Книги – врагове

Акад. Иван Юхновски – почетен член на БАН и „Почетен гражданин“ на Севлиево

През тази година читалище “Развитие” и Севлиевската градска библиотека навършват 150 години от създаването си – забележителен двоен юбилей от особено голямо значение за културния живот на нашия град. Не би било много пресилено да се каже, че организираният културен живот в Севлиево преди Освобождението започва с възникването на читалището. Още при създаването му под името “Росица” през 1870 г., неговите основатели си поставят за задача да работят за всестранната просвета на градската общественост, а създаването на публична библиотека определят като основно средство за постигането на тази цел. И успяват да я създадат. В навечерието на Априлското въстание, когато председател на читалището е нашият Апостол и мъченик Стефан Пешев, в библиотеката вече е имало “много ценни и избрани книги”, списания и вестници.
След Освобождението и редица години на упадък читалището подновява дейността си през 1887 г. под името “Севлиевски клон на приятелска дружина”. През това време библиотеката се обогатява с много нови книги и библиотечен инвентар, като особено много са даренията от видни севлиевски граждани на научна, справочна и художествена литература на руски език. Следват години на нови трудности , но през 1894 г. читалището продължава своята дейност вече под името ученолюбиво дружество “Развитие” и първостепенни негови задачи отново са били увеличаването на неговите книжни фондове и осигуряването на помещения за библиотеката. Към края на века библиотеката към читалището става градска библиотека, тя е разположена в сградата на общината, но остава особена грижа на читалището. През 1911 г. градската библиотека юридически отново преминава към читалище “Развитие” и в края на 1920 г. бива преместена в построената с големи трудности от читалищните ръководства в периода 1906-1914 г. нова читалищна сграда с библиотека и театрален салон – днешната сграда на читалището. Към 1929 г. книжният фонд на библиотеката съдържа вече над 6 700 тома. На 16 март същата година унищожителен пожар изпепелява част от сградата, над 3000 книги и много вестници и списания. След голяма и самоотвержена акция за събиране на средства от севлиевци, не само от града, но и от цялата страна, в края на 1929 г. след ремонта сградата се връща към нормалния си живот, а библиотеката се попълва с още 3500 тома дарени и новозакупени книги. В този период библиотеката получава по завещание и едно особено богато дарение – библиотеката на родения в Севлиево наш голям обществен и политически деец, редовен член на Българската академия на науките Петър Пешев (1858-1931 г.), брат на погубения през 1876 г. Стефан Пешев. Книжният фонд на читалищната библиотека през 1944 г. достига внушителните над 12 хиляди тома.
Драматичните промени във всички области на политическия, икономическия и обществения живот, които настъпват у нас след 9-ти септември 1944 г., по един безпрецедентен, непознат до тогава у нас начин се отразяват и върху библиотечното дело и книгоиздаването. Още в края на 1944 г. новата власт, чрез съответните държавни органи и създадени специални държавни структури, започва мащабна акция за унищожаването на т. нар “вредна литература” в публичните библиотеки, издателствата, книжарниците и дори в някои частни библиотеки. Немалко четящи хора, в надвечерието или скоро след 9 септември 1944 г., изгориха някои свои книги или смениха кориците им, защото се бояха да не пострадат, ако бъдат намерени у тях.
За изпълнение на тези “културни” реформи се създават списъците с “вредна литература”, която през 1945 г. започва да се квалифицира вече и като “фашистка”, “забранена”, а по-късно – като “реакционна”, “класово неясна” и “предхождаща фашизма”. Тези книги подлежат на унищожение, като само малка част от тях се предават за контролирано ползване с допуск в няколко най-големи библиотеки в страната. В тази масова чистка на читалищните библиотеки биват въвлечени за активно участие Висшият читалищен съюз и Министерството на народната просвета. Много често тези списъци са създавани от неквалифицирани лица и в тях попадат автори на книги, които не съответстват на поставените политически задачи на чистката, а дори и такива, които имат леви убеждения. В много от библиотеките у нас развихрилата се война с книгите добива особено грозни форми и мащаби както поради липсата на образование, така и поради обичайното, характерно за онова време, политическо престараване на много от извършващите чистката деятели.
Разбира се, тази обща за страната политическа акция за прочистване на книжния фонд на библиотеките не можеше да не засегне и библиотеката на нашето читалище “Развитие”. За станалото свидетелства едно твърде лаконично споменаване в една от книгите за историята на читалището, издадена през юбилейната 1970 г. “Пречистена от вредна литература , тя (б. а.- читалищната библиотека) бележи последователно и целесъобразно увеличение на своя книжен фонд…”. Днес имам усещането, че авторът на това пестеливо изречение, написано двайсетина години след чистката, няма особено желание да възхвали стореното. А ако знаеше някои подробности, може би не би писал за него изобщо.
Тъй като по-нататък ще разкажа за някои днес съвсем неизвестни и забравени събития около чистката на читалищната ни библиотека, трябва да спомена някои факти от собствената ми биография. От много ранни години започнах да изпитвам силно желание да чета и научавам нови неща. Затова още от много малък станах постоянен и ревностен читател на библиотеката на читалище „Развитие“. Днес с чувство на дълбока признателност мога да кажа, че бъдещият ми път като учен и изследовател не би бил с толкова широки възможности за подготовка и избор на любимото поприще, а може би даже не би се осъществил, ако не беше тогавашната наша прекрасна и богата библиотека. Тя толкова много ми помогна по-лесно да надмогна трудните битови условия, в които живееше тогава семейството ми. Затова близостта и привързаността ми към библиотеката по най-естествен начин ме направиха свидетел и съпричастен към събития, свързани с чистката на нейните книжни фондове от началото на 50-те години на миналия век.
Някъде през ранната есен на 1950 г. от моя приятел Красимир Илиев научих шокиращата новина, че в склада на сладкарската кооперация „Нектар“ има много подвързани и неподвързани книги, изхвърлени от читалище „Развитие“. Силно развълнуван, веднага отидох до склада, където един възрастен служител, като разбра, че се интересувам от книгите, а може би и трогнат от това, ми отключи, за да ги видя. Никога дотогава не бях виждал такова количество книги – на огромна купчина от тавана на помещението и до вратата му, на естествен откос. Погледнах някои от тях и попитах пазача мога ли да ги взема. Отговори ми, че тези книги са за застилане на тавите за печене на кори и баници, но не ставали много за това. Ако съм намерел чисти вестници, които били много по-подходящи за застилане, можел да ми даде същото тегло книги.
Много запален, за няколко дена с помощта на баща ми и адвоката Гализов събрах около 50 кг стари броеве на „Държавен вестник“. Тогава ми бе позволено да вляза за малко в склада и да поизбера от книгите, които бяха на повърхността на огромния куп. Така бяха спасени, за съжаление, само няколко десетки книги, български и руски издания, предимно от втората половина на 19-ти век – една много малка част от унищоженото книжовно богатство, събирано и наследено от читалището. Сред тези книги се оказаха: „Сборник от разны съчиненiя“ на Добри Войников, издаден през 1860 г.; два тома (Стiхирарь и Минеиникъ) от „Съчинения по новата метода на църковно пеене на славянски език“, съчинена от Ангел Йоанов Селвиевца (Б. а. – Севлиевеца), издадени в Цариград през 1868 г.; „Най-нова история“, издание на Христо Г. Данов от 1888 г.; „Основни начала на геологията”, класическият труд на създателя на съвременната геология Чарлс Лайел от 1866 г.; „Произход на видовете” от Чарлз Дарвин от 1873 г.; „Растението и неговия живот” от създателя на съвременната клетъчна теория проф. Макс Шлайден от 1861 г.; „Антропология” от един от създателите на съвременната антропология Пол Топинар от 1879 г.; няколко тома от много ценния „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” отпреди 1891 г., основан и издаван от колоса на нашето просвещение проф. Иван Шишманов; „Жития на светиите” – огромно по размери църковно издание от 1764 г., с дървено-кожена подвързия с катарами и калиграфски приписки от 1791 г. и още доста други философски и политически съчинения и литературни списания от XIX век.
Днес е очевидно, че тези книги са не само със значителна историческа и познавателна стойност, но са и библиографска рядкост. Едно топло чувство на историческа съпричастност обзема човека, когато вижда върху първите страници на тези книги старинните печати на “Севлиевско дружество Развитие”, на “Севлиевска градска библиотека”, на “Севлиевския клон на приятелската дружина”, и разбира, че те са били дарени на читалищната библиотека в най-отдавнашния, в най-романтичния период от историята на читалището и обгрижващата го културна севлиевска общественост.
Около една година по-късно, когато останалите в склада множество книги вече отдавна бяха изчезнали, бях потърсен от журналиста и севлиевски културен деец Стефан Атанасов-Баката. Разбрал от общи познати, че съм спасил някакви книги от сладкарската кооперация и понеже бил възмутен от изхвърлянето на книгите, той ме помоли да му направя списък поне на малка част от тях, с авторите и заглавията, за да го изнесе пред ръководството на читалището и да потърси отговорност за стореното. Подготвих искания списък и му го предадох, въпреки че много се безпокоях от това, че книгите ще ми бъдат отнети по списъка и този път – окончателно унищожени. За щастие, това не се случи и след месец-два, при новата ни среща, Стефан Атанасов ми разказа поразителни неща. На заседание на ръководството на читалището той показал и коментирал списъка, представляващ една малка извадка от вече унищожения огромен брой книги, при което избухнал голям скандал. Отговорникът за библиотеката в читалищното ръководство бил жестоко критикуван и сменен. Накрая на своя разказ Стефан Атанасов ме похвали и ми благодари. По всичко изглеждаше, че за мене тази тъжна история бе приключила.
Но преди няколко месеца, подготвяйки тези спомени, се заех да проуча свързани с темата документи за този период от нашата история – началото на 50-те години на миналия век. Така намерих текста на защитената през 2007 г. чудесна докторска дисертация “Цензурата върху книгите в България 1944-1956 г.” на Илко Пенелов, днес доцент в катедрата по библиотекознание, научна информация и културна политика на Софийския университет. В дисертацията дословно се цитира извадка от доклада за 1952 г. на главния секретар на Читалищния съюз Н. Кондарев, съдържаща някои примери за извращения при официалната чистка на читалищните библиотеки в страната. За голямо учудване тук открих следния текст, имащ пряко отношение към темата на нашия разказ: „…при прочистването на библиотеките се допуснаха на места груби грешки. Така например, в Севлиево бяха продадени на сладкарската кооперация „Нектар” 955 килограма книги, между които много старопечатна, справочна, научна и др. литература“. Очевидно, че предаденият от мен на Стефан Атанасов списък на малката извадка от подлежащите на унищожение, но спасени книги, и скандалът, който той е предизвикал в ръководството на читалището, е влязъл в годишния му отчет, а оттам, като особено значим случай, е включен и в годишния отчет на Читалищния съюз в България. Днес всички тези документи се съхраняват в Държавния архив.
Що се отнася до количеството на изхвърлените книги, аз, като очевидец, имам основание да твърдя, че те бяха много повече от посоченото в доклада. За всеки разумен човек днес е ясно, че унищожаването на много и то ценни книги е непоправимо престъпление. Спомените за подобни събития, макар и отдалечени във времето, естествено са много тъжно нещо. Но в нашия случай слабото ехо от станалото преди 70 години в нашето читалище ни изпраща и едно светло послание за пример и за това как група севлиевски интелектуалци, въпреки репресивния режим и особената политическа острота, свързана с прочистването на библиотеките, дават своята силно отрицателна оценка на погубването на наше културно достояние. Възмущението на читалищната ни общественост очевидно е било много силно и смело, така че успява да надскочи местното читалищно ниво и да изиграе, доколкото е било възможно, своята изобличителна роля на национално ниво както срещу чистката, така и срещу съпътстващите я допълнителни прояви на културното варварство.
Важното е, че това вече няма да бъде забравено.