Борислав Маринов
Още в турско време Севлиево е бил един от най-развитите занаятчийски градове, а в работилниците на еснафите се изработвали различни по вид стоки. Старите майстори работели и по поръчка, и за себе си – правели стока, която продавали в своите дюкяни и извън тях. Занаятчиите понякога натоварвали своята продукция на коне и ходели да търгуват в страната и в чужбина. Освен че било доходоносно за севлиевските търговци, това им давало и по-обширен поглед за начина на живот на хората в останалите градове и села и за политическото състояние на страната. Често това повдигало тяхното самочувствие и гражданска отговорност. Севлиевските занаятчии били редовните дарители, основоположниците на идеи за развитието на града и хората, повдигащи духа на своя град.
След Освобождението в града възникват предпоставки за още по-засилено производство и упражняване на нови занаяти, но също така се наблюдава и постепенно замиране на някои от тях. Занаятите се поддържали както наследствено – от баща на син, така и от дошлите от селата чираци. След идването си в града, те постепенно усвоявали даден занаят и ставали майстори, пренасяли се в града, ставали по-заможни и вече с право се наричали “граждани”. По този начин се увеличавало естествено и населението на града. Според данните от първото преброяване на населението в България от 31 декември1880 г., жителите на град Севлиево били 8 373. За да се доближим максимално до броя на жителите от 1929 г., от когато е и приложената таблица на занаятчиите, давам данните от преброяването за 1926 г. – според което севлиевци вече са 9 325 души.
Почти всеки селянин, когато идвал на пазар в Севлиево, носел по нещо за продан, за да завърти някоя “мющерия” с гражданите. Прочутият севлиевски “Сър пазар” давал тази възможност и привличал множеството търговци и занаятчии дори от други околии, а понякога и от странство. Постъпвали приходи за града, повдигали се търговията и занаятчийството. Важно е да се отбележи, че според статистика за промишлеността на градовете от 1920 г., град Севлиево заема 21-вото място с 32 % промишлено население. За сравнение – Габрово е на първо място с 52,5 %, а град Велико Търново е на петдесето място с 27%.
Най-разпространеният занаят в Севлиево за 1929 г. е обущарството, наричан още “чехларство”. Сред най-известните севлиевци-обущари са Петьо Зъмчев, Дочо Манев, Атанас Радев, Димитър Мандалиев, Иван Хр. Мутев, Георги Кантарджиев и други. Постепенно обаче, след 1920 г., занаятчийството започнало да замира. Голяма била липсата на майстори, а и на чираци в памукчийския, кошничарския и оръжейния занаят още в началото на 20-те години на 20 в. Може би затова през 1925 година в Севлиево се открива вечерно чирашко училище с 18 направления (занаята). То е издържано от Русенската търговско-индустриална камара и имало за цел да дава теоретични, а понякога и практически знания на учениците-чираци. Не всички действителни чираци, обаче, се записвали в него. Някои от майсторите не давали позволение на своите ученици, други пък нямали желание. Към 1929 г. има данни, че в севлиевското чирашко училище са се обучавали 152 ученици-чираци.