Мнозина я познават. Тя е импулсивна, емоционална, купонджийка, вечно бързаща и винаги ангажирана с нещо. Такава е КРЪСТИНА ЧЕРКЕЗОВА и е в навечерието на своя 80-и рожден ден.
Танцьорка в танцов състав, начална учителка, преподавателка по физкултура, хористка, самодейна актриса, застрахователка, галеристка, чистачка, а сега – касиерка в Дома на културата.
Родена на 24 ноември 1939 г., днес тя е все така жизнена, с млад дух, усмихната и позитивно настроена, майка на две деца, баба на четирима внука и трима правнука. Само няколко дни преди юбилея си тя не крие, че живее живота си, както си иска. „Мисля, че достатъчно съм слугувала на характера си и това ме прави щастлива“, казва тя и допълва, че става на 2х40. Не крие възрастта си и дори перефразира любимо свое стихотворение:
„С гордост си казвам годините!
Обичам ги, пустите… Всичките.
И всяка е корен от минало,
неугаснало още в очите ми!
А тези черти по челото
са толкова хубави мигове;
и всяка е плод на сезоните
менящи цвета си в косите ми!
С гордост си казвам годините! (80!)
Обичам ги, пустите… Всичките.
Щом (пра)внуци видяха очите ми,
не съм ги живяла безсмислено!“.
– С теб се познаваме от много години, но все пак – коя е Кръстина Черкезова?
– Жена, доживяла 2х40, трудно ми е да кажа 80 години, защото ми се виждат много. Но и аз така умишлено го казвам 2х40, защото се чувствам точно така, както когато бях на 40. Отношението ми към живота, към приятелите, поведението ми на човек, просто е на тази възраст. Даже някой път си казвам: „Боже, аз не помъдрях за тези 80 години, малко да се променя, да се кротна“. Но аз съм емоционален човек, чиято душа жадува за радост, за емоции, за положителни изживявания.
– От тези 80 лета – 60 са години на самодейност.
– Да, така е. Може би върху мен е въздействало именно това. За да имам това поведение на тези години, това е, че съм вече 60 години самодейка. Живяла съм един много разнообразен живот. Даже казвам, че от тази гледна точка съм щастлив човек. Такова разнообразие е внесло участието ми в различни състави, че аз няма за какво да тъгувам. Е, не мога да кажа, че не съм имала и трудни моменти. Но като ученичка четири години съм била в танцов състав. Първите години, след като завърших, съм участвала в 1-2 театрални пиеси в Кормянско. После, като дойдох в Севлиево, над 20 години пеех в Градския хор. Това са години, които съм щастлива, че съм преживяла. Бяхме голям състав от 120 човека, с които любовта към музиката ни сближи и ни накара да се чувстваме като роднини. След това се яви възможността да премина към театъра, където съм вече 33 години. Всички тези срещи по интереси бяха и е най-благоприятното нещо за мен, защото тогава аз се потапям в света на младите хора и забравям за възрастта си.
– Ежедневното общуване с млади хора ли поддържа духа ти така млад?
– Не само с млади хора. Изобщо общуването с хора ме поддържа. Самотата е най-големият бич за мен, особено след смъртта на съпруга ми (бел.ред.: Илия Черкезов, учител по призвание, дългогодишен директор на ОУ „Христо Ботев“, общински съветник, общественик). Иначе, в края на януари, ще направя 25 години, откакто съм пенсионерка. Но 25 години аз не съм спирала да работя. Не толкова от материална нужда, отколкото да съм някъде, с някого, да съм с хора. Самотата ме убива! Едва преди 3 години станах член на пенсионерския клуб. Дотогава не съм имала нужда да бъда в такава среда. Сега, при хората на моята възраст, ходя само, защото има купон и за да се наиграя. Но за съжаление забелязвам голям негативизъм у някои от тях, настройват хората един срещу друг и си мисля „Хора, за какво го правите това? За кога?“. Не мога да разбера защо има хора, които на тези години трябва да са мъдри, а те създават излишно напрежение у други, дошли да прекарат няколко приятни часа. Това ме изумява. Всеки ден ни е подарен, не бива така да огорчават дните на хората. Незвисимо от това аз ходя там, за да си повиша емоционалния заряд.
– На какво те научи животът през годините до сега?
– Аз сякаш съм си приела някакъв принцип – да съм много отговорен човек. Винаги, независимо какво правя, дори най-дребното нещо да е, да го направя както трябва. Отговорност съм влагала във всяка една работа, която върша. Аз съм станала учител по призвание, но и там винаги съм била отговорна. Сега от дистанцията на времето си давам сметка колко много неща съм правила на добра воля. Водила съм кръжока „Пламъчета сини“ за 1.20 лв. на месец. Понеже от дете рисувам добре, правила съм различни табла за училище, подготвяла съм ученици за прегледа на маршовата стъпка. Но винаги с любов и внимание към децата и отговорност към работата. Това ми е доставяло удоволствие. Изобщо хората от моето поколение имаха дълбоко чувство за отговорност, за отношение към работата, за това какво още от себе си би могъл да дадеш.
– Как мислиш, по-мъдра ли ставаш с годините или просто остаряваш?
– Не. Може би не е правилно, но аз не усещам промяна в себе си. Не съм се кротнала, да загледам на нещата като по-мъдър човек. Купонджийка съм си, има ли музика да свири, аз не мога да не стана да играя. Това съм аз. Не се промених.
– Как твоето семейство гледаше на многобройните ти ангажименти? Как успя да отгледаш двете си дъщери?
– Никого не съм питала какви ангажименти да поема. Спомням си, че Черкезов по едно време се дразнеше, но аз бяха категорична, че от хора няма да се откажа. С дъщерите проблеми не съм имала никога. Не съм имала скрупули, че не отделям достатъчно време на семейството си. Явно с всичко съм се справяла, дори и когато съм си вземала и надомна работа, която вършех, когато всички у дома си легнат.
– А какво беше детството ти на село?
– О, имах много щастливо детство. Бях едно дете, но никога не съм била капризна. И бой съм бита, и наказвана съм била, но явно съм си го заслужавала. Още като дете, за да отменя майка си, започнах да готвя по рецепти. А когато си научех уроците, отивах на нивата, за да водя добитъка. Но това не ми тежеше. Това безгрижно детство, което сме имали на село, е незаменимо. Къщата ни беше до поляната, на източния край на селото – такъв простор беше. Колко сме тичали на воля, имахме безоблачно детство, спокойно. Тази освободеност на психиката, на детска радост, това е неповторимо. Аз съм щастлива, че съм селско дете. Но се радвам и че намерих своето място в града, където да се чувствам удовлетворена, да ми е приятно да се събудя всеки ден.
– Ако можеш да върнеш времето назад, би ли променила нещо в живота си?
– Не! Нищо не бих променила. Обичам си го такъв, какъвто е бил. Такъв, какъвто е сега. Та аз помня толкова много интересни неща. Например, когато бях 4-годишна, си спомням как кръжаха самолетите в небето над село, а един ден пък у дома дойдоха руснаци да искат водка. Ясно помня, че взеха двете колела от каруцата ни, вероятно, за да прекарват някакви боеприпаси. Когато бях в първо отделение, ходех да паса биволиците ни. Дойде ТКЗС-то. Спомням си радостта на майка ми тогава, на която аз толкова много приличам по характер. Такъв ентусиазъм имаше по това време у хората. Спомням си още прехода от газеника към първата крушка. Ние си прекарахме ток и правехме седенки, на които момите можеха да плетат и шият на светло. Друг много ярък спомен ми е радиоуредбата – в центъра на селото, както и дървеното радио в къщи, което баща ми ми пусна един или два пъти само. А един път тръгвам за училище, а мама ми казва, че още е рано. Но не можа да ме излъже, защото вече имахме часовник. Всички тези новости са навлезли все през годините на моя живот. И заради това не бих променила нищо!
– Ти си изключително дейна жена. Лесно ли прие пенсионирането си, оставането си в къщи?
– Тъй като не мога да живея без ангажимент извън дома, още на десетия ден след пенсионирането си, започнах да работя като застраховател. Оказа се, че за тази дейност се изискват качества, които не притежавам – да бъда нахална, да обработвам клиента така, че да го убедя да сключи дадена застраховка. Измъчих се почти три години и се убедих, че с устата си мога да забавлявам, но пари не мога да изкарвам. Напуснах и след три месеца, на 15 декември 1997 г., откриха галерия „Видима“, а аз станах нейният пръв галерист. Там прекарах почти седем години. Това е най-значимото за мен време – място, което повлия много за моето интелектуално израстване. Тези срещи с изтъкнати художници, поети и писатели ме обогатиха и направиха живота ми още по-развлекателен и интересен. За мен обидна работа няма. Чистех фризьорския салон на една приятелка, а после девет години бях чистачка в една банка. Бях в среда повече на млади хора, а това ме откъсваше от мисълта, че съм възрастен човек. А сега, последно, съм касиер в ДК „Мара Белчева“, където имам възможността да се потапям в различни изкуства – „най-чистият въздух“ за мен. Истината е ясна – имам ли ангажимент, чувствам се жива. Това единствено ме съхранява.
– С кое нещо не можеш да се примириш?
– С това, че закриха моето училище – НУ „Св. св. Кирил и Методий“. На времето то беше базово училище и всяка новост, която излезеше в началната степен, се показваше в нашето училище. Беше много спокойно училище. Постепенно обаче то остана без деца и се наложи да бъде закрито. Училище на 122 години! Няма го вече. Когато един ден минах покрай двора, където съм била 31 години, до пенсионирането си, ми стана мъчно. Спомних си, че като преподавател по физкултура познавах всяко кътче от двора, а когато видях надписа – ОУ „Стефан Пешев“, се разплаках. Да, сградата пак е изпълнена със съдържание, но това, че се заличи името на едно от първите училища в града и до днес ме натъжава.
– А кой е най-най-запомнящият се момент от твоя живот?
– Не мога да откроя нещо конкретно. Но мисля, че отговорността, която поех да отгледам две студентски бебета, първите деца на дъщерите ми, е много важен момент от живота ми. Тогава със съпруга ми взехме решение, че трябва да помогнем, а аз взех една година неплатен отпуск. С помощта на майка ми ги отгледахме до 3-годишна възраст. Щастлива съм, че се наложи още два пъти да бъда майка. Това е голяма радост. Не съжалявам за нито един миг. Мисля, че съм направила необходимото, когато това се е наложило, без да страдат дъщерите ми в този момент. Поех тази висока отговорност и благодарение на съветите на д-р Германова, бях спокойна.
– За какво мечтаеш днес?
– Мечтая за години, ако може Бог да направи така, че да не съм в тежест на децата си. Да съм самостоятелна, без да имат грижи по мен. Искам да съм независима още много време.
– Какво си пожелаваш за юбилея?
– Аз няма да се променя и на 100 г. да стана. Психиката ми, отношението към хората, моята ценностна система няма да се променят. Така ще си умра. Имам и друг любим стих, олицетворяващ моята същност:
„Душата ми е дар от Бога.
За нея всеки ден благодаря,
Боже, че ми я остави толкоз млада,
а с другото все някак ще се примиря“.
Зареждане ...
