Иван Евтимов е млад човек, успял да сбъдне непостижимата за мнозина американска мечта. Преди това да стане обаче той завършва с отличие Езиковата гимназия в Ловеч, а благодарение на голямата си мотивация и много учение, печели стипендия за престижния американския колеж “Лафайет”. След няколко години на усилен труд, 27-годишният севлиевец завършва и специализация, вземайки докторска степен, а за труда си получава две престижни награди.
Иван Евтимов е поредният пример за това, че българите са експерти на световно ниво в сферите си на дейност. Но как решава да учи толкова далеч от родината си, къде живее и работи днес младият учен – четете в следващите редове.
– Вече 9 години живееш в страната на неограничените възможности. За читателите на вестника ще припомним, че ти беше приет в американския колеж “Лафайет”, откъдето получи стипендия от почти 202 000 долара за цялото си следване. Разкажи ни за себе си, къде реализираш знанията си след завършването на университета? Удовлетворява ли те позицията, която заемаш?
– След като завърших “Лафайет”, продължих образованието си във Вашингтонския университет в Сиатъл. Там специализирах в компютърна сигурност на моделите за изкуствен интелект под ръководството на професор Тадайоши Коно. През юни 2021 г. получих докторската си степен. Трудът ми беше отличен с две награди – една от факултета и една от Асоциацията на университетите в западните щати. От август работя като учен в голяма технологична компания.
– Трудно ли беше следването ти или когато си достатъчно мотивиран всичко върви гладко?
– Трудности винаги има, но когато човек има добра среда, добри приятели, родители и баби и дядовци, които да го подкрепят, всичко е възможно.
– Каква беше специалността, която завърши? Какви шансове за реализация ти дава тя?
– Дълги години компютрите можеха само да “четат” и “виждат” само това, което човек им представи в много сдъвкана форма – например с много специфични команди, написани на клавиатурата. В последните 10 години обаче се появиха възможности да се обработват изображения, звук и човешка реч. Сега вече имаме камери, които разпознават знаците на пътя пред един автомобил; “умни” устройства, които разбират обикновени изречения като “светни лампата при залез слънце”; и компютърни преводачи на текст. Това колективно се нарича “изкуствен интелект”.
Фокусът на моята работа е върху сигурността на тези компютърни програми – какво става, ако някой с недобри намерения се опита да ги “счупи”? Може ли този някой да залъже един самоуправляващ се автомобил, че знакът пред него не е “стоп”, а е “ограничение на скоростта”? И какво правим, за да сме сигурни, че този вид нападение не може да успее? Това беше една от точките на докторската ми дисертация. Като цяло изкуственият интелект е много бързо развиващо се поле и затова има огромен глад за специалисти по целия свят. Индустрията и науката са няколко крачки пред възможността на образователната система да произведе хора с тези умения. Добрата новина е, че никога не е било толкова лесно човек да стане специалист. Интернет буквално бълва от безплатни уроци и курсове. Някои от най-големите открития се правят от хора без дълбоко образование. Стига да има свобода на действие и достатъчно мотивация и интерес всеки може да се научи.
– През периода на следването си, а и сега, имаше ли контакти с други българи?
– Да, и в “Лафайет”, и в Сиатъл поддържам връзка с българи.
– А бяха ли чували американските ти познати за България. Какво им разказа ти?
– Някои бяха чували, други – не. Но всеки се радва като опита баница или ракия и запомня България. Преди няколко месеца празнувах рождения си ден и един от гостите беше голям почитател на уискито. Повечето хора се изплашиха, като им показах бутилката ракия с надписа “50% алкохол”, но той прояви интерес. Предупредих го да не пие на екс – в Америка много хора пият твърдия алкохол така, – но той настояваше. Със сигурност след това си преживяване той помни България.
– Разкажи ни, кога и защо реши да заминеш да учиш на хиляди километри от дома?
– Още от малък знаех за възможностите в чужбина благодарение на образованието ми в клуб “Рейвън”. От там чувах за другите, които са минали по този път, и се мотивирах да търся висше образование, което е на добро ниво. Не знаех точно кое как ще бъде, но всичко надмина очакванията ми. През цялото си следване имах свобода да уча и да се занимавам с това, което най-много ме интересуваше. Въпреки че започнах да следвам икономика и математика, скоро разбрах, че информатиката ме вълнува повече и бързо смених специалността си.
Освен това в колежи като “Лафайет” студентите имат много възможности да общуват с професорите извън лекциите. От тези неформални разговори за пръв път научих какво означава да се занимаваш с наука и какво представлява докторантурата. Вече във Вашингтонския университет имах пълна автономия над научната си дейност и задачите, върху които да работя.
Ако трябва да изброя причините човек да следва висше образование в Америка сега, бих започнал точно с това – гъвкавостта и свободата да последвам интересите си в среда с много други мотивирани хора, които сигурно са по-умни от мен. Това разшири възгледите и мирогледа ми, което е най-ценното от висшето образование.
– Липсваше ли ти България в началото? А чувстваш ли носталгия сега?
– Най-важни са средата и приятелите, които човек има. От първия ден в “Лафайет” си намерих добри приятели, а в Сиатъл се чувствам още по-добре сред много близки приятели и колеги. България винаги си остава мой дом и винаги се радвам, когато се чуя с приятелите от детството или си дойда да видя родителите си.
– Как се развива животът ти в личен план? Къде живееш? С какво се занимаваш в свободното си време?
– Живея в Сиатъл от близо пет години. Градът е чудесен, животът е много спокоен и добре уреден. Намира се близо до много възможности за планински туризъм и изобщо всякакви дейности на открито. Затова и често с моите приятели си правим разходки в планината или караме колелета. А създаването на семейство си остава пътеводна цел.
– Наричат Америка страната на неограничените възможности. Вярно ли е това? Кой живот предпочиташ – този в Америка, или този в България?
– Абсолютно е вярно това, но човек трябва да работи за възможностите и както навсякъде да има и определна доза късмет. В Америка съм виждал и неописуемо богатство, и смазваща бедност. И там, и тук човек може да се роди “прецакан”. Но духът на много хора тук е “продължавай да се опитваш, докато не успееш”, а на много други – да помагат на тези, които не са имали толкова късмет като тях. С тези две неща – личен хъс и солидарност към другите – американците постоянно подобряват средата си на живот. И в България го можем това.
– Лесно ли се заминава да се следва в чужбина? Какво би посъветвал младежите, на които им предстои да завършват средното си образование след година-две?
– Стига човек да има желание, всичко е възможно. Важна е подготовката по езика, за да може да се покрият необходимите изпити и за да се чувства човек приет, когато стигне в чужбина. Но да не пренебрегват и науките – математика, информатика и природните науки. Тези полета са много важни, с огромен потенциал за развитие и добре платени кариери. Фундаментът им се гради точно в гимназията. В България имаме добра традиция да се учи сериозна математика още в гимназията, затова препоръчвам да се възползват колкото се може повече. И тук искам да добавя – тези полета изискват математика и логическо мислене, но човек не бива да се плаши от математиката в училище. Там тя се преподава по начин, който е идеален за някои хора, а за други е абсолютно грешен. Аз имах късмета, че начинът на преподаване работеше за мен, но това не означава, че ще е същото за всеки един ученик. Най-умните ми приятели от докторантурата са имали тройки по математика, но после намират начин да разберат понятията по друг път. Важното е мотивацията.
– Спомняш ли си какво ти казаха, твоите близки, когато им каза, че искаш да кандидатстваш в американски колеж? Не се ли опитаха да те разколебаят?
– Даже напротив – всички ме подкрепяха страшно много. Баба и дядо от малък ме научиха колко е важно образованието, а мама и тате неотменно ме караха насам-натам – на уроци, на изпити, на интервюта – и повтаряха, че решението си е мое. Без тяхната неотменни подкрепа и доверие нямаше да съм постигнал това. Благодаря им много!
– Колко често се прибираш при тях, тук – в Севлиево?
– Редовно си идвам в Севлиево. Заради пандемията и ограниченията за пътуване не съм се прибирал от две години.
– Мислиш ли да се завърнеш в България или поне в Европа?
– В един момент да.
– Следиш ли събитията в България, какво мислиш, че трябва да се промени, за да потръгнат нещата и тук?
– Стига да имаме желание да работим заедно за една по-добра България и се отнасяме с уважение и разбиране един към друг – всичко е възможно.
– Какво си пожелаваш за в бъдеще?
– Благодаря на вестника за възможността да споделя тези мисли. Пожелавам на всички крепко здраве и добър късмет, всичко друго се нарежда.
Зареждане ...
