5 октомври е определен от ЮНЕСКО за Международен ден на учителя. У нас, както в още 100 държави, празникът беше отбелязан с различни инициативи. Прочетох много официални слова в социалната мрежа, с които се изразява уважение, благодарност и почит към учителите. Но ние, българите, далеч преди световното официализиране на техния празник, сме приели учителската професия за свята и благородна, защото е пазител на българския език, писменост и култура. Вярвам, че всеки пази в сърцето си спомен за учител, от който е научил много. Затова го наричаме любим. Вече чувам коментари от рода: “Ех, едно време какви ученици бяхме!? Днешните нямат възпитание за почит и уважение към учителите!“
Имат! И в това ме уверяват бившите ученици от 12 а клас при СУ “Васил Левски“. С някои от тях имахме удоволствието да работим в редакцията на в.“Росица“. При всяка среща те разказваха за своята класна, като за приятел. Бях им поръчала да направят анкета сред своите ученици за критериите, които определят един учител за любим. Тя не беше направена, но вече завършили училище те пишат в социалната мрежа на своята класна: ”Обичаме Ви страшно много! Завинаги мама!“ А тя – за тях: „Моите чудесни деца от любимия 12а отново ме изненадаха и развълнуваха!“
Нашата история започна преди 6 години на 15 септември. Исках да изненадам новия си клас – 8а, с интензивно изучаване на английски език – и им подарих малки картички с написани на ръка пожелания от рода на „Бъди вълна!“, „Бъди звезда и светлина“ …и така 25! Голямо писане падна! После им вързах здравец и първия учебен ден им ги раздадох на случаен принцип. Оттогава им подарявах картички за всеки 15 септември – понякога с мои стихове, друг път – със стихове, които ще учим, трети – със стихове, посветени на тях самите. Но винаги поезия! И те си я търсеха като нещо, което им се полага! После ги заведох на театър – бяхме единствени в залата! Попитаха ме защо няма други, а аз какво да им кажа: „Ами просто сме ВИП и те играят само за нас!“ постановката беше на софийска школа, достъпна за тях, харесаха и актьорите – тяхна възраст и като излязохме, ми казаха: “А, че то било интересно – също като киното, само че на живо!“ Оттогава тръгнахме по театри, а накрая те сами организираха посещенията ни – не беше нужно да ги увещавам, беше достатъчно само да разберем, че идва театър! Аз винаги сядах между тях – не за да ги укротявам – нямаше нужда, а просто да си бъдем заедно – на тях това им харесваше: „Госпожо, вие сте сред обикновените хора като нас, не сте в ложите!“. Винаги предпочитах тяхната компания пред тази на който и да е, а понякога се налагаше да разяснявам кой какъв е от героите.
На един купон, когато казах, че искам да знам кой кога, с какво и с кого си тръгва, Преслава възкликна: „Ама госпожо, тя дори мама не ме бройка така!“ И оттогава започнаха да ми казват „мамо“. Уж на шега, уж само между нас, ама не вярвам някой в училище да не е знаел. Аз никога не свикнах да ги наричам „ученици“ и никога не можах да видя у тях просто клас, на който съм класна. За мен те 5 години бяха моите деца, които ме наричаха „мамо“ и не ми даваха да говоря с чужди деца по коридорите на училището! Как ли въобще ме пускаха да преподавам в другите класове, не знам! На 8-ми март ми пееха „Мила моя мамо“ и ме връщаха от сред път, за да ми подарят цветята, използвайки цяла сложна схема от измислени ситуации. А не можех да им се сърдя – твърде много ги обичах и ме беше грижа за тях. Затова часовете по БЕЛ винаги бяха отворени за всичките им приятели – едва ли има някой, който да не е карал литература от бившите и настоящите им гаджета, които аз държах да познавам, да (или да не) одобря, а и защото предпочитах да са при мен (може пък и чуждите да научат нещо), отколкото да киснат по кафенетата и да трупат неизвинени отсъствия. И те свикнаха. Приятелите им също!
Влачех ги и на литературни четения, на представяния на книги, на срещи с известни автори. Спомням си как ги „примамих“ да дойдат на срещата с Маргарита Петкова. Тя е известна поетеса, но не и за тях – не бяха нито чели нещо нейно, нито бяха чували за нея. И насред урока за Ботев аз разгърнах нейна книжка и им прочетох едно стихотворение, което завършваше с думите: „Разказвай ми за жена си – колко е свястна, колко е готина…разказвай ми, докато събираш по пода пръснати дрехите ми!“ Те ме погледнаха ококорено и невярващо, после казаха: “Я го прочетете пак!“ и вечерта половината клас дойде на представянето!
На срещата с Елена Христова Калоян дори озвучаваше четенето с изпълненията си на пиано, а останалите слушаха толкова внимателно и търпеливо, че накрая преподавателят от ВТУ, който представяше авторката, каза, че не е виждал такива страхотни млади хора! Ние се шегувахме, че сме от групата „Умий очите на града“ – където трябваха хора за някое не особено популярно културно събитие, аз си водех децата! И те свикнаха да бъдат на такива места, а така и така са там, поне да извличат полза от това – всички им се радваха, че са предпочели да дойдат, вместо да стоят пред компютъра, понякога им подаряваха книжки, друг път ги черпеха. Научиха се да се държат брилянтно на културни събития, научиха, че чипс и пуканки се ядат само в киното! Случваше се те да се възмущават от поведението на възрастните – тоя не млъкнал, на оня му звъннал телефонът, другият злобно коментирал през цялото време, третият говорел лошо за всеки, който се изказал: „Госпожо, тя дори и за Вас се изказа злобно!“ – с ококорени и ужасени очи споделяха те след края на събитието! Тогава ми е идвало да отвъртя шамар на тая злобарка – аз си пазя децата от тинята на живота, защитавам ги колкото мога от онова, с което неминуемо ще се сблъскат после. Водя ги там, където не могат да ги окалят или наранят, а се оказва, че чуждата завист и злоба проникват и там! И успяват да ги опръскат, да ги отровят, да ги разплачат!
Когато те бяха в публиката, а г-н Васин ме представяше като майка на 3 деца, те се провикваха от залата: „На 28!“, защото моите 3, плюс клас от 25 деца, та 28!
Понякога правеха глупости, но след толкова години работа с деца знам, че няма смисъл да им се карам– по-добре е да говоря с тях, да разбера тяхната позиция, да се опитам да изгладя конфликта, да реша проблема или просто да ги изслушам – децата имат нужда от внимание. Вероятно затова ми имаха доверие: „Госпожо, ето ви медицинска бележка, ама да знаете, че бях на ски!“ или „Госпожо, той е чудесен, как досега не си е намерил гадже? Да не би да му има нещо?!“ И аз обяснявам защо вероятно си няма гадже…
Децата имат нужда от зачитане – да им признаеш, когато са прави, да се извиниш, ако си сгрешил, да им кажеш колко се гордееш с тях! Децата обаче най-много имат нужда да бъдат обичани, защото всяко от тях е ценно с нещо свое! А и просто така – да знаят, че са обичани – тогава ще се стремят да посрещнат очакванията, да не разочароват човека отсреща. И аз наистина обичам всеки един от тях като свое дете – палаво, но добро, създаващо проблеми, но умно, понякога ядосано, но винаги прощаващо! Обичам ги и вярвам в тях – вярвам, че въпросите в очите им ще намерят своя отговор, че думите им ще са винаги премислени, за да не нараняват, а ръцете – протегнати и готови да помогнат на нуждаещия се! И знам, че ще успеят – те са страхотни – умни, мъдри и човечни, непокорни бунтари, които оспорват всяко решение отгоре и имат своя гражданска позиция, която отстояват! Но нали точно такива исках да станат? Защо тъгувам за всяка тяхна усмивка, жест и сълза?
Вероятно защото просто много ги обичам! И те ми отговарят със същото – дойдоха на 15 септември да ме подкрепят, да ми дадат сили и мнооого цветя, да ми пожелаят успешна година и да ме прегърнат за последно, а след пет дни на рождения ми ден отново дойдоха в училище и ме изненадаха – и отново цветя и прегръдки – и пак за последно! Как да не обичаш такива деца! Страхотно е, като знаеш, че са такива, защото и ти си помогнал за това. Сега ги чакам да дойдат за Коледа – за последно! (дали?!)
Зареждане ...
