МИЛКА ДЕШЕВА
Като пролетен полъх за българското образование е идването на младия П. Р. Славейков в града ни през 1846 година и назначаването му за пръв учител в току-що откритото класно училище. Именно тук първите любовни трепети докосват сърцето на русокосия къдрокос търновчанин, чиито закачливи, многозначителни погледи към хубавата Марийка, племенница на Хаджи Стоян, не остават скрити. Само след 9 месеца севлиевските епитропи го натирват в близкото село Акънджилари.
За втори път Славейков вписва името си града ни, когато най-малкият от петте му синове, Пенчо Славейков, става неразделен със севлиевската красавица и поетеса Мара Белчева, достойна негова спътница.
През настоящата 2020 г. се навършиха 125 години, откакто Петко Рачев Славейков напуска този свят, “тази земя и тоз народ”, които толкова обича. А е бил само на 68 години и кой знае защо, неговите съвременници, пък и следващите поколения му, му лепват обръщението “Дядо”, който той недолюбва. Като баща на девет деца, той е имал и внуци, на които е дядо, но това вече е друг въпрос.
Кой всъщност е Петко Рачев Славейков?
Може би най-точно го характеризира неговият по-млад съвременник Иван Вазов. “Славейков е моят учител. Горещ родолюбец, ум богат, всестранен, душа упорита, желязна. Един истински тръбач на цял един народ, лелеещ своето освобождение. Неговото слово, неговото име са вкоренени дълбоко в умовете и сърцата на този народ.”
Няма в историята на българското Възраждане друга личност, изявявала се успешно на толкова различни поприща. Но като че ли голямата му любов си остава даскалуването. С него той се захваща едва 17-годишен в родното Търново. А в Одрин открива българската гимназия. Това негово незадържане на едно място не е поради некадърност, а в резултат на постоянни гонения от страна на фанариотите, осмивани от младия даскал в остри сатири, фейлетони, епиграми. И затова нерядко Славейков се озовава зад стената на турските зандани.
А между учителстването той върши богата фолклорна дейност, резултат от която е сборник от 15 000 пословици и поговорки. Постепенно си проправя път и към към другата своя страст – поезията, като записва любовна лирика, с която става известен, особено сред младите. Апотеоз на поетическия му талант е неговата социална, гражданска, сатирична поезия, пропита с драматична и кървава болка за страданията на народа ни. Поезия – камбана. “Гайда”, „Македония”, „Остен”, „Читалище“, „Истина“, “Целокупна България” – това са само част от заглавията на вестници, които Славейков издава в Букурещ, Цариград, българско, които го издигат като един от най-ярките представители на нашата възрожденска публицистика. И през всичките години той се самообразова, формирайки у себе си забележителни управленчески качества, които го поставят на кметския стол в Стара Загора. А в следосвобожденска България той е избран за депутат в правителството на Стефан Стамболов, за председател на Народното събрание, за министър на просветата и министър на вътрешните работи.
Мъдростта “Шило в торба на стои” напълно му приляга и обяснява и трасетата, които той прави за първи път в редица неразорани ниви.
Автор е на първия сатиричен вестник “Гайда”, на първото женско списание “Ружица”, на първото детско списание “Пчелица”. Любител на червеното вино и суджука, той издава и първата готварска книга. За първи път въвежда в училище като учебен предмет физическо възпитание, както и междучасията, ката форма на отдих между учебните часове.
А куриозните и любопитните неща, свързани с житейския път на този “палавник“, дори и в по-напредналите му години, са светъл лъч в иначе трудния му, изпълнен с много препятствия път.
Над 30 пъти Слайвеков е бил затварян в турски зандани, заедно с още трима български просветители, превеждали на български език Библията. За кратко е монах в Троянския манастир, а размонашването му е подтикнато от прочита на Паисиевата история. Обича да издава календари в края на свършващата година, а завършекът на 1861 г. той отбелязва със “Смешний календар“. Отговор на упреците му на младия му съвременник Ботев, че не е притежавал революционни идеи, дават редицата ситуации, в които той се е озовавал на косъм от смъртта. Не само че познава лично генерал Скобелев, но и участва в неговия разузнавателен отряд, превеждайки руските войски през Стара планина, а по-късно придружава генерала в похода му до Сан Стефано. Взема участие в Съединението като подкомисар по международното уреждане на въпроса.
Първото дете на Славейков е от мъжки пол и го именуват Иван Шишман. “Жените са като гатанките, щом ги отгатнеш, не та занимават вече.” Тази мъжка философия на Славейков обяснява и честите му влюбвания, които в последните години вбесяват Иринка, майката на децата му. А голямата му любов е Катерина, с която той живее в Стара Загора и която загива в опожарения град Стара Загора при опит за бягство.
Животът му свършва така, както започва. Преди Освобождението – в непрестанна борба за църковна независимост, за утвърждаване като личност, в непрестанни преследвания. В следосвобожденска България отново отдава поотслабналите си сили за просперитета на отечеството си, а острият му език не пощадява самозабравилата се нова буржоазна класа. И отново – гонения и унижения. Забранено му е да учителства. Намалена е пенсията му. Дълбоко огорчен, беден, Славейков умира в София през 1895 година.
Ти си ни нужен и днес, Дядо Славейков, за да жигосаш, както само ти си знаеш, всички онези политици – лъжепатриоти, които продължават да разиграват театър, наречен “орел, рак и щука”, макар че отлично разбират простичкото послание “разединението не води до никъде.
Ти си ни нужен и днес, Дядо Славейков, за да отвориш очите на всички онези българи-емигранти, които едва от чужбина оцениха, че земята ни е рай, а по-мило на света от татковината няма. А ако влееш във вените им макар и капчица от родолюбивата кръв на Гергана от “Изворът на белоногата” и ги подтикнеш да преоценят смисъла на понятието “щастие”,”богатство”, “любов към род и родина”. Така и твоите огорчения и разочарования ще отидат някъде в небитието.
Някъде на тази улица аз виждам в мислите си едно информационно табло, по подобие на тези на други места в града, със снимката на П. Р. Славейков и най-популярното му стихотворение-песен “Татковина”. А защо не и с неговата мисъл: “Трябва работа, работа трябва. Желанието е сянка, приказките – вятър. Само работата е нещо истинско.”
Ти си ни нужен винаги, Дядо Славейков.