Спортът е целият му живот. Спортната зала – негов дом. Стотиците състезатели – негови деца. Десетките шампиони – плод на много труд, пот, дисциплина.
Той е заслужил треньор. Бивш треньор на Националния отбор по самбо. Създател на известната севлиевска школа по самбо и джудо.
Той е ДОСЬО ДОСЕВ. Последният достоен носител на отличието „Почетен гражданин на Севлиево“. Признание, напълно заслужено, заради годините усилен труд в създаването на шампиони, прославящи града и родината.
Водих това интервю на „ти“, но не защото не уважавам човека и треньора Досьо Досев. Напротив, точно обратното – на „ти“, защото доброто ни познанство е дългогодишно и аз го чувствам много близък до сърцето си.
– Ти си най-новият носител на отличието „Почетен гражданин на Севлиево“. Как се чувстваш от този факт?
– Няма да крия, изпитах едно удовлетворение, защото, когато през 2002 г. ми беше присъден „Почетен знак – Севлиево“ ми казаха, че много заслужавам да съм и почетен гражданин, но съм млад още (смее се).
Знаеш ли, преди шест години пак имаше номинации, но един от общинските съветници, в последствие разбрах, е казал, че съм „мръсен комунист“ и няма как да ме направят почетен гражданин. Друг пък, който не родом от Севлиево, казал, че не бил чувал за мен. Тогава спряха номинациите на всички заради мен и през тази година нямаше отличени севлиевци. Понеже аз не си оставям каручката в калта, отидох в Общината и попитах защо са спрели номинациите, а от там ми казаха, че съм нямал надграждане. Какво надграждане? Та аз от 2002-ра имам европейски шампион, после световни шампиони, за какво надграждане ми говорят? Какво повече от това?
– Очевидно вече си пораснал достатъчно …
– Да и съм се надградил. Сега съм удовлетворен. Тук искам да благодаря най-вече на съветниците, които са предложили и подкрепили номинацията ми. Все пак те са представители на хората от общината – на стотици родители на мои възпитаници, приятели, познати, които са ги избирали. Благодаря на стотиците момчета, които не ме оставят в трудни моменти, винаги ми се обаждат. Даже на награждаването шест от тях дойдоха в залата. Благодаря им от сърце.
– Наградата съвпадна с твоя 75-годишен рожден ден…
– А, няма да говорим за него. Това си е нещо съвсем отделно. И лично. Стотици хора навършват 75 години. Аз не съм по-различен. И не искам почетното отличие да се свързва с възрастта ми.
– В такъв случай ще те върна много назад във времето, когато ти се занимаваш професионално с футбол, но изведнъж самбото влиза в живота ти. Любопитно ми е как стана това?
– Нямах 14 години навършени, когато напуснах село и тръгнах по широкия свят да си търся прехраната. Отидох в Габрово, в Обувния техникум. Започнах да работя и да уча във вечерно училище. Преди това, на село, все играехме на народна топка, а когато играехме футбол – все бях вратар. Когато отидох в казармата в Шумен, в смесен артилерийски дивизион към Военното училище, там спортът беше на високо ниво и аз, разбира се, заставам веднага на футболната врата. Паралелно с това в “а група” играех и хандбал. В Преслав закъсали за вратар, кой да отиде – хайде, Досев. Когато се сформираха армейските отбори по футбол пък ме взеха в „Янтра“ Велико Търново.
Спомням си една интересна случка, два дни преди да вляза в казармата бях играл мач и някой ми беше скочил на крака. Там обаче ни изкараха на физзарядка и аз куцук-куцук започнах, обаче един от сержантите ме напсува, пък аз не му останах длъжен и му ударих една главичка. Обаче не могат да ме съдят, защото още не бях положил клетва. И за да ме накажат, ме пратиха да работя в кухнята. Тогава един капитан разбрал за мен, че съм побойник и дойде да ме търси. Благодарение на него започнах да тренирам бойно самбо. Тогава станах армейски шампион по самбо. Същият този капитан ми даде една книга за самбото, а аз, нощно време, върху оризова хартия прекопирвах картинките, а в две тетрадки преписах текста. От тях съм се учил дълги години. Благодарен съм му! Велик човек беше!
По-късно, в Севлиево Емануил Илиев – главен методист във Окръжния съвет на БФСФ, бил приятел с треньора на националния отбор. А един борец Иван Кръстев, с който бяхме в Шумен, му казал за мен, че съм армейски шампион по самбо. Тогава Илиев му казва да отивам с него на лагер с националния отбор в Смолян, за да се обучавам. Там пак отидох с тетрадките, пишех всичко, което ми направеше впечатление. Беше 1 август 1973 г. Това бе началото. После отидох в Държавно-треньорската школа в София за няколко месеца. От там пък колко нещо съм научил, не е за разказване. Завърших с отличен. Казаха ми, че трябва да изкарам ВИФ. Отидох да се запиша, но не ме приеха, защото характеристиката ми от Севлиево била много лоша. И аз като се амбицирах, никой и нищо не можеше да ме спре. А Кольо Бояджиев изпрати един от състезателите си да ми помага. През 1974 г. вече имахме първия шампион.
– Колко години спортната зала беше твой дом?
– 35 години съм бил треньор. Наистина залата бе мой дом. През това време стотици момчета са минали през мен. Имал съм по 120 деца едновременно. Голям наплив беше. Тогава имаше лагери. Освен да спортуват, аз ги учех да се хранят. Зимно време пък играят в снега, като им се намокрят чорапките – аз ги сушах на калорифера. Те затова ме уважават и до ден днешен.
– Грижел си се като баща за тях. Обаче има и нещо друго – успял си да възпиташ в тях ценности като морал, трудолюбие, родолюбие, уважение към възрастните. Как успя да го направиш?
– Виж какво, за всичко съм вземал пример от моя собствен живот. Първите ми спомени са как съм изкарал детството си с една дълга ризка, няма панталон, няма нищо. После в квартирата си спомням как съм ял само хляб и мляко, а после работата при отровите… Затова винаги съм изхождал от моя собствен живот и съм се водил от две максими: „Когато се качваш по стълбата, поздравявай всички, които срещаш, защото когато се връщаш – ще срещнеш пак същите хора“. А другата е: „Предпочитам да съм мразен такъв, какъвто съм, а не обичан какъвто не съм“. Винаги съм мразил лъжата и лицемерието.
Някак си, то не е било умишлено, съм успял да предам моите ценности и разбирания за живота на състезателите си. И до днес ме уважават. И не само те, дори техните родители ми се обаждат редовно.
– Какъв треньор беше?
– Пример ще ти дам: отворя ли вратата на залата всичко млъква и се строява веднага. Такава тишина настъпваше, че жабите от Гергимата се чуваха. Учих ги на навици. В залата има надпис: „Всеки за всичко отговаря пред всички“. При нас беше така – един да не върши нещо, след тренировката всички вдигаха щанги за наказание. След време един ми призна, колко много са ме псували, но и че много са научили от мен. Строг бях, но уважението и сега си го имам от всички.
– Заслужил треньор си бил, треньор на националния отбор си бил, защо остана в Севлиево? Със сигурност си имал примамливи оферти за работа в други градове, в чужбина.
– Гърци идваха при мен на лагер. Те докараха националния си отбор тук, а моите момчета ги набиха. Смачкаха ги. Веднага почнаха поканите. Много добри пари даваха. Дори ми бяха оставили пари за магистралните такси, но аз не отидох. Това беше в началото на демокрацията. Отказвал съм и други оферти – и в чужбина, и в ЦСКА. Спря ме родолюбието, обичта към родината и родителите ми.
– Сега, от дистанцията на времето, не съжаляваш ли за решението си?
– Не. Не съжалявам. Голямо уважение от родители и възпитаници имам. Целуват ме, радват ми се. Няма как да съжалявам.
– Сгрява ли ти душицата това отношение?
– Е, как няма. Тя е толкова болна, че как няма да се сгрее.
– Три години вече си извън залата, как минава един твой ден?
– От февруари месец, та до края на октомври – съм все в градината. Там идват момчетата. Като ми се обадят и питат къде съм, аз отговарям: „В офиса съм“. И те идват, помагат ми, говорим си. Много от тях все още ми говорят на вие, не могат да се пречупят и да минат на „ти“. Приятно ми е с тях. А и работата в градинката ми харесва. Намирам се на работа. Тихомир Благовестов, Никола Дипчиков, Евгени Генов, Стефан Ковачев – Кобрата, Айдън Даудов, близнаците Венци и Христо и още много други идват редовно в офиса ми.
– Искам да те върна към зимата на 1992 г. Тогава, когато леда на реката се чупи и три деца падат във водата и потъват. Успяваш да спасиш двете…
– Бащата на едното идваше в залата да гледа аз къде стоя по време на тренировка и ми каза, че нито един път не ме е видял да стоя до прозорците. Просто тогава нещо ме е накарало да отида до прозорците. Видях как децата потъват. На бегом стигнах до водата. Момчетата хукнаха след мен, вързаха коланите си и успяхме да изтеглихме двете. Трошихме леда, но не намерихме третото. После го видяхме близо до брега – под леда, мъчило се е да изплува, но нямаше шанс. Гневен съм на десетките зяпачи, които ако бяха дошли да помогнат, можеше да извадим и него. А двенките, веднага ги вкарахме в сауната, за да се сгреят. Едното момиче е в чужбина. Но често срещам другото – Калина. Където и да ме види, ме прегръща и целува. Дори при последната ни среща разказа на малкия си син, че съм спасил живота й, че съм й като втори баща.
– Как преживя тази случка после? Да подариш втори живот е нещо велико!
– Знаеш ли, после съм си го мислил много – никой никъде не спомена за тази случка, защото имало жертва. Няколко месеца по-късно един син на депутат спаси човек на морето, а медиите гръмнаха. Но важното е, че аз и момчетата ми спасихме две деца. Какво толкова?!
– А какво е мнението ти за спорта сега?
– Спортът загива тотално! Ама тотално! Посочи ми един изявен спортист, който тренира в България. Няма. Няма такъв. Загива заради политиката към спорта. Някой може да ме обвини в носталгия по миналото, но така си е – на 15 септември започва учебно-спортната година, екипите – анцунг, тениска, гуменки, са закупени от държавата. Почваш, тренираш – абсолютен контрол, правиш планове, работиш по единна програма. А сега какво стана? Няма никакъв контрол. Никой не проверява. Всеки прави каквото иска, а родителите купуват екипи и плащат такса, че децата им да тренират.
Другото нещо – тогава държавата превеждаше треньорските заплати. Като станах заслужил треньор ми превеждаха всеки месец по 30 лв. повече. Сега какво става? Един треньор завършва спортната академия, започва да работи, но същевременно започва да търси спонсори. Каква е грижата за спорта, щом не обезпечаваш най-важното – треньора. Треньорите не са ли преподаватели? Защо не минат към МОН? Аз имам колеги, които са на заплата към Общините. Ако нещата продължат така, спортът няма бъдеще!
– Какво е важно за теб днес?
– Тази пандемия от коронавирус се яви като сито, защото разбираш кой е бил истински приятел и кой – не. Но аз желая всички хора да са добре, да са здрави, да бъдат щастливи.
Стотици са изявените спортисти, тренирани от Досьо Досев. Попитахме двама от тях – Тихомир Благовестов и Евгени Генов, които са много близки с треньора си, какво мисля за него и наградата му.
Тихомир Благовестов: “Преди да станеш шампион, първо стани човек”
„Животът на всеки един на тази земя се “чертае” от самия него, и следите, които той оставя след себе си, са също лично негово желание – желание за успех, желание за величие, желание да бъде запомнен! Крайният резултат за твоя труд, идва от оценката на хората! Няма човек на тази земя, който да е хвърлил сърце, труд и време в деянията си, и да не бъде оценен! Няма такъв! За да достигнеш до това високо ниво на професионализъм, отдаденост, любов, резултати, да не губиш за миг ентусиазъм, трябва да се казваш – Досьо Досев!
Той ми е дал толкова много, че няма сума, която да може да го оцени! Той казваше и повтаряше следното: “Преди да станеш шампион, първо стани човек”!
Евгени Генов: “Той е мой втори баща”
„Категорично мога да кажа, че Досьо Досев е като мой втори баща! Той ме е изградил като спортист, научил ме е на дисциплина. Беше много строг треньор, дисциплината беше на първо място за него, защото без нея няма резултати.
Пожелавам му да бъде здрав и да се радва на заслужената награда, която трябваше много отдавна да получи“.
Зареждане ...
