Надежда Петрова
Празниците на Севлиево станаха добър повод за една незабравима и вълнуваща другарска среща на съученици, завършили своето основно образование преди само 40 години във Второ основно училище „Стефан Пешев“.
Времето минава необратимо и само ситото, през което се изнизват дните и годините, има силата да отсее и запази хубавите ученически спомени, детските лудории, забавните случки в класната стая и пред черната дъска. Изплуваха спомените във вече посребрените ни глави. Но, като че ли сме си пак същите – добри, усмихнати, другарски настроени. И колко стопля една ръка на другарското рамо с искреното „Как си, как я караш?“ Преплитат се разговорите. Споделяне на житейски тревоги и успехи неусетно се пресичат с ярък ученически спомен. И една черно-бяла снимка от завършването ни на първи клас мина от ръка в ръка, за да се разпознаем на нея.
Така е в човешкия живот – било е. Сега някои от нас имат деца, други – даже внуци в първи клас – почти същите като тези от черно-бялата фотография.
Един неразделен клас 40 години след последния звънец в 8-ми клас… И сред нас един специален човек – нашата класна и учителка по математика Ангелина Сомлева. Тя винаги намира най-точните, топли и мили думи да ни поздрави, да ни окуражи, да ни преведе през времето. Направи го и сега. Благодарим, учителко!
Но какво е една вечер след толкова години?! Много бързо изнизали се незабравими часове и обещание за следваща много скорошна среща, на която с нетърпение ще очакваме и тези, които сега не успяха да дойдат.
За учителя, достигнал старостта, най-голямата награда е признателността
Ангелина Сомлева – учителка, пенсионерка
Звъни телефонът. Слушам: „Госпожо, каним Ви на среща в събота вечер, от 7 часа в ресторант „Одеса“! Ще дойдете ли?“ Бързо отговарям, без много да мисля, „да“.
Кой беше? Явно, някои мои ученици, но кои? Имам три завършили випуска във Второ основно училище „Стефан Пешев“ – 1979, 1982, 1987, на които съм била класен ръководител. Проверих в ресторанта – „канят Ви випуск 1979“. Но кои бяха те? След 40 години раздяла да се сетят за мен, която вече 32 години съм напуснала училището…? Не мога да опиша какво преживях! Само сърцето ми може да каже. Какви думи да избера, за да благодаря?! „Благодаря!“, повторих хиляди пъти.
Отивам на срещата в уречения час. Пристигат, вглеждам се в очите им, стискаме си ръцете в захлас. Щастливи и като че ли отново са в клас. Защото човек може да забрави много неща, но като слънчев лъч остава споменът за училищния живот, за школото, където трупаха знания за утрешния ден, ценност беше доброто, градиха приятелство, съхраниха го и днес то отново ги събра. За ония бурни младежки години забрава няма.
Дали ще ги позная? Напрягам паметта – Неделчо, Надя, Катя, Елеонора, Филип, Христо, Тошко – не мога всички да изредя. Старостта ми е отнела много неща, най-вече свежестта на паметта. През тези 40 години всички те са имали смелост да преживеят много неща, имали са търпение да достигнат своите мечти, да развият таланта си. Раздавали са нежност на тези, които са обичали и са им помагали. Затова ги помолих да не ме съдят, че ги питам „кой беше?“, „как се казваш?“, за да предизвикам спомените. Радвам се – всички, които бяха на срещата ги познах, макар и не изведнъж. Пред мен стояха честни и почтени хора – архитекти, икономисти, спортисти, лекари, специалисти – успели в избраната професия, създали семейства, отгледали поколение, което да осмисля живота им и когато натежат годините, да има на кого да се облегнат. Как да не благодаря на тези хора, които след 40 години си спомнят за мен и ме имат за своя учителка? Благодаря, благодаря от височината на своите 86 години! Поканих ги да забравят тъги и неволи, да се разходят в спомените и преживяното, да споделят приятелски успехи и тревоги и им пожелах вбъдеще животът им да бъде по-спокоен, по-хубав и по-мъдър. Благодаря! Бъдете живи и здрави!