Той е само на 30, но мъдър като за две по толкова, че и повече. Преди години, при нелеп инцидент, губи баща си, а само преди година внезапно си отива и майка му – лъчезарната галеристка Ирина Колбасова. А неизбежно това променя светогледа на човек. Така е и при него.
Той е Сава Христов. Син на Ирина. Новият управител на галерия „Видима“. Завършва паралелка „История” в Националната Априловска гимназия, след това изучава молекулярна биология към Биологическия факултет на СУ, а през 2016 г. се дипломира като бакалавър по социална психология към ВТУ.
Днес обаче Сава се занимава с изкуство. Силен е, води битките си и е опора за близките си.
– Сава, само преди година съдбата ти отреди да се гмурнеш надълбоко в света на изкуството. Измина година, откакто галерия „Видима“ е под твое ръководство. Година трудна, изпълнена с предизвикателства и много спомени… за майка ти Ирина. Как измина това време за теб?
– Времето си лети… Важното е да се възползваме от него. Съдбата ми отреди да се гмурна надълбоко в света на изкуството, да. Мислех да го сравня с океан, но по-скоро е безкрайно разрастващ се космос. Гмуркане звучи леко опасно и с риск да се удавиш. Иска ми се да овладея плуването и да се насладя на едно пътешествие, както правеше майка ми. В офиса на Галерията, на стената, има портрет на майка ми. Всяка сутрин като вляза, го поглеждам и на ум си припомням кой съм и какво трябва да правя. Опасно е, когато човек попадне във водовъртежа на тъгата и съжалението. Опитвам се да съм настроен положително. Така е, мама я няма, но тя би искала да съм щастлив, усмихнат и да се радвам на живота. Дори и в най-тежките моменти тя се усмихваше. Слабият човек има тази черта – да мрънка и да се оплаква, силният води битките си и е опора за околните.
– На какъв етап от твоя живот беше, когато ви връхлетя нещастието? Имаше ли интерес към изобразителното изкуство?
– В момента имам чувството, че нищо, което съм правил преди, няма значение. Нито колко пари съм получавал, нито дали на местата, където съм живял, са ми останали приятели, спомени и натрупан опит. И преди животът ми е поднасял неприятности и се научих бързо да анализирам ситуациите. Няма правилен избор, но е важно да се раздаваш на максимум в избора си. Ако няма смисъл в това, което правиш, по-добре не го прави. Израснал съм покрай майка ми, покрай художници, картини, книги, музеи. Не съм го учил специално в университет, изкуството е част от живота ми. То е част от възпитанието ми, от характера ми, от начина, по който гледам на света и взаимодействам с него. Определено ме вълнува историята, завърших такава паралелка в Националната Априловска гимназия, обичах и археологията и етнографията. Както споменах по-горе, изкуството е необятен космос. То е формиращ културата фактор и е желателно не само галеристите да имат знания в тази сфера. За всеки човек животът би бил по-интересен и интригуващ, ако познава историята на човешката култура. Както е важно да знае, кога завира водата или кои гъби са отровни.
– Лесно ли взе решението да продължиш нейното дело и дълг ли бе да наследиш Галерията?
– Да. Наследих я не само юридически, а със сърце и душа. Затова много се радвам, когато срещна потомствен дърводелец, обущар или друг занаятчия. Дори художник трето поколение. Семействата са ядрото, където се формира личността. Ако децата не разбират какво правят родителите им и не искат да им помагат, за мен там има проблем. Аз и брат ми бяхме много близко и до това, което правеше баща ми. И въпреки, че е на другия полюс на изкуството, фермерството за мен си остава достоен поминък. Да произвеждаш от земята храна за хората, е отрасъл на хиляди години. Доказват го рисунки по стените на древни храмове. Ето ви и изкуството.
– А какво беше чувството да прекрачиш прага на Галерията след всичко случило се?
– В началото наистина беше странно. Празно. Всеки, който влиза в Галерията казва, че се усеща липсата на майка ми, на Ирина. Потопил съм се в работата, а за да се движат нещата, трябва да съм концентриран и адекватен. Когато имам нужда да си поговоря с нея, отивам на гробищата. Там са всички. И баща ми и баба ми, и дядо ми. Там си споделям трудностите и сълзите. Там им разказвам за всичко, което се случва. Всичко е преходно, всички сме за там. Важното е какво полезно правим днес и какво ще оставим след нас. Човешката история се гради на паметта. От нас зависи с какво ще ни запомнят и кога ще ни забравят.
– До последно, въпреки огромния си опит, Ирина се притесняваше да застава пред публика. При теб как е?
– И аз се притеснявам. Личи си. Ако стана равнодушен, значи нямам място на подиума до автора и пред публиката.
– Кой ти дава опора, кой е до теб в хубавите и лошите моменти?
– Годеницата ми Поли. Нейното присъствие изигра голяма роля през последната година. Заедно сме през цялото време. С общи усилия свеждаме броя на лошите моменти до минимум. Гледаме в една посока. Както казват: „Зад всеки успял мъж, стои една силна жена“.
– Лесно или трудно се организира една изложба?
– Изглежда лесно. Не е трудно, но е трудоемко. Има система от стъпки, които се повтарят. Майка ми е изградила всичко. Това й позволяваше да планира за година напред, дори повече. Записките и архивите й показват с голяма точност какво и как се е случвало. Използвам всичко, което ми е оставила. Имам и едно предимство – технологиите. Ако речем, че методите на мама принадлежат на старата школа, то аз съм абсолютно задължен да адаптирам Галерията към 21 век и да добавя някои необходими подобрения.
– Кои от принципите на майка ти, свързани с изкуството, те напътстват днес?
– В естетиката красивото е субективно. Затова има толкова много стилови разновидности в изобразителното изкуство. Но зад всяко произведение стои автор – жив човек. Разбиране, оттам започва всичко. Не може да изискваш от художника. Не може да поставяш някого в шаблон, да допускаш влияние на предразсъдъци. Всеки заслужава внимание и трябва да бъде разбран. Как да представя нещо на публиката, ако не го разбирам самият аз!? Това е една от причините да уважават Ирина Колбасова.
– Какво е за теб „Лъч светлина“. Изложбата, с която 40 творци от цялата страна засвидетелстваха почитта и уважението си към Ирина. Как се роди идеята за нея?
– За мен Ирина Колбасова си остава преди всичко мама. Тя ме е отгледала, тя ме е възпитала. Седяла е до леглото ми, когато съм боледувал. Радваше се с мен, когато постигах успехи. За мен тя винаги е била светлината, която ме топли. Оказва се, че тя е била лъч светлина и за художниците. Във време-пространството, в което се намираме в момента, културата и духовният живот определено са изтласкани в един тъмен ъгъл и до там много светлина не достига. Всъщност на поканата се отзоваха близо 100 човека, но притиснати от времето, зимните условия и други обстоятелства, творби ни изпратиха около 60 от тях. Над 30 са даренията, които ще формират фонд „Ирина”. Благодаря на всички, които се включиха в изложбата. А тя – изложбата, се случи естествено и спонтанно, като изблик на емоция. Липсата и тъгата са силите, които успяхме да овладеем и насочим към нещо положително. Така, една година по-късно, се преборихме с негативизма и черните траурни ленти. Уважихме паметта на Ирина Колбасова с празник на изкуството в нейна чест. Така, както тя можеше да превърне всяка изложба в празник за художниците и гостите на Галерията. Беше емоционално, имаше сълзи, липсата ще се усеща винаги. Но на едно място се събраха хора от цяла България, които пазят само хубави спомени. Хора, които разказват за майка ми с усмивка и радост. Хора, които наистина я оприличават със човек, излязъл от светлината. Дори ме поправиха, когато казах: „тя беше” с „тя винаги ще е”! Хубаво е да те помнят така. Изложбата е на разположение на севлиевци в следващите месец-два, ако има интерес и повече. Могат да я разгледат всеки четвъртък от 12 до 15 ч.
– По време на откриването на изложбата, бе засвидетелствана подкрепа от Съюза на българските художници и от „Идеал Стандарт – Видима“. Колко важно е това за теб?
– Важно е. Важно е до толкова, че без подкрепата на „Идеал Стандарт – Видима“, Галерията няма да съществува. Този оазис на изкуството не би просъществувал и месец без тяхна помощ. Малко са частните галерии, които се самоиздържат. Това е трудно дори в София и големите градове. Важно е и друго, че хората, които стоят зад Компанията, знаят какво е значението на Галерията, какви са нейните функции и какъв е нейният ефект върху културния и обществен живот. Галерията стои на това място от 20 години заради нашите съграждани. Подкрепата на СБХ също е важна. Това е представителното лице на болшинството художници. Майка ми също беше член на Съюза към секция критика.
– Към Галерията функционира и творчески клуб. Имаш ли идеи за продължаване на дейността му в тази насока, да организираш срещи с изявени творци?
– Ще продължим. Това е сигурно. Просто ми трябваше малко време да се ориентирам в новата среда. Жалкото е, че много от големите български имена, които майка ми е имала удоволствието да покани и да представи на севлиевци, не са вече сред нас. Радвам се, че съм имал късмета да стоя на метри от тези хора и дори да пообщувам с тях.
– Писаното слово е също твоя страст. Какво ти дава писането и коя е твоята муза?
– Писането е отдушник. Писането идва от подсъзнанието. На листа се изсипват мисли и концепции, които самият аз не подозирам, че се гнетят във вътрешния ми свят, докато не изпусна парата. Това са емоции – любов, страх, радост, тъга. Откакто съм част от литературния кабинет на името на „Пеньо Пенев“ към читалище „Развитие“ и под „строгото” ръководство на Димитър Васин, вече бяха публикувани на три пъти мои стихове във вестник „Росица“. Може би ще се стигне и до издаване на книжка.
– Допълват ли се изобразителното изкуство и писането? Има ли симбиоза между тях?
– Има, разбира се. Каквото не може да се каже с думи, може да се нарисува, ако и така не можеш да го видиш, затвори очи и си пусни музика.
– Историческата лекция на Румен Гатев за живота и делото на цар Борис III ще намери ли своето продължение? Какви са идеите ти за бъдещото развитие на Галерията?
– Беседата на Румен е по негова идея. Той ми напомня за самия мен преди 15 години – уверен, знаещ, амбициозен, стриктен и изпълнителен. Затова го подкрепих. Мисля, че се справи много добре, че информацията, която е събрал, е много интересна, предметите и снимките от царския период също. Смятам, че ще можем да организираме и други подобни беседи.
Относно бъдещото развитие на Галерията… Тя е едно от най-популярните места за излагане сред най-добрите ни художници. Майка ми е постигнала това ниво с много труд. Още повече труд е необходим да запазим това ниво и да надграждаме. Не бива да сваляме летвата. Има и много млади, „прохождащи“, творци, които имат нужда от подкрепа. Ще бъдем много критични към тях, но най-вече към себе си, за да не се самозабравяме и да знаем във всеки момент кои сме и какво правим.