ДОЦ. Д-Р ХРИСТО ТЕМЕЛСКИ
На 18 октомври 2021 г. нашият земляк, офицерът от резерва полковник Никола Илиев Колев навършва патриаршеската възраст от 90 години. Читателите на в. „Росица“ го знаят още от 2007 г., когато той издаде първата си книга „Цар Симеон Велики 893-927”. Тогава я представих, като в заключение споменах, че бай Колю под мое давление ще продължи да пише! Този път го насочих към богатите му спомени, които заслужаваха да видят бял свят.
Тази дългоочаквана книга, озаглавена „Завръщане”, излезе през 2012 г. На екземпляра, който авторът ми подари, стои следното посвещение: „Христо, като четеш да си спомняш за мен. Бай Кольо”. Как няма да си спомням, като с него се познаваме повече от 40 години, а през последните десетина години сме доста добри приятели.
Книгата „Завръщане“ предизвика фурор сред роднини, близки, колеги и приятели на автора. Тя се предаваше от ръка на ръка и се четеше с голям интерес. Мнозина започнаха да „обработват“ бай Кольо да преиздаде тези чудесни и завладяващи спомени. Първоначално той се дърпаше, но постепенно възприе хорското мнение и запретна ръкави.
И през пролетта на 2015 г. излезе от печат новото „Завръщане“ като „второ допълнено издание“. Допълнено е с някои нови спомени, с 20 нови илюстрации (снимки), с две авторски стихотворения и с десет отзвука за първото издание. Не е шега работа една книга да предизвика десетина отзвука, като повечето от тях са написани от професори, доценти, генерали и полковници!
Второто „Завръщане“ на полк. Никола Колев беше написано твърде интересно и увлекателно и се четеше на един дъх! Книгата е един своеобразен летопис за родното му село Дебелцово, за неговия род, за неговото семейство, за неговите приятели и изобщо за неговия труден и смислен съзнателен живот. На гърба на титулната страница авторът е поставил: „На следващите поколения от моя род ПОСВЕЩАВАМ”. В краткия предговор той си признава: „Трудно е на моята възраст да се пишат спомени. Още повече, че аз не съм нито писател, нито поет, нито дори филолог, а обикновен човек – баща и дядо. Животът ми премина през много превратности, интересни събития и лични преживявания, които неминуемо оставиха своя отпечатък… Поех риска да напиша спомените си по настояване на голямата си дъщеря Ирина. Не устоях на желанието й да разкажа на моите деца и внуци откъде идват и докъде се простират корените на моя род, на техния род… Дано съм успял…”
Как няма да успее бай Кольо! Нали и аз много настоявах да пише и постоянно му досаждах с питането, докъде е стигнал? Прочетох книгата му два пъти – веднъж на един дъх и след това дума по дума, ред по ред, страница по страница! Още тогава му казах, че има поетична и романтична душа; има дар слово и пише интересно и увлекателно. Умее с малко думи да опише преживяното и да ни направи неволни свидетели. Отново моите поздравления!
Авторът – полковник офицер от резерва Никола Илиев Колев, е роден на 18 октомври 1931 г. в село Дебелцово, където е получил начално и основно образование. Бил обикновено, бедно селско момче, като повече свои връстници. В книгата си той подробно описва родовете на своите родители, самите си родители и двете си сестри. За първата си учителка Марийка Монева споделя, че „четеше много изразително“ и много обичал часовете по четене. Именно на село, пасейки добитъка по тучните ливади покрай река Росица, Никола четял книжки и се възхищавал от героичното ни минало. Но най-много го впечатлявал с подвизите си българският цар Симеон Велики, който станал негов кумир. Продължил образованието си в борческата „червена” гимназия в Севлиево, където продължил да чете исторически книги. Преподавателка по история му била Милка Гочева, която още повече разпалила любовта му към героичното ни минало.
През 1950 г. завършил гимназиалното си образование и постъпил на работа в Околийския комитет на Комсомола. Оттам го изпратили за зам.-командир на отряд в младежката бригада, която участвала в строителството на близкия язовир „Александър Стамболийски”.
Мечтаел да отиде в столицата да продължи образованието си като стане или историк, или журналист. Обаче получил поръчение и бил изпратен в новооткритото Военно-политическо училище „Й. В. Сталин” в София. Успешно завършил вторият випуск на това ново по рода си военно училище и през 1952 г. бил изпратен в 30-ти пехотен полк в град Марица (дн. Симеоновград), за да усвои редовата строева служба като командир на взвод. След това трябвало да бъде назначен в някое поделение като заместник-командир по политическата част, но взели, че го изтеглили в отдел осми, оперативно и инженерно управление на Генералния щаб на армията. Тук работил под прякото ръководство на талантливите строители на българската войска генералите Иван Михайлов, Иван Бъчваров, Христо Добрев, Велко Палин, Станчо Митев, Кузо Кузов и други изтъкнати военачалници. Работил и със съветските маршали Конев и Гречко, като останал възхитен от тях. Известно време бил и командир на поделение със специално предназначение в „Н”-ския гарнизон. Службата си в това поделение е описал доста картинно и подробно, защото и годините били младежки!
Макар и човек под пагон Никола Колев не забравял любимата си история. През 1963 г. получил разрешение от началството си и станал задочен студент по история в Софийския държавен университет. Завършил висшето си образование с дипломна работа, посветена на кореспонденцията на цар Симеон Велики с византийските политически мъже – дипломата Лъв Хиросфакт, патриарх Николай Мистик и император Роман Лакапин. Мнението на видния наш медиевист проф. дин Петър Петров е, че тази дипломна работа „се отличава със задълбочено проучване на извори и литература, с критично отношение към различните хипотези, с изказано лично становище по спорни въпроси”.
През 1965 г. Никола Колев преминал на работа в системата на МВР. Тук отново работил по въпросите, свързани с подготовката на страната ни за отбрана. Лично разработвал, прилагал и контролирал изпълнението на нормативните документи, свързани с режим на строга секретност, пропускателната система, охраната и отбраната на обектите със специално предназначение, обслужвани от Пето управление на ДС, а така също и инструкциите и плановете за охрана и пропускателния режим в резиденциите и други правителствени обекти към УБО-ДС. Наред с това от отдел „Деловодство” при ЦК на БКП му възложили задача по поддържането, експлоатацията, охраната и секретността на военновременните архивохранилища на ЦК на БКП, както и организацията по пренасянето и отчетността на строго секретни архивни единици, съхранявани в архивохранилищата. Имал служебни контакти с видни партийни и държавни мъже като Т. Живков, М. Григоров, Гр. Стоичков, Г. Йорданов, Г. Атанасов, Г. Владиков, Д. Стоянов и др. Заради съвестната и безукорната му работа е награждаван с ордени, медали и други отличия. Заслужават да се споменат ордените „Червено знаме” и сребърен орден на труда.
Въпреки пагона и служебната си заетост Н. Колев намирал и време за културни занимания. Обичал да ходи на кино, театър, оперета, балет. Даже театърът станал неговата голяма любов. Завързал приятелство с голямата звезда на музикалния театър “великолепният актьор Асен Русков”. Имал познанства с певицата Маргрет Николова, с балерините Красимира Колдамова, Вера Кирова, Калина Богоева и дори с „ненадминатата прима на българския балет” Цвета Джумалиева. Имал и лично познанство с Никола Гяуров, който му казвал „Адаш”. При посещението на първия космонавт Юрий Гагарин се запознали и разговаряли. Даже Гагарин му казал: „Коля, ти ставаш за космонавт – висок си точно колкото и аз!”
През 1962 г. Никола Колев се оженил за Боянка от Горни Лозен и му се родили две дъщери – Ирина и Нина. Те пък му народили 3 внучки и едно внуче. До скоро бил страстен ловец и прилежен пчелар. Още като дете вуйчо му Бошко Пончев го научил на пчеларство и в с. Горни Лозен поддържал цял пчелин от 20 кошера. Но се поболял и подарил кошерите си на обучени от него хора от селото. През годините прекарани под пагон не прекъсвал и журналистическите си изяви – сътрудничел на почти всички военни издания, но най-вече на списанията „Наръчник на агитатора” и „Политическа просвета”. Продължавал да чете и да събира материали за своя любим цар Симеон Велики и най-сетне се престрашил. Както вече споменах седнал и написал книга за него.
От 1990 г. е вече пенсионер и „по-живо по-здраво“ достигна патриаршеската възраст от 90 години. Много му е мъчно, че родното му село Дебелцово отдавна е обезлюдено и подложено на разруха. Плаче перото му, като пише двете стихотворения – „На родното ми село“ и „Тъга“.
“Оглеждам се, отвсякъде ме среща тъга и пустота,
…………………………………………………
Тъга и пустота……
Прокълнатият вятър ли тук живота издуха
И светлия спомен за родното ми село
Превърна в разруха…”
Винаги за празници и други поводи, той ме изпреварва и първи ми звъни и ме поздравява. Но сега на 18 октомври аз трябва да честитя славния му 90-годишен юбилей и да му пожелая спокойни и леки старини…
Зареждане ...
