“Щрихи от дните на село Търхово”, е поредицата от малки разкази, които изпрати в редакцията на в.”Росица” Райно Добрев, известен български журналист. Роден през 1935 година в село Търхово.

Начално и основно образование получава в Търхово и Ловнидол, средно в техникума по текстил – Габрово, а висше по български език и литература в СУ„Климент Охридски“.
Учител по текстилна практика в УТР – Мездра.
Главен редактор на седмичника „Комсомолец“, който хроникира изграждането на Азотно-торовия завод край Стара Загора.
Заместник-главен редактор на радио Стара Загора.
От 1992 до 2007 година работи като акредитиран кореспондент на вестник „Икономически живот“ в Италия.
Женен с един син.
Жител на Стара Загора, но от 2011 година, заедно със съпругата си Евгения, живее в Търхово.
Владее италиански и испански език.

Осми март под Витата стена

С жени по цвят различни:
бели, черни, жълти пълен е света;
с деца палави, игриви, многоезични,
те правят дните ни щастливи.
Близо четири милиарда са жените в петте континента на Земята. Те се раждат, младеят, стареят и умират, а имената само на някои от тях остават безсмъртни: непорочната Дева Мария, майка на Исус Христос, красивата Клеопатра, поетесата Сафо, изгорената на клада Жана д’Арк, любовно неутолимата, но мъдра като държавник Екатерина Велика, желязната Маргарет Тачър, нашите Райна Княгиня, баба Тонка, известната на научния свят Елисавета Карамихайлова, професор по атомна физика в Кеймбридж и в Софийския университет „Климент Охридски“, вярната до гроб спътничка на Пенчо Славейков Мара Белчева /седнали един до друг с разтворена пред тях книга, те и днес могат да се видят, скулптурно красиви, на пейката под статуята на Свободата в Севлиево/, пророчицата Ванга….
За тях и за стотици като тях са писани книги, правени са филми, изграждани са им монументи, а за другите – безименните, безличните остават само спомените и добрите думи на живите, че ги е имало, че са били сред тях.
На крачка от деветдесетте често в услужливата ми памет се открояват образите на четири незабравими жени от село Търхово, където съм роден: баба Тота умницата, баба Вълка многодетната, която е родила седмото си дете месец преди големият и син Марин да се ожени за хубавата Елена Дочкова, хромата с единия крак „акушерката“ Гуна, в чийто ръце са поели първата си глътка въздух над двайсет момченца и момиченца и по-младата от тях Тия Големката, която помня с неизменното мушкатово цветно стръкче, мушнато под кърпата над дясното и ухо. Виках и Големката, защото не криеше гордостта си, че е дъщеря на известния и почитан от всички кмет Недялко Чемпиря; след години мястото му зае синът и Харалан, а ако беше жива щеше да е тройно по-щастлива, че под диплите на българския трикольор и знамето на Европейския съюз, вече трети мандат, грижите за хората от Търхово е поела тихата, кротка и вежливо общителна внучка Тинка.
Споменът за тези жени ме връща в далечната 1945-та година, когато неграмотната, но природно умна и пълна с идеи баба Тота предложи на комшийките си Вълка, Гуна и Тия /къщите им са една до друга/ да честват Осми март, празник на жените от целия свят. Речено-сторено! Верни на многолетната си, пълна с уважение и взаимна помощ дружба, образец за другите жени от селото, те на бърза ръка спретнаха всичко нужно за именития ден. В уречения час пред магазинчето на Тасю яйчаря, син на Гуна, се появи ниска маса – паралийка с трикраки столчета около нея. Годината беше сушава, гладна, първата след историческата, деветосептемврийска промяна, но на широкия кръгъл плот се появиха чинийки с туршия, тавичка с пухкав пандишпан /сладкиш, известен като „испански хляб“/, приготвен от Големката, купчинка ментови лукчета, дар от Тасю, а до тях прословутото павурче с грозданка, както галено наричаше любимата си ракийка баба Тота, тесни локумени вафлички, панерка с райски ябълки от градината на Гуна, резенчета сланина с боднати на тях клечки за зъби, донесени от Вълка, каничка със зелева чорба и друга с кафе от корените на сушена цикория /синя жлъчка/, и кутия с цигари, ако се появи някой мъж….
Доволни от стореното, старите дружки се усмихваха щастливи, прегръщаха се с пожелание за здраве и дълги години живот /тогава те, с изключение на Големката, надхвърляха осемдесетте/, седнаха около паралийката, но докато си кажат „Наздраве“ и „Честит празник“, край тях се появиха и други жени с шепичка яйца срещу покупки от магазина на Тасю. Някои от тях бяха с черни забрадки, знак за жалба по загиналите през току-що приключилата Втора световна война – четиринайсет синове, съпрузи, братя или роднини.
На път за общината, където работеше като помощник на кмета, мина Марко Радков, който се беше върнал от фронта с обезобразено до неузнаваемост лице. Като го видя, баба Тота стана и с артистичен поклон, с ръка на гърдите, го покани да седне до тях:
-Ела, синко, седни да те почерпим, днес е Осми март, празник на жените от целия свят. Марко ги поздрави, ръкува се, взе подаденото му от Тия парче пандишпан и една райска ябълка, а Тота сложи в ръката му кутията с цигари и отмина. С извърнат след него поглед, Гуна тъжно проплака: „Горкичкият!… Какво красиво момче беше, а сега…. От мъка по него майка му без време си отиде.“ Търхово, едно от трийсетте села на севлиевската община, подобно на Стара Загора има няколко имена. Историкът – краевед Петко Недялков ги открил в архивите на Османската империя. Първото, Духанджии, е от 1479 година, следвано от Дуганджии, Доганджилер и последното /преди Освобождението от турско робство/ Доганджии, а два века по-късно – Търхово. Те означавали едно и също нещо: село на соколари.
Ловенето, отглеждането и дресирането на соколи било не хоби, а занаят, средство за препитание на много семейства, което векове наред се предавало от поколение на поколение. Царският двор в столицата Търново и феодалната аристокрация се нуждаели постоянно от доставката на дресирани хищни птици за ловните им развлечения. „С установяването на османците на територията на търновското царство, отбелязва Петко Недялков, тази практика е не само запазена, но и развита до съвършенство. Основното задължение на соколарите било да доставят в султанския двор от една до три птици. Когато не успявали да изпълнят това задължение, те плащали глоба „мюрде баха“ – 150 акчета за мюсюлмани и 300 за неверници.“
По неизвестни причини, през една от годините птиците останали не добре отгледани. Дошъл пратеникът на Султана за поредната доставка, но се върнал с празен кафез. „Защо са толкова търхави /мършави/? – викнал той. -Оставили сте ги гладни, с проскубана перушина, а получавате пълни кесии с акчета за тях.“ Така от Доганджии, търхавите соколи дали на селото ново име – ТЪРХОВО.
Като бисер в медена черупка Търхово се е кротнало в северното подножие на 15-километровата природна красавица „Витата стена“, за която природолюбителите казват, че е малката сестра на Балкана. В овалното и белокаменно лице се вглежда град Севлиево, а краят и се мие от водите на река Янтра край едноименното дряновско село.
По средата на Витата стена – над Търхово, природата е изваяла две чудно красиви възвишения, които местните наричат „Момини гърди“. От тях, като от пазвата на жена-родилка, се стича водата на малка рекичка, която дели селото на две и пълни коритото на язовира под него.

Духът на невидимите мъртви

Бях в първо отделение на местното училище, когато баба Тота ме помоли да я придружа до лозето, прияло и се беше грозде. Отидохме, напълнихме кошницата и тръгнахме обратно. Годините и бяха натежали, вървеше трудно. Седнахме да си почине, но духна вятър. Уж лек, есенно топъл и приятен, че като налетя, сякаш огромен въздушен бент се беше отприщил.
-Те са- рипна баба Тота -Подай ми кошницата!
Сложих я пред нея, тя грабна един грозд и като замахна, пръсна зърната му край нас. Бурята отнасяше думите и, но я чух да казва:
-Яжте, мили, оберете си зрънца и яжте, от вашето лозе ги носим.
Огледах се – никой. Хвана ме страх и се свих в краката и. След минута вятърът утихна /неведоми са божииите потайности/ и лека-полека стигнахме до селото.
Бях малък и не ми беше в ума да разбера какво и се беше привидяло на баба Тота, че така ме стресна, но мина време и един ден я попитах, помни ли защо пръсна гроздовите зърна на вятъра.
-Помня, как да не помня…. Те бяха за тези, които са живели тук преди нас. Имали са лозя на това място, което и днес наричаме „Селището“. Безбожна съм, не ходя на черква, но вярвам, че вятърът беше духа на мъртвите, които продължават да са невидими край нас.
Легендата за невидимите мъртви е от времето, когато средновековната чума покосила половината от населението на Европа. Не отминала и село Доганджии. За седмица 800-те му жители се стопили на 200. За това мрачно време има песен, която даровитата местна певица Кута често пееше:
Черна чума,
гостенка неканена,
с крилете на сокол долетя,
младо и старо погуби,
Доганджии, село голямо, опустя.
Кута, неизменната пастирка, неръкотворното „радио“ на селото, пееше след овцете от ранна пролет до късна есен. Песните и нямаха свършване. Чисти, мелодични, тъжно провлечени или игриви, те изправяха на крака орачи, копачи и жетвари, тръгналите на път спираха да я чуят, а домакините, останали в къщи, разтваряха врати и прозорци, за да напълнят стаите им с гласа на докоснатото от Бога момиче.
Научили за дарбата на Кута, емисари на радио София и на Филип Кутев дойдоха през 1951 година в Търхово с покана за запис в студио, дойде човек и на Филип Кутев, но баща и дядо Грозю, се запъна и като рече:“Не!“, остави я да пасе овцете, да жъне и да копае, а можеше неповторимият и глас да остане в златния фонд на националното радио, или с ансамбъла на Филип Кутев да обикаля света и да прославя името на България.
Съдба… Има хиляди като Кута, които остават безименни, зарити в браздите на селския труд.

Мистичният вятър още е жив

Севлиево е известно с прословутата си мъгла. Пролетна, лятна, есенна или зимна, тя не изневерява на любимия си град. Появява се внезапно и винаги през нощта. След седмица, преситена от страстните си прегръдки с него, тя го напуска като невярна съпруга, но мистичният вятър, който не си знае възрастта, не я изпуска от очи. Ревниво злобен, той отново и отново я връща там, където е била. Доволен от работата, която природата му е възложила, той хуква по пътя за Дряново, плъзва се по огледалната повърхност на язовира край Търхово, засипва селото с нежни като утринна роса капки от него, шмугва се в столетната дъбова гора, в която се раждат какви ли не гъби, някои, от които са отровни, пълни въздушните си торби с техния и на дървесните листа лечебен аромат и щедро го изсипва над главите на търховци.
Възможно е точно тези природни хитрини да гонят несретника Ковид и приятеля му Омикрон от техните домове.
Защо не? Природата си знае работата.
За съжаление понякога и тя греши. Вместо да ги заптиса, двамата пакостници решили да гостуватат на съседното село Ловнидол, което пъстрее с етническото си многоцветие, но за по-бълзо се отбили в Търхово и къде-къде, влезли в дома на съименника ми Райно Добрев. Снего сме кръстени на прочутия в миналото майстор-строител Райно Добрев, който ми е вуйчо, а на него дядо. Без да усети, че гости са му не кои да е, а довереници на Сатаната, които с подземните си ковчезни владения съперничат по “богатство” на Бил Гейтс, осъмнал с болки в гърдите. Последствията: Бърза помощ, тревожни дни за габровските медици, но след седмица по обратния път на клиничната пътека, Баба Марта отвела Райно – младши в новия му дом край Търхово. Изводът: Невинаги става това, което на нас ни се иска, че съдбата ни е подвластна на други, по-висши от нея природни сили.

 

Новият неканен гост

България и светът са изправени пред ново природно или изкуствено предизвикано изпитание – Ковид-19, който сее смърт, покосява млади и стари, мъже и жени, деца, които „строят“ подземния му град с размерите на София, на Атина или Виена. За щастие пра-пра-пра внукът на зловещата средновековна вещица заобикаля Търхово. Защо и докога само Господ знае, но селото продължава да е етнически девствено и относително спокойно, далече от погледа на урбанизираните тълпи, които пълнят без маски, неваксинирани и престъпно самоуверени улиците на големите градове. Но има надежда, рано или късно да прогледнат, че спасениието е в селата, ако чужденците не ги изпреварят. По неведоми пътища три скандинавски семейства вече купиха в Търхово, изоставени, яко строени, годни за обитание къщи. Първото заселило се тук семейство се сдоби с втора масивна сграда, която ударно преустройва за подарък на порасналата си дъщеря.

 

Мигове на раздумка

С мъжете от селото често се събираме на раздумка около масата в кооперативния магазин, където Калина, внучката на певицата Кута, пълни чашите ни с вкусно къркалянче /мастика с мента и лимонада/ или джин с тоник, бистрим политиката, одумваме харвардските младоци, които обещаха да ни отърват от несретата в живота и се чудим дар от Бога ли е, че още сме живи, че никакъв вирус, вече втора година, не ни е безпокоил.
„Природата си знае работата!“ – целомъдрено отсича Никола Иванов, дядо Косьо, и е прав. След средновековната вакханалия на чумата, по-жестока от погрома през Вартоломеевата нощ, оживелите доганджии изоставили селото на смъртта и с номадска находчивост и прозорливостсе приютили на друго, защитено от природни изненади, място. Навярно сред тях е имало мъдри хора, които без да губят време, засадили край селото обширна дъбова гора. Минали години и тя се превърнала, та до днес, във верен защитник и неизчерпаем източник на здраве.
В силата на вековната гора ме убеди боднатото, уж на шега от баща ми в овощната градина дъбово дръвче, което го надживя и вече е на 75 години. Когато, уморен от работа през деня, седна до него и облегна гръб на ръбестия му 20-метров ствол, умората ми изчезва. От жълъдите, които рони и с които подслаждахме храната на коледното прасе, се появи ново, вече два метра високо дъбче, което с любов и надежда отглеждам.