МИНКА МИНЧЕВА
-Коя още е Анета Генова?
-Преди всичко човек, после жена, професионалист…. Човек с много хобита и интереси. Първото ми образование е на юрист. Работила съм в Община, била съм съдия за 5-6 години, а след това адвокат. Започнах да сътруднича на Неправителствена организация за защита на жени и деца от насилие. Това стана още преди да го има Закона за защита от домашно насилие. По-късно, през 2005 г., започнах да защитавам хора с ментални проблеми. В това направление работя до ден днешен и съм стигнала много далече – имам две големи дела, спечелени в Страсбург. Едното от тях на Запад го определят като историческо, първо по рода си.
-За какъв случай става въпрос и как стигнахте до Страсбург?
-Защитавах човек, който е живял под запрещение в Дом за възрастни с психични разстройства. И заради това, че е под запрещение, той не може нито да напусне Дома, нито да контролира живота си по какъвто и да е начин. Имахме дела в България, после в Страсбург пред Голямата камара на Европейския съд по правата на човека. И спечелихме. Човекът си получи обезщетението, но за съжаление почина миналата година.
След като спечелихме делото, с него започнахме да пътуваме в различни държави. И той и аз сме говорили пред представители на Съвета на Европа. Ходихме и в Ирландия няколко пъти – той беше поканен да участва в проект на един университет, а аз го подкрепях. И тук, в България, той е имал много срещи, на които е говорил за делото, но доста по-предпазливо, защото тук предразсъдъците са доста по-големи.
-Да, аз прочетох тази история в Интернет, която наистина е покъртителна за живота на този човек, но от друга страна, тя дава надежда, че правото на достоен живот може да се защитава и отстоява.
-Това е една от големите истории – начинът, по който съпровождах този човек и това, че стигнахме толкова далеч. Накрая той си отиде от този свят. С друг мой клиент пък скоро бяхме в Будапеща.
Това е едно от направленията в професионалния ми живот, което работя, обичам и искам да надграждам. Но за да мога да се развивам и да стигна далеч, се оказа, че правото въобще не ми стига и от 2003 година започнах да уча други неща в направление психология, като клинично-социална работа.
-Какви знания Ви дава тя и как ги прилагате?
-Тя дава знания в клиничната сфера. Какво е психичното заболяване, какви са нещата, които трябва да се случат като подкрепа. А частта за социалната работа дава знания за това, каква е подкрепата, която е необходима при различните видове емоционални травми – този вид подкрепа много ме интересува. Вълнува ме уязвимостта, която е свързана с травмата и как да помогнем на човека в уязвимо положение, без да го нараним допълнително. Това учих в Нов български университет. Пак там учих и арт-терапия. А сега съм записала психология във Великотърновския университет, защото ми е изключително важно да знам тази човешка страна на нещата. Правото ми дава нормите, дава ми рамката, но човешката страна остава извън тях, извън правните норми. Няма как да защитя уязвимите хора, ако не държа сметка за човешкото. А и психологията ми е голямата любов от дете.
-Както казват лекарите, за да излекуваш една болест, трябва да знаеш причините, което в случая ще рече, че за да е стигнал един човек до проблем, който има отношение с правото, трябва е имало някакво душевна причина. Така ли е?
-Да! И когато говорим за проблеми на хора, изпаднали в много уязвимо положение, винаги намираме някакво насилие в историята им.Това е големият извод, който мога да направя.
-Коя е случката, която Ви провокира да насочите вниманието си точно към хората с ментални и психични проблеми?
-Свиленград. Годината е 2003. Бях студентка по клинично-социална работа първа година. Изпратиха ме заедно с други специалисти от правителствената администрация да посетим Дом за жени с ментални проблеми, за да видим какво се случва там. Влязохме в кабинета на директорката, а тя приготвила почерпка. Попитах дали няма да видим как изглежда Дома, да се срещнем с хората … Отговориха ми: ”Не! Ние ще си работим по документи.” Работихме, но на мен ми беше скучно. Казах, че ще изляза, за да се поразходя. Казаха ми, че може – студентка съм, безобидна….Никой не знаеше за юридическата ми практика. И отидох да се разхождам. Но това, което видях, ме покърти и промени живота ми завинаги! Няма да говоря за миризмата, тя не се забравя никога! Няма да говоря за вида на хората, които видях! В една от стаите, в които влязох, нямаше прозорци. Имам чувството, че ще загубя съзнание, когато си спомня тази картина. Просто зазидани прозорци. И тези хора стоят на тъмно. Имаше някаква мъждива светлина от някаква крушка. Една от жените ме хвана за ръка и ми каза да излезем навън, да не стоя в тази обстановка да се травмирам. Тази жена започна да ми рецитира свои стихове, които бяха прекрасни. Тя толкова много ме впечатли, докосна душата ми….В нея имаше чудна душевност, която е била затворена, смачкана, зазидана….И тогава си казах:”Не мога да живея, когато знам, че има и такъв живот.” Отделих се от групата. Цяла нощ не мигнах, стоях на прозореца и мислих…И си казах: ”Трябва да се направи нещо…!” Тази жена повече не я видях, въпреки че на това място ходих и след това.
-И какво започнахте да правите, за да помагате на хора от тази социална група?
– Започнах да чета, да се образовам по темата, да посещавам семинари. През 2005 г. се появи възможност да започна работа именно в това направление. Явих се на конкурс, макар че не отговарях на всички условия – не знаех език например. Но ме предпочетоха и съм много благодарна, че се случи така. Това ми даде възможност да вляза много навътре в темата.
Иначе аз не правя кой знае какво, струва ми се. Имам богата фантазия, богато въображение. Като се сблъскам с някой проблем, започвам да го оглеждам и да мисля за решение. И понякога намирам нетрадиционен подход. Мога също да слушам и мога да съм упорита в това да бъда заедно с човека, на когото му е трудно. Това са моите неща, които ме правят различна. Не че съм кой знае колко умна, дори, както казах, не знаех английски както трябва, никак почти. Учих го в движение и до ден днешен английският ми не е перфектен, въпреки че отдавна спряха да ми редактират текстовете, когато готвя презентации. Мисля, че на мен това ми е силата – да съм заедно с хората и да ги подкрепям, когато им е най-трудно.
-Да, много от нас, българите, признават, че са ни нарушени правата, но малко са тези, които дръзват да ги защитават. Защо?
-Като стане дума за права на човека, хората си мислят, че това е привилегия на други хора, на някой друг, но не и за мен. Това ми е една то мечтите – да стане ясно, че правото за достоен живот не е само за някой, който смятаме, че е различен от нас, ами и за мен, и за теб. Правото на достоен живот е например да можеш да кажеш:”Това е моят личен живот! Не ми се бъркай в него!”. Без, разбира се, да вредиш на околните, без да нарушаваш пък техните права.
-Но и да го защитиш и в съда, ако това се налага! Научиха ли се българите да търсят съдебна защита на своите права?
– Тези, които си търсят правата, не са толкова много, колкото трябва да са. Много по-често има основание за това, отколкото хората тръгват да си търсят правата по съдебен път, даже по-често, отколкото предполагат. Освен това бързо се отказват, защото, за да се стигне до Страсбург, трябва да се извърви целият път на нашата национална съдебна система. А това не е лесно – струва пари, струва усилия, струва обида… Понякога човек може толкова много да се огорчи – с това се срещам непрекъснато. Скоро водих такъв разговор с една жена, с която се опитваме да постигнем нещо. „Трябва ли да се откажем вече?” – ме пита. „Ама как ще се откажем!? Ако се откажем, губим шансове и в Страсбург!!” А с нея сме в безумна ситуация, в която един прокурор преписва отменени вече постановления за отказ. Освен това, има риск – може и да не спечелим в Страсбург, защото не всички дела се печелят там – не е лесно да се постигне победа, а понякога е неочаквано консервативен този съд.
-До колко тези дела, които българите се осмеляват да водят в Европейските институции, се отразяват на самочувствието им и респектират съдебната система?
-Има хора, които след като са водили дела, са променили живота си изцяло. И не толкова заради обезщетението, колкото поради усещането за възстановено достойнство, възстановена справедливост. А по втората част на въпроса… Поне в моя опит съдебната система рядко се респектира от спечелените дела в Страсбург. Явно трябва много повече да се случат, за да може нещо да помръдне. Всъщност помръдване има – голямото дело, за което говорих, доведе до определени промени. Но трябва да уточня, че това дело не е само мой успех – работих с голям екип от хора. На самото дело в Страсбург се явих с екип, имаше публични пледоарии. Два пъти съм ходила там. Нищо не съм направила сама! Човек не може да постигне успех сам, винаги зад него има и други хора. Дори не можех да си представя колко е голям този успех за България до момента, когато на един семинар колега от друга държава не поиска да се снима с мен. Тук нямах усещане за успех. Например една прокуратура, няма да споменавам коя е, не искаше да се съобрази с решението на съда в Страсбург с мотива:”Ние сме в България! Какво се случва в съда в Страсбург, нас не ни интересува.“ Това са думи на български прокурор, имам ги написани в постановление. Случвало ми се е съдии да казват:”Ти ги манипулираш в Страсбург!” Това е доста обидно.
Но малко по малко нещата се променят. И за да не оставате с грешно впечатление, ще кажа, че имаме много грамотни и добри професионалисти. В нашия край има много добри.
-Имате предвид и в Севлиево?
-В Севлиево умишлено не работя като адвокат и не поемам дела. Други неща правя. Държа си Севлиево като островче, в което не работя правна работа. Но с удоволствие мога да кажа, че нашият регион е и страхотен съдебен регион.Удоволствие е да се работи със съдии от този район. Бързо и точно работят, много добри решения постановяват в защита правата на човека. Не цитират непременно Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, а чисто на национално ниво постановяват много хубави съдебни актове. И аз, като се замисля, не мога да дам негативен пример. Великотърновският съд, Дряновският съд имат много добри решения за защита на уязвими хора.
Ако на местно и регионално ниво се случват такива добри дела, хората ще се чувстват защитени. Какво му трябва на човек – да се чувства добре, ако утре му се случи насилие, да се чувства защитен. Ако и това липсва там където живее, учи или работи, където са децата му, какво има тогава?
-От тази позиция ние, българите, живеем в много голям стрес – има насилие и по-често няма защита. Липсва и доверие в институциите – на преден план се изтъкват само проблемите в тях, което засилва недоверието. Тогава?
-Да, в голям стрес живеем! И това е така от една страна, защото добрите дела, постижения на големите професионалисти, не са новини. Те са скрити и никой не знае за тях. От друга страна, липсва базова информация.
Това ме накара да се замисля за възпитанието в миналия строй – да не си показваме различието, да сме в един калъп… Но никой човек не е роден и израсъл в калъп – всеки си има собствен талант, положителни черти и слабости. И това го прави толкова уникален, колкото е. Но ако това различие се отрича и наказва, човекът страда.
И тук вече е другата ми опорна точка – психологията и изкуството.
Толкова много ми се иска да виждам хората в тяхната цялост, да са смели, да са различни.
-Вече стигаме и до другото Ви сериозно увлечение – Арт-терапията. Как стигнахте до нея?
-Това стана преди няколко години, вече бяхме се устроили в с.Младен. Записах онлайн курс по Еко Арт терапия в американски университет. Там може да получиш университетско образование и при онлайн обучение. По- късно научих, че в Нов български университет има такава след дипломна квалификация. Там срещнах невероятни хора. Завърших семестриално, предстои ми дипломна работа
-Какво представлява Арт-терапията?
-Това е терапия чрез изкуство – най-общо казано. Използване на различни видове изкуство, за да постигнеш някаква промяна във вътрешния си живот. Това може да бъде себе-изследване, развитие на личността. Може да бъде промяна на навик, насърчаване да се направи някаква следваща крачка към сбъдване на мечта…. Може да се използва рисуване, аз много обичам да рисувам, защото съм такъв тип човек. Но може да се използва всяка практическа приложна дейност, в която се твори нещо – поезия, разкази, работа с глина…Ох, че се вълнувам, това ми е любима тема. С всичко това се постига трансформация.
-По какъв начин се постига?
-Умът е зает с някакво умение, което не е обичайно за човека. Ако ти например обичаш да пишеш, аз ще ти дам да рисуваш – това, което не е обичайно за теб. Така умът ти е ангажиран с това, което правят ръцете ти. И докато човек внимава в тази практическа дейност, от дълбините на психиката му излизат наяве други неща и взимат думата по мек и нежен начин. И несъзнателно върху творбата се проектират неща, които са важни за целта, която човекът иска да постигне. И после творбата връща знанието – дава лична, конкретна информация за това, какво му е нужно точно на този човек, точно в този момент. Не е едно и също за един или друг човек, дори в различните моменти е различно, душата има нужда от различна подкрепа в различни моменти.
Скоро бях на фестивал на експресивните изкуства в София. Имаше едно упражнение за откриване на истинското намерение на душата…От начало се опасявах, че ще е скучно, защото в днешно време всеки прави нещо за сбъдване на желанието. Но се оказа, че това беше много дълбока работа – как да открием желанието, което ни е наложено от социума (и не е напълно наше) и да го оставим за малко настрани, за да видим истинското желание на душата си. Когато постигнем нещо, което сме желали, но то е било желание, наложено отвън, от идеята какво би трябвало да постигнем, колкото и да е голям успеха, той не е истински. А колкото и мъничко да е нещото, което идва от душата и сърцето, то за нас е прелест, истинска радост и носи пълно удовлетворение.
-Да разбирам ли, че освен защита на човешките права, Вие лекувате и душите на хората с изкуство ?
-Аз мисля, че ще спра да съм юрист съвсем скоро, за да се отдам на душата. С тази арт-терапия започнах да се подозирам, че искам да рисувам и започнах все по-често да си го позволявам в ежедневието – в събота, неделя вечер.
-Анета и Стефан – две творчески личности. Как се допълвате в семейството?
-Много добре, защото този хаос, който създавам може да се приеме само от друг творчески човек. Чудесно се допълваме!Аз съм човекът, който пътува повече и, ако не е той да държи центъра, аз просто ще загина, ще се загубя някъде по света.
-Вие помагате на хората в трудни моменти, но кой помага на Анета, когато тя има труден момент?
– Стефан, Йога, Севлиево, Младен и изкуството!
-Родена във Враца, живяла в Перник и къде ли не още. Работи в целия свят и избрала да живее в Младен. Как се стигна до това решение?
-Когато живеех в София имаше момент, в който започнах да се чувствам много тъжна. Веднъж с една приятелка отидохме на кафе. И там, на стената бяха окачени картини с прекрасни изгреви и залези. В момента, в който видях тези картини, започнах да плача. Тя ме пита защо, а аз й отговорих, разбирайки, че това е абсолютна истина, че, ако не си променя живота така, че да мога да се събуждам с изгрева и да виждам слънцето как залязва, просто ще умра. Такава мъка изпитвах, че съм далече от възможността да виждам изгрева и залеза и звездите, че няма как да го опиша. И ето сега мога да кажа, че съм постигнала най-важното, което съм искала -изгревите, залезите, звездите, дърветата, растенията, кучетата, котките, кокошките, петлите зайците… Всичко това е в живота ми. Гората ми е ей там, когато искам отивам в нея. Какво повече да искам!?
-А това показва, че може да се работи по големи дела, без да си на жълтите павета в София!?
-О, да! Работя с международната организация която споменах. Тя е базирана в Будапеща. Шефката ми знае, че живеем в Младен, идвала е и много харесва селото. Даже на шега казва, че може да преместим цялата организация. Тя казва:” Точно тук е добре да си, за да може добре да мислиш и да твориш, както трябва.“ Когато имам дело в София, отивам там – ползвам почасово офис, плащам само за времето, което съм там. Ползвам офиси и в други градове по същия начин. И мога да отида да работя там, където се налага. В днешния свят, където всичко е в Интернет, няма извинение човек да мечтае да живее на село и да не го прави. Всичко е възможно. Цялата ми работа е базирана онлайн. Контактите ми със света са чрез Интернет. Пътувам в страната, в Страсбург, Брюксел, Дъблин, Будапеща – където се наложи.
Зареждане ...
