Погубеното минало

Акад. Иван Юхновски – почетен гражданин на Севлиево, почетен член на БАН
Не съм роден в Севлиево, но там със семейството ми бяхме въдворени за дълги и трудни години. Въпреки това, чувствам този град, а не София, като мое родно място.
Сред многобройните ми хубави и ярки спомени от живота в Севлиево има такива, които и сега предизвикват у мен огромно съжаление, особено със своята непоправимост. Това са редица значими загуби за историята и културата на Севлиево, на които бях свидетел и срещу някои от които, с малките си сили, се опитвах да направя нещо. Такава е историята с унищожението на хилядолетната селищна могила непосредствено до града, в местността Функата.
Интересът и любовта към историята и археологията се проявиха много рано в живота ми. И до днес проучването на сериозни исторически книги и обекти е мое често занимание.
През пролетта на 1951 г., при една от разходките в близките околности на Севлиево, попаднахме на височините в местността Функата, непосредствено на изток, след Крушевския мост. Повърхността на възвишението бе покрита с много керамични отломки, много от които със своеобразни врязани или изпъкнали груби орнаменти. Този очевиден археологически обект възбуди любопитството ми за дълго. Желанието ми за проучване на Функата бе подсилено от забележителната книга на проф. Рафаил Попов и Никола Мушмов „Ръководство за разкопки, събиране и запазване на старини и монети”-1922 г., която прочетох и изучих в библиотеката на читалище „Развитие”. До есента на 1955 г. често правех посещения на селищната могила Функата, която се оказа много удобна за проучване, защото южният й край съвпадаше със стръмния и постоянно ерозиращ се мергелен скат към долината на р. Росица. Ерозията бе направила един естествен разрез на южния край на могилата. Културните слоеве в нея се виждаха ясно и бяха достъпни, ако човек се закрепеше някак си на стръмния скат. Разрезът на могилата изобилстваше с артефакти, предимно керамика, които, разбира се, бяха описани от мен по височината и поредността на слоя, в който ги намирах. В най-високия слой на могилата имах щастието да намеря две римски монети от началото на III в сл. Хр. и желязно, типично по форма, острие на стрела.
Сбирката от най-характерни керамични фрагменти занесох още през 1955 г. в Археологическия институт при БАН. Там бе направено първото датиране на намерените от мен на могилата артефакти и което по-късно бе уточнявано.
Тази компетентна датировка на събраните артефакти показва, че могилата е резултат от дейността на хората през : 1) Късната каменно-медна епоха, 4500-3800 година пр. Хр. От това време е и Варненският халколитен некропол. 2) Ранната бронзова епоха, 2800-2100 г. пр. Хр., когато в Гърция възникват минойската и микенската цивилизация. 3) Ранната и късната желязна епоха, (XII-I в. пр. Хр.), когато траките създават цивилизацията, с която толкова се гордеем. 4) Римско време, както личи по намерените бронзови монети на императорите Каракала (198-217 г. сл. Хр.) и Макрин (217-218 г. сл. Хр.), сечени в Никополис ад Иструм (античен град на р. Росица до с. Никюп, Великотърновско, римски административен център и на териториите на днешното севлиевско поле) и с известна вероятност 5) от средновековната епоха, XI-XII в.
През 1957 г. бях щастлив да науча, че в Севлиево от три години вече е създаден исторически музей. Веднага подготвих за предаване най-характерните и представителни керамични фрагменти, подредени по културни слоеве, намерените монети и други артефакти, заедно със скицата и общото описание на разреза на южния край на могилата. През същата година намерих директора на Историческия музей в Севлиево Йончо Панов и му връчих находките, които с огромно желание бях събирал и проучвал през годините. Бях леко учуден, когато той ми каза, че такива монети те вече имали. Та нали те датират място, където са намерени! За голямо мое съжаление, след време, опитите ми да открия в музея следи от предадените и описани от мен находки на могилата останаха без резултат.
В последващите години селищната могила Функата става обект на проучване от някои професионални учени. Известният учен-краевед проф. Николай Ковачев, в книгата си “Местните названия от Севлиевско”- 1961 г., пише, че селищната могила Функата е от края на неолита и началото на бронзовата епоха – време, съвпадащо с появата на траките от север. Сондажни проучвания на Функата са били осъществени под ръководството на Атанас Милчев през 1962 г., но резултатите от него не са били публикувани. Същият автор, обаче, в Годишника на Софийския университет от 1974 г. съобщава, че тогава при сондажните проучвания на Функата са намерили само “керамиката, характерна за новожелязната епоха (V -VI в. пр. Хр.), към което време се отнася и тракийското селище”. В регистрационната карта на автоматизираната информационна система „Археологическа карта на България” от 1993 г. е записано пък,че селищната могила на Функата е от късния енеолит. Противоречивостта на тези твърдения за естеството на могилата е удивителна и поражда въпроси, свързани с пълнотата на някои от посочените теренни проучвания .
Надеждата ми, че най-близкото до Севлиево (само на около 300 метра от края на града) древно, просъществувало хиляди години селище на Функата, ще дочака своето заслужено, сериозно, пълно изучаване и опазване, силно укрепна от една добра новина. В „Държавен вестник“, бр. 74 от 19. 09. 1967 г. бе обявено ,че “Енеолитното и бронзово селище Функата Севлиево – на 300 м на север” е вече “Паметник на културата с местно значение”. Този статут следваше да осигури специални грижи за опазването и проучването на тази могила. За съжаление, четири години след обявяване на могилата на Функата за паметник на културата от Севлиево, дойде тревожното съобщение, че новостроящият се път Ловеч-Велико Търново, минаващ по десния бряг на р. Росица, ще засегне могилата. Незабавно, на 7 юни 1971 г., изпратих до отдел „Култура и изкуство” на Градския съвет на Севлиево и до Историческия музей в Севлиево едно разтревожено писмо за бъдещето на селищната могила на Функата. В писмото ги уведомявах, че “събраните материали (прегледани и от специалисти на Археологическия институт при БАН) показват със сигурност, че могилата на Функата е типична селищна могила, обитавана от човека през енеолита, бронзовата епоха и желязната епоха – до около II век сл. н. е. Нещо повече, ерозията на южния край на могилата е открила на ската основите на глинено енеолитно жилище, което изпъква от рохкавия околен грунд. Парчета от глинената мазилка, с отпечатъци на вертикалните прътове, падат едно след друго след всеки дъжд надолу в пропастта.
Всичко това показва, че опазването и системното проучване на селищната могила Функата ще бъде от голямо значение за град Севлиево… Доколкото ми е известно, могили от този род в тази част на България са много малко. При правилно разработване на могилата, поради интересното й разположение, в съчетание с историческото й значение, тя би могла да представлява и значителен историческо-туристически обект. Този въпрос, според мен, не търпи отлагане, поради бързата ерозия на южния скат на могилата и възможността от увреждане при прекарване на новото трасе. Аз вярвам, че ще вземете всички необходими мерки, за да се опази и изучи този исторически паметник…”
Около две седмици по-късно получих отговор от председателя на Изпълкома на Градския съвет Севлиево Ст. Лазаров и директора на музея Й. Панов. В него се казва, че “през 1962 г, под ръководството на проф. Атанас Милчев при СДУ бяха проведени археологически проучвания върху останките на славянско селище на м. “Долни ливади”… Част от бригадата, работеща там, отделихме за една седмица и направихме няколко сондажа на Функата. Целта ни беше да установим дали се касае до селищна могила, или до естествено възвишение, на което е имало селище. Установи се, че имаме работа със старо тракийско селище. Материалите от проучването не се публикуваха по неизвестни причини, но те недвусмислено определят тракийско селище… Минаващата по южния скат на Функата магистрала не засяга повърхността на хълма, а се задълбава в ската, така че не бяха изкарани почти никакви материали при изкопите, които ние се мъчихме редовно да наблюдаваме.
Още веднъж ви благодарим за вниманието към работата на музея и старините на родния край.”
За учудване и съжаление, в това любезно и успокоително писмо не се казва нито една дума за това, че селищната могила Функата вече има специален защитен статут, като паметник на културата с местно значение от 1967 г., ДВ бр.74 и с нея и около нея може да се оперира само по разписани в закона правила. Още по-лошо – от писмото научаваме, че изкопните работи са извършвани от строителите, а музейните работници се мъчили редовно (!) да ги наблюдават.
Последвалите събития напълно опровергаха обрисуваната в писмото успокоителна картина. Два месеца по-късно по телефона ми се обади незабравимият ми приятел от Севлиево, фотографът Красимир Илиев и ми съобщи, че могилата е взривена и че скоро ще получа направените от него снимки на взрива. Две от тези снимки са тук.

Изпитах силна болка и съжаление за загубата на могилата, с която бях толкова емоционално свързан. Едва след три години посъбрах сили и желание да видя пак Функата. Могилата я нямаше. Тя беше просто изстъргана до подпочвата. Нейната пръст, заедно с всичко, което тя криеше в себе си от няколко хиляди години, бе хвърлена по много стръмния склон за настилка на новото шосе.
Въпреки това унищожение по-късно, а и в наше време, в книги и в Интернет продължават да се появяват текстове, в които се говори за могилата като реално съществуваща. Никъде не се споменава, че през 1967 г. тя е била официално обявена за паметник на културата и след 4 години унищожена.
Едва през тази година получих достъп до регистрационната карта на селищната могила Функата от автоматизираната информационна система „Археологическа карта на България”. В нея, в графата „доклад за състоянието” на обекта, е записано: 20. 02. 2015 – напълно разрушен“. Констатацията на тази дата е вписана от специалист от Археологическия институт с музей при БАН. Това е единственият не много достъпен официален документ, в който е записано, че един паметник на културата с хилядолетна история, на 300 метра от един културен град, е бил разрушен!
Изключителната близост на могилата до града е била една чудесна предпоставка за сериозни разкопки и опазване. Многобройните артефакти в нея можеха да бъдат открити, системно описани, научно изтълкувани и съхранени. Наличните в могилата останки от глинобитни жилища можеха да бъдат консервирани. Вместо това, всички те лежат погребани под последния „културен” пласт на Функата – настилката на шосето за В. Търново. Така нашата общественост се лиши от един важен исторически паметник, показващ едно удивително продължително съществуване на човешката дейност и живот на това, очевидно много хубаво и подходящо място, започвайки от късната каменно-медна, ранната бронзова и желязната епоха , римското време и средновековието, в най-голяма близост до нас и нашия град.
Такова унищожаване на археологически паметник, защитен от закона, очевидно е възможно в политически времена, когато властта, дори само местната, въпреки съществуването на закони, може да си позволи незаитересовано и бездейно да наблюдава тяхното грубо нарушаване. Вероятно страхът от проява на несъгласие за начина на строителството на шосето, както и определена незаинтересованост, са формирали тогава отношението на някои музейни работници към фаталното посегателство върху могилата, която е останала незащитена. Тя остава незащитена и от местната ни общественост, най-малкото защото тогава практически никой не знае за нея и нейното естество.
Днес подобен случай на унищожение на исторически паметник е много малко вероятен. Вече имаме много по-активна, заинтересована и борбена общественост, археолозите задължително вървят преди строителите, а законите за опазване на нашето културно и историческо наследство, общо взето, са по-действени и на практика.

No Result