Надя Денева
Социален работник съм и ако трябва да илюстрирам работата си с една дума, тази дума ще е „мост“. Моята работа е само да придружа един човек, а дали ще мине по моста или не, това е неговото решение – работата ми е да го подкрепя, без да налагам своето мнение. Тази нагласа за работа изисква да имаш отворени сетива и да разбереш максимално добре една житейска ситуация, която може да е много сложна и заплетена. Ние казваме за това умение „да влезеш в обувките на човека“.
Социалните работници имаме очи и на гърба си и „виждаме“, а това не е някакво нездраво любопитство, а търсене на мястото, където да сложим темелите на моста. Тези места понякога изглеждат несигурно, особено ако се отнасят до различие, които ни определя като хора от определена група и ни кара да казваме, че ние сме такива и не сме като онези, които… Аз съм благодарна на професията си, която ме направи човекът, който съм, защото ми показа различни хора като възраст, етнос, вяра, сексуална ориентация или увреждане, за да разбера колко много общи неща имаме и колко е лесно да живеем заедно, стига да имаме желание да опознаем различието, което носим. И да не очакваме да сме еднакви, че да се харесваме.
Тази поредица включва разкази за различни хора и житейски ситуации, случили се преди дни или преди много време, които носят понякога изненада към собствените ни нагласи и очаквания, като в същото време показват различна страна на хората, с които се срещаме. Тази поредица е възможност за споделяне от читателите, които са се натъкнали на случаи, в които са открили непознатото в хората, които мислим, че познаваме.
Чушки с боб и орехи
Първата ми история е за Кака Лили. Едно топло циганско лято преди много години ни срещна и трябваше да свършим доста работа, преди да завали и да стане студено. Кака Лили беше здравния медиатор, с когото трябваше да работя. При запознаването ни допълни, че е цуцуманка. Цуцуманите са роми, често наричани „български цигани“. Те не се делят в отделни махали, майчиният им език е български, християни са и животът им не се различава особено от този на останалите хора в квартала, където живеят. Иначе са си баш по средата на моста – нито българите ги приемат за „истински“ българи, нито ромите за „истинтски“ роми.
Лидия работеше като здравен медиатор, а това „кака“, ама така казано, че да се усеща като част от личното име, беше знак на уважение от млади и стари роми от една сегрегирана ромска махала. Иначе здравният медиатор е социален работник на терен – трябва да разбира от всичко и да познава всички.
Ама защо се сетих за Кака Лили, след като започнах да пиша за неочакваното – заради нейните пълнени чушки с боб. Работихме няколко поредни дни заедно – по цял ден обикаляхме къщите и Лили ме водеше, защото иначе нямаше да е възможно да си свърша работата, а работата ми беше да разбера как хората там живеят и как си гледат децата. Вечер аз се прибирах в хотела, а Лили бързаше към дома си и семейството си.
Една вечер ми звъни телефона – „Слизай бързо да ти дам нещо“. Слизам, Лили ми подава кутия и казва „Петков ден е днес, направила съм чушки с боб“. И преди да кажа нещо, тя хуква обратно. Не бях яла по-вкусни пълнени сухи чушки с боб и орехи – дали заради различния вкус покрай орехите, или може би заради отношението. Бях далеч в един непознат град и тези чушки ми донесоха човешка топлина и усещане за домашен уют. На другия ден питах за тези чушки – оказа се, че само орехите са новото за мен в рецептата, иначе всичко друго си е същото. И вече така правя чушките с боб – винаги слагам орехи и се сещам за Кака Лили и нейното „Ама, как така без орехи, бе“
Колкото до споделянето на храната – това е един толкова естествен начин за сближаване. Може да стане, но може и да не се получи. Защото мостът има още една страна и трябва да стъпи и на двете.