ИВЕТА МИЛЕНОВА, Исторически музей – Севлиево
След ожесточените сражения при Батошево, Кръвеник и Ново село, въстанието в тогавашната севлиевска кааза е удавено в кръв. Селата са разграбени и опожарени, с мъченическа смърт загиват стотици. Осем от ръководителите на въстанието в Севлиевския край са обесени на севлиевския площад. Не остават безучастни към съдбата на отечеството и севлиевците, откъснати по различни причини от родния край. Седем от тях участват в четата на Христо Ботев. Макар и фрагментирани в някои случаи, спомените за техния живот и дело заслужават вниманието на изследователите и потомците.
Димитър Иванов Багрянов е роден на 24 май 1836 г. в габровското село Стоевци в многочленното семейство на беден земеделец. Наскоро след това родителите му се преселват в Севлиево. Димитър от малък чиракува при различни занаятчии. Напуска града заради спречкване с турчин, на когото нанася жесток побой на публично място. Укрива се в Търново, където работи в хлебарски дюкян. Нови опасности го заставят да избяга в Русе, а оттам и във Влашко, където усвоява обущарския занаят.
В Румъния попада в средите на революционно настроената българска емиграция и участва в подготовката на четата на Христо Ботев за преминаването и в България, като изработва цървули, лее куршуми и приготвя фишеци. След разгрома на четата Димитър Багрянов и негов другар от Габровско, се крият в непознатия за тях район на Врачанския балкан и попадат на засада. При престрелката Багрянов е ранен и двамата са пленени. След разследване в Оряхово и Видин, той е изпратен с първата група в Цариградския затвор, а оттам в крепостта Акия с присъда доживотен затвор, която влиза в сила през август 1876 г. През юли 1877 г. той все още е заточен в крепостта, наричана също Сен Жан д‘Акр. Не може да се установи кога точно е освободен, но участва в Българското опълчение и се сражава на Шипка и Орлово гнездо. След Освобождението Багрянов създава в Севлиево многочислено семейство, което трудно изхранва. Мечтата му за свободна България не се покрива с действителността. Отчаян и обезверен, Багрянов умира на 5 март 1917 г. в Севлиево.
Христо Иванов Дипчиков е роден около 1838 г. в село Търхово, Севлиевско, в голямо и бедно семейство, което се преселва в Севлиево да търси препитание. След като посещава известно време местното Хаджистояново училище, напуска града и отваря малък бакалски дюкян в с. Пелишат, Плевенско. Започва да изкупува зърнени храни, които продава на едри търговци в Свищов. Покрай търговията влиза в сериозен конфликт с турски търговци и е принуден да емигрира в Румъния. През пролетта на 1876 г. се записва в четата на Христо Ботев. В публикуваните от различни автори списъци на Ботеви четници е посочен под името Христо от Севлиево.
В едно от сраженията, които четата води, Христо Дипчиков е ранен и няколко дни се укрива, подпомогнат от родолюбиво настроени врачани. В телеграма на врачанския каймакам Махмуд Съдки до видинския мютесариф, подадена на 23 май 1876 г., се донася за заловен четник и открито оръжие във Враца, в друг документ се уточнява, че е от Севлиево. На 1 август 1876 г. в. „Дунав“ съобщава, че Христо е пуснат под поръчителство. Минавайки през Сърбия, след Освобождението Дипчиков отново се установява в Румъния – отначало в Турну Северин, а след това в Букурещ. Разширява търговията със зърнени храни и забогатява. Близо две десетилетия близките му в Севлиево не знаят нищо за съдбата му. Завръща се през 1894 г., впечатлява севлиевци с изискания си европейски вид и им разказва преживелиците си. Престоява само десетина дни и това е последната му среща с родния град. В продължение на няколко години подпомага материално близките си и негов племенник му гостува в Букурещ. Христо Иванов Дипчиков умира през 1906 г., без да остави наследници.
В списъка на „Радецки“, качили се на пристанище Бекет е и името на още един севлиевец – Атанас Александров, 38-годишен. В „Записки“ на Никола Ив. Кючуков се споменава „Ан. Джумалиев от Севлиево“, когото видял тежко ранен след боя на Милин камък в пещера, служила като укритие за ранените от четата. В списъците на Ботевата чета, съставени от Захари Стоянов и Димитър Страшимиров, този четник е посочен като „Атанас Джумалиев от Севлиево“ и „Анастас Джумалиев от Севлиево“. Несъмнено става дума за един и същ човек – Атанас Александров Джумалиев. За съжаление не се намират други документи и спомени с повече данни за този герой. Както правилно допуска всеотдайният историк на Севлиевския край Йончо Панов, той вероятно е убит или починал от раните си.
Имената на Неделчо Тинчев Кайков и Колю Гончев от Крамолин се срещат в списъка от джобното тефтерче на Христо Ботев като „Неделчо Тенчев от Крамолин, Търновско“ и Колю Калчов от Крамолин, Търновско“. Неделчо Кайков е роден през 1851 г. Заедно с приятеля си Колю Гончев заминават за Румъния и започват работа „на градина“. Няколко пъти сменят професията си – в Букурещ работят като бозаджии и всичките си припечелени пари дават за революционното дело. Записват се в Ботевата чета и участват в сраженията до смъртта на Ботев, след което решават да търсят спасителния път към Сърбия. След престрелка с турска потеря се укриват в една пещера, но ги откриват и обкръжават. Колю Гончев е убит, а Неделчо Кайков заловен. Известно облекчение на положението му донася обстоятелството, че офицерът, командващ турската част, е от с. Бара, съседно на Крамолин. Откаран е във Враца, а два дни по-късно в Русе, където извънредният съд му присъжда пет години заточение в крепостта Синоп. В списъка на затворниците в Цариградския затвор, където е извършено разпределянето на заточениците, Неделчо Кайков е записан под №13, като Неделчо от Грамитло – вероятно измислено от него име. След Освобождението се завръща в родното си село. Прехранва се от земеделие и умира на 27 юни 1912 г. Почетен член е на дружество „Христо Ботев – Козлодуйски бряг“ и присъства на тържествата за полагането на основния камък на Ботевия паметник при Козлодуй.
Под №34 в списъка на четата „Свети Георги“ , качила се на парахода „Радецки“ от пристанище Бекет, е записан Дончо Иванов от с. Ловнидол, Търновско. Дончо Иванов Русинов е роден в с. Ловнидол. Според някои изследвания е роден около 1850 г., учи в местното училище и след 1862-63 г. заминава за Габрово, където чиракува в чехларски дюкян. Емигрира в Румъния около 1866-67 г. Не е известно къде точно се установява и с какво се занимава до записването в Ботевата чета. В изследването на Русиновския род на краеведа Георги Гализов сведенията са по-различни. Като рождена година е посочена 1848. Едва 13-годишен Дончо Иванов заминава за Търново и през 1862 г. вече участва в т.нар. Хаджиставрева буна (присъединява се към сформираната след разтурването на първата българска легия чета на хаджи Ставри Койнов), заловен е и осъден на заточение в Диарбекир. Оттам бил освободен през 1874 г., върнал се за кратко в Ловнидол и заминал за Румъния. Запазени са спомените на Минко Марков Гализов за техни срещи с Христо Ботев, който ги поканил да се присъединят към четниците. Гализов отказал, а Дончо, както е известно тръгнал с четата от Бекет. Сведенията от роднините са доста оскъдни, защото родово предание твърди, че бащата на Дончо, Иван Русинов, забранил да се споменава за него и за заточването му от страх, че турските власти ще отмъстят на близките му. Името на Дончо Иванов не се чете и в списъците на заловените, осъдените и заточените четници. Най-вероятно е загинал в някое от сраженията, водени от четата във Врачанския балкан.
В списъците на Ботевата чета, съставени от Захари Стоянов и Димитър Страшимиров е вписано името Неделчо Цанев от с. Сухи дол, Севлиевско, а в „Записки“ на Кючуков той е посочен като Недялко Цончев от Сухи дол, Севлиевско. /В някои изследвания това име се отъждествява с Неделчо Тинчев Кайков от Крамолин/. Този доскоро неустановен герой от националноосвободителното ни движение е седмият участник в Ботевата чета от Севлиевския край – Неделчо Цанев от село /дн. град/ Сухиндол, Севлиевска каза.
И, макар че ние, техните потомци знаем малко за тях, прекланяме се пред тези скромни дейци на националосвободителното ни движение, сложили живота си в дар пред олтара на родината, редом с великия Христо Ботев.