Георги Кръстев: “Независимо дали ще работя в хижа “Мазалат”, докато съм жив, ще съм свързан с това място”

Из старите броеве на в.”Росица”

Няма нищо по-интересно от четенето на стари вестници. Не веднъж съм изпитавала истинността на тази максима, връщайки се към минали събития, за които разказват стари броеве на различни местни и национални вестници. Но няма да скрия, че истинско удоволствие и възхищение изпитах, след като попаднах на брой на в. ”Росица” от 1 септември 1935 година.
По това време вестникът е имал специално месечно издание за туристическа култура, спорт и туризъм. И уводната статия на броя от 1 септември 1935 година е посветена на освещаването на х. “Мазалат”. Какъв по-хубав повод да напомним на днешните читатели на в. ”Росица”, че вестникът продължава отколешните традиции на будните севлиевци да ги информира за най-важните събития в града и околията. И още нещо, да напомним на любителите на планината, че хижата, в която обичат да отсядат, е построена преди 85 години от родолюбиви българи, любители на красивата природа и красотите на Балкана. И с това си дело те са били
Урок и пример
Хижа “Росица-Мазалат” не е продукт на някоя широка обществена инициатива, нито дело на благодетели.
Една шепа хора я създадоха само за една година и с това дадоха крайно поучителния пример – какво може да се направи, когато материалният интерес престане да играе ролята на стимул за обществена деятелност.
От това крупно дело се вижда какво значат въодушевлението от една идея, амбицията да се реализира една мечта и жертвите в името на едно започнато дело.
Хижа “Росица – Мазалат” е един подвиг!
Тя трябва да бъде и наша гордост, защото в културната деятелност на българския туризъм е въплътен творческият дух на културния българин.
Природата е идентична с понятието за красота. Природата е естетика на всемира. /Хамсун/
Може ли и след 85 години, х. ”Мазалат” да бъде урок и пример за родолюбие и любов към планината? Това ще разберете от разказа на Георги Кръстев, хижарят, който е поел отговорността да продължи делото на първите.

„Хубаво е да напишеш за днешната хижа “Мазалат”, защото през последните години там се случиха много хубави неща. Покани Георги, хижаря, да ти разкаже. Много разтропано момче. Чудеса направи, въпреки трудните години.“ Това ме посъветваха приятели на вестника, с които споделих намерението си да припомня на севлиевци, че в. “Росица” е част от богатото културно-историческо наследство на града и доказателство за това е статията от 1 септември 1935 г., която подсказва, че утре се навършват 85 години от освещаването на хижата.

Първото ми впечатление от Георги Кръстев напълно съвпадна с образа, който ми беше представен за него, спокоен, усмихнат, отворен за разговори както за успехи, така и за проблеми.
БЯХ НА 20 ГОДИНИ, КОГАТО СТАНАХ ХИЖАР ПРЕЗ 2007 г.
Трудно време беше тогава. Имаше спад на туристи, но аз имах своите идеи от това, което съм виждал в чужбина и исках да ги осъществя тук, на х. „Мазалат“. Искаше ми се да подобря условията за почивка на туристите, които да отговарят на времето, в което живеем.
През всичките тези години всички подобрения са били на базата, поставена през 1935 година. Началото беше много трудно, защото нямаше ток, нямаше пътища. Получихме през 2008 година малка финансова подкрепа от БТС, за да започнем ремонта. Съборихме междинния етаж в хижата, но в един момент можеше да се събори цялата хижа, защото беше с гредоред. Разбрахме, че нещата са много по-сериозни и парите няма да ни стигнат. Молих за помощ от София, но все ми казваха, че няма пари. Тогава беше най-трудният период, защото нямаше и туристи. Но тогава, когато няма пари и е трудно,
НА ПОМОЩ ИДВАТ ПРИЯТЕЛИТЕ
Без тях нямаше да се получи нищо. С тяхна помощ направихме втория етаж и от там започна основният ремонт. Най-големият проблем се оказа голямото разстояние от населено място. Няма магазини, всички материали се карат с камиони и ако нямаш приятел, си загубен. Затова във времето са били отлагани всички ремонти. Не трябва да се забравя, че 6-7 месеца през годината няма път, защото е затворен от снеговете. Стараем се преди да стане това да изкараме всички материали и през зимата да работим.
Благодарен съм и на всички фирми от Севлиево, които винаги са се отзовавали на помощта, която съм поискал! Никога не са ми отказвали.
МОГАТ ЛИ ВИНАГИ ПРИЯТЕЛИТЕ ДА КОМПЕНСИРАТ ЛИПСАТА НА ПАРИ?
Ако аз и моите приятели успяваме да се справим, то има хижари, които не могат. Затова трябва да има помощ от държавата, от организацията, която стопанисва хижите – Българският туристически съюз /БТС/. По този начин, както вървят нещата сега, не е добре.
Огромна част от хижите се занемарява, защото се обслужват от хора, които си имат свои интереси и не искат да се развива туризмът и хората, които ходят по хижите, им пречат! Има и такива, които вече нямат силите и средствата да правят каквито и да било подобрения.
ТУРИЗМЪТ ОТ ЕДНО ВРЕМЕ НЯМА НИЩО ОБЩО СЪС СЕГАШНИЯ В БЪЛГАРИЯ.
Дядо ми е разказвал за туристите от онова време, за смисъла на планинаря. Носят си храна и последните дни измиват сладкото от бурканчето, за да се нахранят, защото раницата с провизиите се е изпразнила. Преди 15 години туристите си носеха всичко, ще си сготвят, ще попеят, ще посвирят. Възрастовата група беше друга – повечето бяха по-възрастни. През 2008-2009 година нямаше никакви туристи по време на кризата. От 7-8 години се наблюдава завръщане в планината на младите хора. Хижите са напълниха, стана модерно ходенето в планината. Сега туристите искат всичките удобства в една хижа – храна, чисто бельо, интернет, баня тоалетна.

Имах възможността да обиколя алпийската част на Европа. Изкачвал съм планинските върхове на Австрия, Германия, Франция, Словения… В Кавказ изкачвах Елбрус – първенецът на континента. От тези места черпя знания и искам те да се случват и тук.
Ние сме малко далеч от думата туризъм, защото за голяма част от туристите в България тя означава да се качат на хижата и да си направят купона до сутринта. В Европа след 20 ч., в хижата лампа не свети, защото там туризмът е ходенето в планината, а не вечерята в хижата. Това е една от разликите в днешния туризъм в България от миналия, с който аз съм възпитан от дете. Имах възможността да видя старите туристи и хижари. От тях съм поел и съм получил знания. Вечерите с китарите и песните за планината са непознати днес. Сега музиката е от интернет и се слуша от тонколони. Туристите не говорят помежду си, а чрез телефоните си. Те говорят с познатите си по света, но не и с тези, които са до тях в момента. Рядко се случва да си запеят песен, да се хванат на хоро и да посвирят на китара. Но времената са такива, не може да спрем времето и новите технологии.

За мен интернет е необходимост за работа, за комуникация, а не наслада от живота.
ХИЖАРСТВОТО СИ ИСКА УСИЛИЯТА, ИМА СИ И ЖЕРТВИТЕ,
но с тях си плащаме удоволствието да сме в планината. Колкото и да е тежко, особено през зимата с трудните преходи за снабдяването с провизиите, но когато стъпиш на билото, всичко отминава.
Много често са ме питали какво ми струва х. “Мазалат”. Струва ми живота, защото по-голяма част от съзнателния ми живот след 20-годишна възраст е свързан с тази хижа. Аз не си представям живота без планината. Независимо дали утре ще бъда на х. „Мазалат“, или няма да бъда – тя е държавна и може да бъде назначен друг човек, аз, докато съм жив, ще съм свързан с това място и ще правя всичко възможно да е добро за хората, които обичат планината.