Модернизацията на обществото, обаче, както и практическото изграждане на националната държава пораждат редица проблеми от ценностно, нравствено и практическо естество. А изграждането на ценностна система е труден и бавен процес. Затова и в обществото се установява едно безвремие, в което избуяват редица негативни явления. Националните идеи са забравени и на тяхно място идват политическите боричкания, жаждата за бързо забогатяване, моралната безпътица. Не по-маловажна, дори напротив, е нуждата да се изгради една модерна по своя дух литература. Част от тези именно процеси е и творчеството на двете авторки – Мара Белчева, останала задълго в сянката на известния си любим Пенчо Славейков, и Фани Попова-Мутафова, чиято съдба е показателна за всичко, което се е случило с българската интелигенция в прелома между две епохи. Но и двете със свой собствен облик и оставена диря в българската литература. И двете, въпреки това, невключени дори и в университетските програми и учебници, освен като изброени имена в графа „и други“.
Кои са те и защо си струва имената им да бъдат изведени от забравата?
И Мара Белчева, и Фани Попова-Мутафова са талантливи творци и социално ангажирани личности – било с произведенията си, било чрез житейската позиция и действия. И двете смело, но и достатъчно фино и елегантно навлизат в света на непознатото, като взимат частица от него и с таланта и упоритостта на първопроходец, го превръщат в образ и в стойностна литература.
Мара Белчева е родена на 8 септември 1868 година в Севлиево в семейството на Иваница хаджи Ангелов. Получава изключително високо не само за времето си образование. Завършва гимназия във Велико Търново и продължава образованието си във Виена. След тригодишен престой се връща в България, заради смъртта на баща си. Няколко години е учителка в Русе и София. През 1886 г. се омъжва за Христо Белчев, политик от Народнолибералната партия, който през 1891 г. е убит при опит за покушение срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Останала вдовица, изключително красивата и интелигентна Мара Белчева за кратко е придворна дама в двореца. През 1903 година среща Пенчо Славейков, и става негова спътница до края на живота му през 1912 година. (Спасова)
Благодарение на езиците, които владее, но и на безкрайното си любопитство и отворени за света очи, тя успява да се запознае от първа ръка с творчеството както на класическите, така и на модерните за времето автори като Фридрих Ницше и Герхарт Хауптман, като превежда и публикува редица техни произведения.
Свои собствени творби публикува за пръв път в периодичния печат през 1907 г. Първата ѝ стихосбирка „На прага стъпки“ излиза през 1918 г. Макар и положителни критическите рецензии на Владимир Василев и Васил Пундев не успяват да надскочат общоприетото за поетесата мнение – недостъпна красавица, „съпруга на Христо Белчев“ и „муза на Пенчо Славейков“, като наблягат именно на сходството в стиховете ѝ със Славейкова поетика. Едва година по-късно в сп. „Лиспопад“ излиза критическа статия на Владимир Минев, който подчертава самостоятелния поетически глас и креативност на поетесата. (Вачева, 2010)
Да можех в шепи да ти донеса аз пролетта!
В загадъчно-нежната поезия на Мара Белчева прозира любовта на жената и отношението към любимия човек, изградено на взаимност и тиха мечтателност. И да, в творбите ѝ определено могат да се открият белезите на Славейковия стих. Но кой на кого е повлиял – трудно е да се каже. Любовта между тях е изключително благотворна и за двамата. Сам Пенчо Славейков признава, че „Кървава песен“ – творбата, за която е номиниран за Нобелова награда, е сътворена по желание на Мара Белчева. „Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства да може да представи пред Европа един безспорно голям поет, при който може да се констатира наличието на поетически шедьовър – „Кървава песен“ – гласи част от текста на Алфред Йенсен, който номинира Пенчо Славейков за литературното отличие.
Поетът пък, от своя страна, я запознава с най-известните по онова време интелектуалци и я насърчава да пише и превежда. Подтиквана и напътствана от него тя превежда, пише стихове и все повече придобива популярност не само в България, но и в Европа, като поетеса и преводачка. Любовта им помага да се издигнат над дребнотемието и злословието. Неразбрани и отхвърлени, обсъждани и осъждани, „общественото мнение“ много повече са занимава с жълтините около името ѝ, нежели да вникне с красотата на сътвореното от поетесата.
Душата ми отново посети
и в есента Великден ми донесе!
И свeтъл звон в тъмата се разнесе, –
крило на херувим над нас лети.
Във втората си книга „Сонети“, издадена през 1925 г. Мара Белчева продължава да търси духовния път, който да я направи свободна чрез и във вярата. Всички съмнения, болки и упреци вече са само част от онова „отвъд“, което е и път, и просветление, а доктрината на любовта е призмата, през която се измерва човешкото ни съществуване.
След кончината на Пенчо Славейков, съкрушена от скръб Мара Белчева прекарва дълги години в странство. Когато се завръща в България, освен увлечението си по дъновизма, тя се отдава на това да утвърди и канонизира в пантеона на българската литература поета. Отдадена на своята любов тя с достойнство и вроден аристократизъм приема орисията да бъде „спътница“ и „муза“. Но и да не изгуби това, което душата ѝ диктува:
Когато бях за погледа им празник,
весталка, неразбулена мечта
не се докосваха до мен съблазни,
гнездото си аз свивах в песента.
Година след смъртта на Славейков Белчева е милосърдна сестра по време на Междусъюзническата война, а по-късно и учителка.
Наред с философските и религиозни стихове тя е една от българските поетеси, в чиито стихове намират отражение и войните. Но и тук националните и социални проблеми са видени през призмата на философското омиротворение и съпричастност. Страданието е видяно като част от изпитанието, което Бог изпраща на България
След бурята затишйе ще настане.
И върху техний гроб едничък кръст
небото ще побий и там застане.
И черната с кръв напоена пръст
оралото ще заоре отново.
Ще бликнат хлебородни класове, –
ще хранят поколението ново
с яда към неговите врагове.
Животът и харизмата на тази уникална жена предлагат множество сюжети, достойни за кинематографски шедьовър. Именно тази нейна харизма дамгосава живота ѝ и го превъръща в единица мярка за любов и отдаденост и като поетеса „извън канона“, както я нарича Албена Вачева (Вачева, 2010). Същевременно, благодарение на своето отношение към света, тя присъства в българското литературно пространство по един невъзможен за разколебаване начин. И това е присъствие, без което културната ни история би била значително по-бедна и непълна.
Отива си от този свят на 16 март 1937 г. в унизителна бедност, но все така горда и неподвластна на времето. Мара Белчева – безсмъртен образ на любовта и съпричастността, които правят твореца значим и нужен.
Величаво и трагично е присъствието в нашата литературна история и на Фани Попова-Мутафова. Дъщеря на генерал от Царската армия, тя е родена на 16 октомври 1902 година в Севлиево, откъдето са корените на майка ѝ. През 1907 г. бащата на малкото момиче е командирован на обучение във Военната академия в Торино, където заминава с цялото си семейство. В италианския град с многовековна и многопластова история 5-годишното момиченце ще скрепи завинаги връзката си с италианския език и литература. Следват годините на Балканските войни, когато семейството ѝ вече е в България. Съдбата я среща със съпруга ѝ – Чавдар Мутафов – още като гимназистка, а се омъжва за него когато е на 19 години. През 1922 година заминават за Мюнхен, където учи пиано, а Чавдар Мутафов – архитектура. В спомените си тя разказва за този период от съвместния им живот като материално беден, но по бохемски-щастлив и безгрижен. И въпреки отявленото неодобрение от страна на майката на писателката към нейния зет, Фани отстоява брака и избора на професия, а именно – писателството. Защото, въпреки наличните дипломите и образование, и двамата са изкушени и отдадени на литературата. Неслучайно в книгата „Изповеди. 101 х 31“ на Иван Сарандев, в която авторът е събрал отговорите на 101 български писатели на 31 въпроса, в анкетата на Фани Попова-Мутафова като „любимо занятие“ тя определя: „Да ровя из библиотеките с увлечението на иманяр, в старинни хроники, мемоари, летописи на най-древни народи, за да измъкна от забравата някое твърде малко известно име на някой твърде голям човек. Това не бих нарекла занятие, а по-скоро развлечение. Защото ако нямаше час, в който угасват лампите в читалните в библиотеките, бих могла да осъмна, без да ми омръзне да чета, да издирвам, да пресявам тонове, за да открия някое дребно скъпоценно зрънце.“, а за най-приятно развлечение: „Да препрочитам стара любима книга. Да гледам театър, кино. Да слушам музика.“ (Сарандев, 1995)
До 1944 година Фани Попова-Мутафова е написала 35 книги, които стигат до хиляди български читатели. Нейните произведения се разпространяват в тираж между три и шест хиляди екземпляра, а някои от историческите ѝ романи достигат от осем до петнайсет хиляди копия. Това е едно рядко постижение в българската литература от онова време. Тя е най-четената българска авторка в този период. Публикува първият си разказ през 1924 година с името Фани Добрева, а с историческата си проза става първата жена в българската литература, навлязла в тази тематика (Касабова, 2020). През 1937 г. е отличена от Българската академия на науките като „първата жена, работеща успешно на полето на историческия роман и разказа“, а книгата ѝ „Боянският майстор“ е номинирана от Министерството на народното просвещение за най-добър български роман за 1939 година. (Ташев, Б. г.)
В статията си „Малката маркиза“ или „Великобългарската мъченица“, Фани-Попова-Мутафова“ Паулина Николова отбелязва, че романите, в които авторката възкресява българското минало, „макар и заредени с романтизъм, са създадени на базата на дълбоки научни познания и вярно пресъздаване на историческата истина.“ (Новакова, 2020) Удивителна е зрелостта, с която Фани Попова-Мутафова разглежда миналото ни в контекста на световната история. Тя е само на 28 години, когато излиза „Солунският чудотворец“ – първата част от тетралогията за Второто българско царство. Приета от читатели и критика тя е сравнена с Патриарха на българската литература Иван Вазов.
Обяснение на тази нейна изключителна епическа дарба можем да открием както в характера на времето, в което живее и социално-политическия живот у нас. Това са годините след Балканската война от 1912 година, годините след Първата световна война, годините, в които България буквално е разкъсана и подложена на тежки репарации или както Паулиана Новакова определя тези години: „Време, в което страната преживява горчилката на националните си катастрофи и самосъзнанието на българина има нужда от презареждане с енергията на националния си идеал.“ (Новакова, 2020)
Съчетанието на историческа достоверност, резултат от дългогодишни последователни и задълбочени проучвания, и романтичен разказ, ярките образи на героите и философската интерпретация на историческите факти правят книгите ѝ неустоими за зажаднялата за подобни четива публика. Навярно затова в същата тази анкета пред Иван Сарандев на въпроса „Коя историческа личност ви е най-симпатична?“ отговаря: „Кера Тамара, дъщерята на Иван Александър, която е дадена на Мурад заради българския род.“ (Сарандев, 1995)
Фани Попова-Мутафова не спира до Средновековието – интересува се, проучва и публикува разкази, романи и пиеси за редица изявени представители на българското Възраждане – Паисий, Софроний, Георги Сава Раковски, Христо Ботев, Васил Левски, Ангел Кънчев, Тодор Каблешков. През 1972 г. издава биографичен роман за доктор Петър Берон, който и до днес се смята за един от най-добрите портрети на този бележит възрожденец в българската литература.
Тези творби могат да бъдат четени както художествени произведения, така и като строги исторически свидетелства и черпим безспорно знание за историята, а според една от най-видните изследователки на авторката – Катя Зографова: „…те непременно са проекция на универсалните ценности, защото Фани Попова е дълбок психолог.“ (Зографова, 2015) Видният българист проф. Енрико Дамяни казва, че Фани Попова като жена и майка тълкува гениално женската душевност. Забележителен е интересът ѝ към психологията на властника, на големия държавник, какъвто е разкрит в образа на цар Йоан Асен Втори. Но като че най-вълнуващи са нейните женски образи в „Дъщерята на Калояна”, в легендарните ѝ разкази под наслов „Велики сенки”.
Съдба обаче не я пощадява и ѝ поднася най-тежките и трудни изпитания. Годината е 1944. Година преломна за цялата ни история. След 9 септември, когато на власт идва комунистическия режим, Фани Попова и съпругът ѝ са арестувани почти моментално. Така нареченият „народен съд“ я осъжда на 7 години затвор за „прогерманска дейност“ и „великобългарски шовинизъм“ – обвинения, които заклеймяват и обричат на безвремие и забрава, а много често и на смърт, редица български интелектуалци. Поради тежката астма, от която боледува, и след многократните застъпничества на баща си след 11 месеца е помилвана и излиза на свобода. Но ветото върху нейните творби остава – ще трябва да минат почти две десетилетия, докато те отново видят бял свят. Още повече – и Фани Попова-Мутафова, и съпругът ѝ са включени в протокола за изключване от Съюза на българските писатели по обвинения за фашизъм, което на практика затваря вратите им към българските издателства.
Фани Попова най-често е била обвинявана, че надценява ролята на царете, монарсите, и подценява ролята на народните маси. Това далеч не отговаря на истината. Всъщност тя е дълбоко балансирана в своето творчество и днес трябва да признаем, че в пантеона от образи на велики личности тя дава на поколенията духовни и исторически опори, „защото без тези велики личности ние не бихме могли да имаме национално самочувствие. То води писателката в нейните житейски и творчески дела, и тя плаща много висока цена за своите т.нар. великобългарски идеи.“ (Зографова, Фани Попова-Мутафова съгради галерия с ярки образи от миналото, 2012)
Именно поради „великобългарските идеи“ следват безмилостни и жестоки години. Стига се до парадокса, когато западни издателства търсят съдействие от Съюза на писателите, за да установят контакт с нея, тъй като искали да преведат нейни книги, но от ЦК на БКП на въпроса на писателите какво да отговорят на италианските си колеги, дали кратки и недвусмислени указания: „Кажете им, че е умряла“ („Кажете им, 2020). При този отговор кой безгрешен днес би имал смелостта да я обвини за направените по-късно поправки в „Дъщерята на Калояна“, „Солунският чудотворец“ и в „Йоан Асен ІІ“?
Едни от най-видните изследователи на Фани Попова-Мутафова са проф. Вера Мутафчиева, проф. Иван Дуйчев, проф. Михаил Арнаудов – авторитетни учени и познавачи на българската история, открояват умението ѝ от една страна да бъде прецизна изследователка на историческите факти и извори. Тя проучва всички достъпни за времето хроники, боравейки с езиците, които знае: латински, старофренски, немски, италиански. От една страна, тя се стреми да изгради максимално вярна фактология, от друга тя притежава онова наистина рядко качество на големия белетрист, който умее да разказва увлекателно и пъстроцветно.
През 1962 година, когато Фани Попова-Мутафова навършва 60 години, излиза „Дъщерята на Калояна“ с един противоречив предговор на книгата, който е бил необходимата и изисквана от партийната комунистическа конюнктура „самокритика“. Смята се, на база на езикови и стилистични съпоставки, че писателката не е автентичният му автор, а само е дала съгласието си да се публикува от нейно име. С този компромис тя дава възможност до читателската аудитория да достигнат както забранените, така и новосъздадените ѝ творби. И това е краят на изолацията на писателката, която преживява и надживява болката на отричането. Остава вярна на себе си и на онзи родил и възпитал я Балкан, чиито върхове събират ветровете и бури. Но и където се раждат хора, които им устояват – в трудни и лесни времена. Винаги горди, можещи, отстояващи себе си и истината.
Днес повече от всякога сме отговорни пред паметта пред бъдещите поколения да изведем от забравата забранявани и незаслужено подложени на забрава автори, сред които е Фани Попова-Мутафова. Съдена от „Народния съд“, преживяла пътя на неедин български, а и не само, интелектуалец от „Осанна!“ до „Разпни го!“. Днес творбите ѝ очароват читателите с пъстроцветието и атмосферата на приказност и отговорно отношение пред историята.
Литературата е онова гранично място, където хората на изкуството превръщат хаоса в ред и запазят собственото си аз на вододела между историческата действителност и тяхната собствена естетическа и човешка норма. Свикнали сме да мислим модерното в скрита или явна опозиция с традиционното. В своето изследване за „Миналото“ на Стоян Заимов Николай Аретов разглежда реалните явления като далеч по-сложни, тъй като в тях присъстват различни, често противоположни тенденции, „които влизат в сложни, дори конфликтни отношения и нерядко единствено избраната гледна точка на наблюдателя дава предимство на някоя от тях. Многообразието на потенциалните гледни точки определя възможността за съществуването на различни представи и оценки. Същото важи за литературата, а и за всеки по-голям по обем повествователен текст.“
Две авторки – първопроходци в налагането на модерните художествени норми и исторически интерпретации. Първата – с много финес и духовно извисяване, а втората – със силата на историята. Техните творби са много повече от естетически послания. В тях, както и в съдбите на самите авторки, прозира социално изобличаване на XIX век с цялото