Войната. До скоро за голяма част от нас, българите тя беше нещо далечно, нещо от миналото, нещо, което на нас не може да ни се случи, и дай боже, да не се случва. Но вече е наблизо, много близо. Почувствахме я най-напред от телевизионните репортажи, показващи разрушените градове в Украйна, от разказите от първо лице на стотици украинки, грабнали деца, малко багаж и домашни любимци, тръгнали нанякъде, където няма бомби. За нея, войната, разбираме и от поведението на държавните ни мъже, които вместо да вземат категорично решение, което да даде увереност на българите, че има кой да бди над тях и самочувствието, че са на правилната страна, умуват коя стъпка ще ги задържи по-дълго във властта. А това води до още по-голямо разделение на обществото, озлобено от недоверие и бедност, на които краят не се вижда, за съжаление. И докато политици и държавници си правеха и продължават да правят личен и партиен пиар, за да получат някакви политически дивиденти, десетки други, обикновени български мъже тръгнаха като рицари да помогнат на украинските жени и деца да избягат от войната. И не само ги докараха със собствените си коли до България, но ги приютиха в домовете си и те станаха част от техните семейства. И вече повече от два месеца се грижат за тях без да очакват и търсят помощ от държавата. Част от тези днешни рицари, както се изрази моя колежка, журналистка, живеят и в Севлиево. Един от тях е Станислав Цветков, председател на Районен съд – Севлиево.
Още в първите дни на войната, в края на месец февруари, когато започнаха телевизионните репортажи от “военната операция на Русия в Украйна” с разрушени домове, ужасени от страх и тревоги жени, бягащи, стискайки в едната ръка багаж, а в другата – дете, той и негов приятел решават, че трябва да помогнат. Накъде и на кого научавали от създадените в Интернет групи за помощ на бежанците от Украйна. Най-напред се свързали с млад мъж от български произход, капитан на граждански кораб, чието семейство трябвало да пристигне от Украйна и да ги приютят, но в последствие той намерил друг начин за спасение на своето семейство. Тогава се появило съобщение от украинката Наталия Стоянова, която тръгнала с два куфара, дъщеря си и любимото им куче към България. Стигнала до гарата в Букурещ и търсела доброволци с транспорт и временен подслон в България. Нейна приятелка, която от години живеела в страната ни, трябвало да ги вземе и приюти, но колата й се повредила. Тя също търсела доброволци, които да превозят бежанките до България и да ги приютят за няколко дни, след което да се установят да живеят при нея. На молбата за помощ на двете жени откликнали Станислав Цветков и неговият приятел. Двамата закупили напитки и храна и след известни перипетии, на 04.03.2022 г., успели да пристигнат на гарата в Букурещ, където било пълно с бежанци от Украйна.
Изключително вълнуваща, била срещата на двамата мъже с жената, нейната дъщеря и кучето. Те, защото в техните лица видели ужаса на войната, а жените, че са успели да се спасят от нея.
“По време на пътуването най-напред им обяснихме кои сме, какво работим, за да не се притесняват, че са се качили в автомобил с двама непознати мъже. Стремяхме се да ги успокоим, да разговаряме за позитивни неща и да ги предразположим за пребиваването им в България. Когато пресякохме границата и влязохме в България Наталия се разчувства изключително много, разплака се, дори се наложи да спрем, за да я успокоим. Знаехме от нея, че България е втората й родина, тъй като баща й е българин. Пристигнахме късно вечерта в Севлиево. Тъй като бяха в тежко физическо и психическо състояние, предложих да останат в къщи, да пренощуват, и едва тогава да ги закараме в дома на тяхната приятелка, която се оказа, че живее в едно село, в близост до гръцката граница. Обадихме й се, за да я успокоим, че сме пристигнали успешно и, че ще останат у нас да преспят. През следващите дни заваля обилен сняг и пак отложихме пътуването, а разхождайки се из града, Наталия сподели, че Севлиево много й харесва, че би предпочела да живее в малък град, където има повече спокойствие, както и, че трудно би уредила живота си в малко село, намиращо се на границата, където живее приятелката й. Попита дали може да види къщата ми на село, за която й бях казал, че предоставям безвъзмездно на бежанци от Украйна и ако за мен не е проблем да се настанят в нея за известно време. Условията там са много добри и преценихме, че ще се чувстват комфортно докато намерим място, където да заживеят за по-продължително време, докато устроят живота си“, разказва Станислав Цветков.
В следващите дни били регистрирани за получаване на статут на бежанци. Наталия споделила, че иска да се устрои в България, да си намери работа и да получи българско гражданство. Едва в началото на месец април получила карта на бежанец с временна закрила, която й давала право да започне работа в страната. Редом с това подготвяли записването на детето в училище, посещаването на курсове за изучаване на български език и още много други неща, свързани с новия живот на жената и нейната дъщеря.
След преживяният ужас от войната, двете се нуждаели и от лечение.
„Наталия беше изключително бледа, имаше много силно главоболие, страдаше от безсъние. В бързината беше забравила очилата си. Детето също имаше нужда от помощ. Беше им оказана безплатна медицинска помощ, направени бяха нови очила, отново безплатно. Мои приятели донесоха дрехи и обувки, събраха известна парична сума, а и продължават да ги подкрепят финансово, за да си закупят всичко необходимо за един нормален живот. И така вече два месеца. През това време разбрах, че в Севлиево има много добри, сърдечни хора, готови да помогнат, но и други, не толкова добронамерени“, призна с известно огорчение Цветков. Освен всички препятствия и неудобства, които съпътствали настаняването на украинските бежанци, трябвало да преодолеят и съмненията в безкористната помощ, която оказвали на пострадалите от войната майка и дъщеря.
“За жалост в малкия град, особено в Севлиево, еснафщината е много голяма. С огорчение чувам какви слухове и измислици се разпространяват в града по повод решението ми да приютя хора в нужда и да им помогна. Трудно ми е да повярвам, че има хора с толкова болна фантазия. Може би те са причината този път да се съглася публично да разкажа тази история, след като така или иначе, в случая вече не мога да запазя анонимност.
През годините съм се включвал в много доброволчески и дарителски кампании, като изрично съм настоявал да запазя анонимност. Защото човек не трябва да извлича каквито и да било ползи от това, а да го прави безкористно, с открито сърце, в името на доброто. Не за пари, не за слава, не за признателност и благодарност. Помагам, защото съм щастлив, когато видя, че съм допринесъл за това някой друг да се почувства щастлив. Всеки човек може да изпадне в беда, нужно е малко, за да му помогнеш да се изправи. Не се чувствам герой, нито рицар, обикновен човек съм, като всички“, разказва Станислав Цветков.
Той и неговите приятели продължават да помагат на Наталия Стоянова, която споделя: “Винаги съм мечтала да живея в България. Не съм си представяла обаче, че една безумна война ще сбъдне тази моя мечта.“
Вестник “Росица“ ще ви разкаже историята на Наталия Стоянова, известна украинска, детска писателка и художничка, която продължава да пише и да помага на украинските деца тук, в България, но може да бъде полезна и на българските.