ПРОФ.Д.Н.ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ
“Никой не е повече мразен от онзи, който говори истината” (Платон)
Жълтите лалета и минзухари, които така силно напомнят за пролетта и идващото ново, са остатъчната сила на нещо, което е обладало нашата жълта действителност. Специалистите казват, че изкривеното отражение се дължи на определени физични явления, които имат своето научно и логическо построено обяснение. Жълтото отражение, написано по вестници, изречено по радио или показано по телевизия се дължи на определена склонност за използване на истината в неистина и за задоволяване на личностното изменение в едно шизофренно противоречие.
Днес сме обладани от зли сили, които носят себеусещането на вездесъщност и величие. Тяхната правдивост е най-важна и най-съществена и се определя като първостепенна по значимост. Недосегаемост е обзела част от българската журналистика, която е толкова пожълтяла, че дори няма усещането каква треска я е обзела. Жълтият Джак, Черен бълвоч или Американска чума се е разпространила със своята остра вирусна инфекция и никаква ваксина не може да ни извади от тежкото хеморагично състояние. Организмът е покрит с много язви и кръвоизливите следват със своята луда перманентност. Дали не е по удобно да загине и да не следва изцеление, което, макар и твърде нехуманно, е добър изход, който дори и характерен със своята леталност ще даде поне малка възможност за просветление.
Клиничната патология така се е изменила, че никакви преносители не са ни необходими, а климатичните особености не са достатъчно основание да бъдем лишени от това бедстващо нападение. Тежкото здравословно състояние е установено, но сме в неудобното раздвоение какво лечебна процедура да подхванем, за да има съответстващ добър резултат. Медицинските стандарти дават драстични отклонения в процеса на лечение и не помагат на болното жълто същество да напредне в своето изцеление.
Сега пожълтялостта е почти навсякъде и за жалост се е настанила дори и в душите ни, което упорито възпрепятства изпитанията на нова ваксина и пълната невъзможност за получаване на рецидиви.
Все пак ние оставаме с надежда, че истината няма да пожълтее…
Коя е истината за истината е може би най-точният и труден въпрос от многото незададени. Трудно се открива или намира смислено еднозначен отговор на този въпрос. Тя, истината, почти винаги плаче изоставена в някой мрачен ъгъл и търси мъничка пролука, за да намери от кого да бъде сгряна. В това си умишлено заточение живее в някакъв неестествен екстаз на самота и грижовност.
Било уж най-важното в живота ни да бъдем искрени с истината и тя била същественост в своето си изживяване. Но въпреки цялата осъзнатост за важността й си позволяваме бездушно да наблюдаваме как се въргаля истината ни по прашния и овехтял от времето под и не прави опити дори да коленичи, а камо ли да се изправи. В безгреховната й същност ние често говорим за нея и често мечтаем по детски да я притежаваме. Недопустимо предателство е нейното отсъствие или бягства, които трябва да проклинаме безброй пъти, а наместо това да започнем да разчистваме натрупаните около нея безбройни боклуци.
Но не е ли по-тежко и труднопреглъщащо да приемем истината за неистината?
Овъргаляла се в толкова неистини – къде ли ще я открием тази наша илюзорна истина? Промъква се от време на време върху крилете на случаен порив на някой сутрешен повей или долита с въздишката на тъжен вятър и отново се спуска в мъгливата си реалност. Разпилява се отново като изоставените есенни листа по този наш път, а ние пак не можем да открием и разберем тази странна истина за неистината.
Вероятно много болка и много мъка на всички е донесло търсенето на истината за неистината. Вероятно безброй пъти безброй истини са пропадали от своята безпомощност. А най-виновни в тази ни безпомощност са тези, които са били нелепи и активни помощници в нейното безпощадно битуване в нашия живот.
Осезаемата липса на дъжд, който да измие влажния поглед и почти безизразните очи се усеща като призрак в побелялата мъглива утрин на сивия ден. Там е и очакването за пролетен дъжд, който да намери сили и време, за да отрази безизразната чувствителност на същността ни и да ни влее малко душевна съпричастност в изправянето или пък в установяване на невидимите подпорни стени на истината за неистината.
Вероятно тъгува истината за неразкритата неистина и търси времето и пространството, за да оцелее и да дойде почти припаднала в своя несвяст и да покаже, че все пак съществува в справедливото си очакване на своето утро. Бълнуваща преддверието на своето утро, когато ще очакваме да се пробуди в нашето осъзнато подсмърчане с приведена глава. За да си кажем: И все пак тя съществува…
Не искам да очакваме толкова дълго и не съвсем сърдечно истината за неистината и не искам да носим омразата на това очакване. Защото може би „Езикът на истината е прост“ (Сенека) и не може да изтърпи непринуденото ни увъртане и търсене на някакъв случаен изход. Омерзението, което ще изпитаме, е може би онази случайна невъзможност, която ще ни опази от това ни състояние на непринудена самота в самоотверженото, твърде болезнено и безкрайно мъчително изправяне.
Нека останем в готовност да понесем тази омраза, колкото и силна и продължителна да бъде тя. Защото, убеден съм, след това идва истината за неистината. Тогава усещането за болка, гняв или пък безразличие ще бъде несъзнателно оставено на най-отдалеченото място, за да отстъпи място на истинското усещане за безметежност.
За „жълтата преса“
Широко употребяваното днес определение, както и самото явление „жълта преса”, е на повече от сто години. Превърнало се е в нарицателно с негативен оттенък. Корените му са в САЩ от края на ХIX век. Още от онова време с това позорно клеймо се наричат изданията, които в желанието си да продават по-големи тиражи, не се свенят да предлагат на публиката си „зелен хайвер“ и не се уморяват да използват в заглавията думи като „Сензация!“ и „Невероятно!“.
Както във всеки бизнес и в жълтата преса има „професионалисти“, за които обвиненията в „жълтеене“ изобщо не са обидни. В основата си тяхната работа се състои в това да раздухват скандали от нищото и навсякъде да виждат конспирации. В интерес на истината, нерядко се срещат и хора, които просто обичат да слагат „етикети“ на всичко и които, поради липса на какво друго да кажат, използват понятието „жълта преса“, без да имат основание за това.
Парадоксалното е, че никой не обича „жълтата преса“, но всички я четат. У човек винаги живее един воайор, който не може да устои на изкушението да надникне през ключалката в стаята на съседите.