Надежда Денева е социален работник повече от 25 години. Работила е в системата на Агенция за социално подпомагане като социален работник и като ръководител на РДСП Габрово. Била е ръководител на Звено майка и бебе – Габрово, експерт „Закрила на детето и социални услуги“ към УНИЦЕФ, ръководител Деинституциализация във Фондация ЛУМОС. Има опит в изследване на законодателство, процеси, политики и практики в областта на социалните услуги, закрила на детето и правата на хората с увреждания. В последните години е консултант на свободна практика. Председател на УС на сдружение “Шанс и подкрепа”.
Повод да разговаряме с нея е проведеното преди дни заседание на Областния съвет за сътрудничество по етническите и интергационни въпроси и подготовката за нова Национална стратегия за интегриране на ромите, тъй като настоящата изтича през тази година. На това заседание беше представен и проекта “Промяната е възможна” на ръководеното от г-жа Денева сдружение. Какво е необходимо, за да има промяна в отношението към ромите и те бъдат приемани като част от нашето общество? Отговор на въпросите от Надежда Денева.
– Г-жо Денева, на заседанието на Областния съвет по етническите въпроси представихте проекта, който изпълнявате. Каква е връзката с етническите проблеми?
– Проектите, които сдружение “Шанс и подкрепа“ изпълнява с финансовата подкрепа на Тръст за социална алтернатива, са насочени към проблемите на бременните жени и майките на деца до една година по отношение на достъпа до здравни услуги. По тази причина направихме проучване през 2018 година в четирите общини на Габровска област. Това, което установихме е, че има сериозни затруднения и те са свързани от една страна с ограничените възможности при здравно неосигурените жени, а от друга с липсата на АГ кабинети в две от общините на областта – Дряново и Трявна, където трудностите са и за здравно осигурените.
И като допълнително откритие се яви отношението към ромската етническа група, което установихме. По тази причина представихме информацията, с която разполагаме на заседанието на Областния съвет.
– Как беше събирана тя?
– Изследователите ни посетиха много населени места и често чуваха „Тук няма цигани, всички работят и си гледат децата“. Тази етническа група е допълнително натоварена с характеристики като липса на образование, нежелание да се работи, проблемно поведение. Усетихме тези нагласи много ясно преди да се случат събитията в Габрово и ги отразихме в анализа, който изготвихме.
– Много се говори за ромите, преди година в Габрово имаше протести, сега отново министър Каракачанов извади своето предложение за справяне с проблемите, които те създават. Какво е Вашето мнение по този въпрос?
– Много е жалко е това, на което сме свидетели. Всички земни грехове се хвърлят върху една етническа група. Това не е решение, а опит да се запали фитила към буре с барут. И дано да остане само опит!
– Защо?
– Работила съм с хора от тази общност, които не са ми били само клиенти, а колеги. И се сещам за думите на колега от ромски произход, който един ден, нарисува една графика, за да обясни как ние приемаме тях, ромите. Нарисува един правоъгълник и написа 30%, върху него още един и написа 50% и накрая последен – 20%. После започна да обяснява: „Тези общо 100% са всичките роми, 50% живеят горе-долу добре, вие тях изобщо не ги виждате; 30% живеят много зле – те са по медиите и вие говорите само за тях; последните 20% живеят много добре – вие за тях не искате и да знаете. Като ви попита човек за ромите и вие прехвърляте характеристиките на тези 30% върху останалите общо 70% и казвате, че всички роми живеят зле, не учат, не искат да работят, извършват престъпления. Ние, ромите се срамуваме от тези 30% и не искаме да знаем, че ги има – те живеят близо до нас, но дори и ние не им помагаме, защото всички страдаме, когато те направят нещо нередно. Ние често си преастния съвет писваме заслугите и искаме да приличаме на онези 20%, които са успелите – Софи Маринова, Азис, Чирков. И разбира се, казваме, че всички роми са като тях“.
За мен ромите са хора като всички други, затова и не разбирам много, защо е това усилие да се казва коректно „роми“, ако и към това понятие ще има лошо отношение?
-Как ще коментирате факта, че голяма част от тях държат да се представят от друга етническа общност?
-Това не е нещо злонамерено, тези хора отчаяно искат да бъдат приети без към тях да има подозрения, че не работят, нямат образование или не си гледат децата. Какво друго му остава на един човек от ромски произход, ако работи и си гледа децата, освен да каже, че не е от тази група.
На заседанието на Областния съвет коментирахме този въпрос, тъй като етническият произход е въпрос на самоопределение, обикновено няма точни данни – те пък са нужни за изготвяне на стратегическите документи. Ние споделихме наблюдението, че тези процеси, в които се наблюдава различно самоопределение са провокирани от отношението на мнозинството.
Ако с това отношение се продължи, нищо добро не ни очаква. Наблюдавала съм това в други райони на България, където наистина вече е страшно. Работихме по задание на УНИЦЕФ, в един малък глад в Южна България и се срещнахме с група жени – майки и баби. Една от жените влезе с бурка, свали я и остана с кърпа на главата си. Попитах я кога се е забулила. Станало 2-3 години преди срещата ни, защото религията го изисквала. Говорихме си за децата, как ги гледат, как ги хранят, дали им говорят? Говорели им на майчин език. Кой е този език? Турският, децата вече говорят по-добре от възрастните, защото гледали само турска телевизия. Ами песнички пеят ли на децата си като са малки? Пеели им, разбира се – „Зайченцето бяло“. И стана доста ясно какво се е случало във времето. В тази махала хората бяха решили, че не са такива, каквито са, защото бяха напълно изключени, изхвърлени и забравени от всички в населеното място. Може би това беше отчаян опит някой да ги приеме с новата им идентичност. Била съм в много ромски махали в цяла България, но на това място наистина ме побиха тръпки, защото усетих, че хората там не само бяха подозрителни към мен, а ме мразеха. Беше отчайващо всичко – канализация не навсякъде имаше, в част от дворовете имаше кладенци, ама не като гераните в селата тук, а ниско на земята, на 2 тухли височина. И гледаш как дете на видима възраст 5-6 години вади вода, а краката му се ветреят и може всеки момент да падне в кладенеца. През махалата минаваше дере, потънало в мръсотия, в квартала нямаше сметоизвозване и хората изнасяха с каруци боклука от къщите си и го хвърляха в дерето. Имаше ситен, лепкав прах от всички страни и трудно се дишаше. На този фон, по неасфалтираните улички гордо се разхождаха млади мъже с грейнали от чистота бели ризи и силен скъп парфюм, а на метър след тях ситно стъпваха забулените им жени. Ако изобщо някой се съгласяваше да говори с нас, трябваше да е с преводач. Жестока гротеска на хора, открили някаква нова идентичност в средата на старата си мизерия: бели ризи и бурки в съчетание с канска мръсотия и лепкав прах. Тази махала беше забравена от всички, само социалните работници работеха в покрайнините й.
До това положение се стига, когато не приемаме хората, които живеят заедно с нас – те се затварят, самосегрегират се и търсят начин да изглеждат добре в собствените си очи – в този случай като се самоопрееделят към друга етническа група. После конфликтите са на една ръка разстояние.
Колкото до това да използваш страховете на хората, това е равносилно на престъпление.
Случилото се в Габрово миналата година беше много тъжно и срамно. И тук дойдохме до най-големия мит, до тази мантра, която се повтаря от политици и обикновени хора и няма нищо, ама нищо вярно в нея – и тя е, че ромите не могат или не искат да се интегрират. Интегрирането е двустранен процес и зависи повече от тези, които са приемащите, зависи от всеки един от нас, при това ежедневно. Колкото до възможностите на ромите да се интегрират, едва ли има други, които го могат по-добре. Това е умение за оцеляване и виждаме колко бързо, някъде само за едно поколение може да се стигне дори до формиране на различна идентичност и до приемане на език, вероизповедание или обредност, напълно различни от тези на предците.
– Казахте, че сдружение “Шанс и подкрепа” има офис в Севлиево, разкажете повече за дейността на организацията.
– Сдружението ни е регисгрирано през 2005 година, със седалище в Трявна, офисът ни е в Севлиево, но реално работим в цялата страна. Имаме различни малки проекти, като работим с всички рискови групи, с които е ангажирана и социалната система. Регистрирани сме като доставчик на социални услуги, но повечето ни дейности са в областта на проучвания, анализи, застъпничество и подкрепа на общини в развитието на социални услуги. Предоставяме също обучения, супервизия и консултиране. Екипът ни е съставен от различни специалисти, които ангажираме, според спецификата на проекта, който изпълняваме – социални работници, психолози, юристи. Проектът, който представихме и изпълняваме в момента е застъпнически – изпълнението му сега е на областно ниво, но решенията на проблемите с достъпа до здравеопазване за бременните и майките на деца до една година би следвало да се намерят на национално ниво.
Проблемите с достъпа до здравеопазване нямат отношение само към определен етнос, но тази тема твърде лесно може да бъде оцветена етнически. И отново става въпрос за отношение към ромите и за поведение от страна на останалите, което в долгосрочен план засяга всички нас. Веднага давам пример: пътувам в такси в Ямбол, минаваме покрай болницата и коментираме, че са закрили временно Родилното отделение. Шофьорът започва да обяснява, че точно така трябва да се случи, за да няма къде да раждат циганите. Аз с недоумение питам, къде раждат останалите жени и той ми казва, че никой вече не избира тази болница „Коя българка ще е съгласна да е в една стая с някоя циганка“. И резултатът е ясен, сега в отделението няма специалисти, а след време и болницата ще бъде закрита. Затова казах, че всеки от нас е отговорен с поведението си, защото другото е саморазрушително в дългосрочен план.
А, иначе всички имаме притеснения и предубеждения. Преди повече от 30 години искахме да направим материал за Гергьовден и как ромите го празнуват. Тогава ромите бяха цигани, а материалът ни беше със заглавие „Цигански Гергьовден“. Отидохме при едно семейство. Хората ни посрещнаха, ние ги интервюирахме, операторът снима. После домакинята попита дали искаме кафе, а ние дружно казахме, че не искаме, пили сме, ще си ходим вече. Тя постоя малко, а после ме помоли да отида с нея в кухнята, отвори един шкаф и извади пакет кафе, неотворен. Каза ми: „Виж, сега ще отворя пакета пред теб и да направим от него кафето“. Умрях от срам, не знаех какво да и кажа – тя си мислеше, че не искаме кафе, защото се притесняваме дали е чисто там, където е приготвено, затова ме повика ме в кухнята – да видя, че е чисто. Винаги ще помня този пакет кафе!
Истината е, че има много прекрасни примери за това как хората могат да живеят заедно, бидейки различни като етнос, език или вероизповедание. Разбира се като се опитаме да забравим за подозренията и преодолеем собствените си ограничения.
Зареждане ...
