Лейтенант инж. Николай Димитров Ножаров е роден на 04.06.2000 г. в гр. Севлиево. Средното си образование е завършил в ПГМЕТ “Ген. Иван Бъчваров”, а висшето – в НВУ “Васил Левски” 146-ти випуск “Цар Симеон”. Любител е на екстремните спортове като планинско колоездене, алпинизъм, каране на ски, в които той участва в републикански и международни състезания.
За връзката между екстремните спортове и професията на военен той разказва в интервю за в.”Росица”.
-Г-н Ножаров, с какво Ви привлече професията на военен?
-Още от най-ранна възраст всички в моето семейство знаеха, че ще ставам военен, като баща ми Димитър Ножаров. Естествено, като всяко момче се впечатлявах от неговите снимки, на които е с военна униформа, от клипове, впоследствие от военните игри на компютъра. Всичко това запали в мен искрицата, че искам да стана военен, която поддържах през годините. През 2019 година постъпих в Националния военен университет “Васил Левски” във Велико Търново и тази година го завърших. Вече съм в редовете на Българската армия, като офицер със званието лейтенант.
-Кое е онова нещо в професията на военен, което Ви впечатли много от баща Ви?
-Винаги е бил дисциплиниран, винаги е вкарвал нещата в ред, никога около него не е имало хаос.
-Професията на военните се свързва преди всичко със защитата на род и Родина. Днес, като че ли тези качества се открояват най-вече при спортистите, в другите хора трудно се забелязват. Скоро прочетох, че само една четвърт от българите са готови да защитават Родината. При младите като че ли тази готовност е още по-малка!?
-За тези, чийто призвание е да са военни, е гордост да са в редовете на Българската армия. Но истина е, че с годините чувството за защита на род и Родина намалява. Докато бях във военното училище имах поглед над тези неща, понеже три години подред бях командир на първокурсници. С всяка година подбора намаляваше, заради физически и психически недостатъци. Просто тези хора са негодни за военна служба. Мнозина от другите, които стават, избягват този вид работа, защото знаят, че тя не е лесна. Но те дори не осъзнават, че там се изграждаш като човек, като личност.
-Това, че сте расъл в семейство на военен, в ред и дисциплина, не Ви ли правеше различен от Вашите съученици?
-Да, всеки го забелязваше. И учителите виждаха, че съм различен, но оценяваха, че различието ми е в положителна посока.
-Да, учителите са оценявали тези качества със знак плюс, но Вашите съученици, не ви ли се подиграваха?
-Да, казваха: ”Гледай го тоя, колко сериозно се държи”. В зависимост от ситуацията можем да се нагаждаме от едната крайност до другата.
-И сега накъде?
-През месец август ме разпределиха в Стара Загора, във Втора Тунджанска механизирана бригада, където съм командир на взвод за техническо разузнаване и противодействие на импровизирани взривни устройства в разузнавателна рота.
-На фона на всички военни конфликти по света, това звучи много сериозно и навременно…!?
-Точно моят взвод се занимава с разузнаване чрез дронове. Който е запознат вече знае, че сега войната, не се води в траншеите и окопите, а се следи повече от въздух и се атакува, чрез дронове камикадзета и др.
-Според Вас, притеснително ли е това, което се случва в Украйна, в Близкия изток?
-Притеснително е, защото нашата армия не е подготвена за такъв вид война. В процеса на бойните действия, които следя, войната се развива във всеки един час и влиза във все повече новости. Дори и военнослужещите не знаят как да реагират в такава ситуация. Особено тези дрончета, които струват нищожни пари, спрямо балистичните ракети за милиони, могат да поразят една бронирана машина и една рота с личен състав за нула време.
-Вие обучавате хора в мирна обстановка у нас – дай боже, да не се променя! Как се отразява фактът, че от толкова години военната служба в България е била премахната напълно, че днешните млади хора, особено момчетата, нямат никакво понятие от военна подготовка?
-Това е голяма грешка на нашите управници! Но от нас се иска да си изпълняваме задълженията, да обучаваме военнослужещите. Ако нещо стане, казвам ако, да могат да реагират и да си изпълняват служебните задължения.
-Вие сте млад човек и предполагам, че контактувате не само с военни. Вашите връстници вълнуват ли се от това, което става по света?
-По-скоро не, дори някои от нещата, които правим са безсмислени за тях. За съжаление по-голямата част от тях се интересуват как да станат по известни в Интернет пространството, отколкото пред какви опасности е изправен светът.
-Освен да обучава военнослужещи, с какво друго се занимава Николай Ножаров?
-Човек съм на екстремните спортове. Още от малък обичам да карам колело. Занимавам се с колоездене, преминал съм през два отбора по колоездене, имам призови места на територията на страната. В днешно време се занимавам любителски, защото в тази професия контузиите са голям минус, и ако продължавам по този начин, няма да мога да си изпълнявам служебните задължения, да обучавам военнослужещите. Може би това нещо идва от рода ми, всички обичаме да караме велосипеди и практикуваме този спорт. Да напомня, че ние сме роднини на Христо Станчев Бучекчиев – първият българин, който обикаля Европа с колело. Най-напред се занимавах с шосейно колоездене, но след време предпочетох планинското.
-Защо? С какво Ви привлече?
-Практикувайки още от малък с баща ми планинско колоездене установих, че то е по-предизвикателно, много повече ми харесва, понеже има висока концентрация и адреналин. Като приключих със състезателната ми кариера, станах стажант планински спасител и ходя много по планините у нас, и в чужбина. Преди да вляза във военното училище качих връх Монблан. Исках да комбинирам алпинизма и колоезденето в едно. Има такава дисциплина в колоезденето, наречена Ендуро, което означава издръжливост. Практикувам го по следния начин – вземам колелото на гръб, качвам се примерно на връх Ботев и се спускам надолу с колелото. И така хем тренирам пешеходен туризъм, носейки колелото нагоре, хем си вземам дозата адреналин, спускайки се надолу.
През миналата зима имах голям мерак да се кача на връх Мусала със ски, а не с лифт, въпреки че се спестява много време. Боровец е на 1315 м. надморска височина, а горната станция на кабинките Ястребец е на 2369 м. Изкачването с лифт се спестяват 1000 м денивелация и 25 минути возене в кабинката. Аз исках да го кача от курорта Боровец до горе пеш. Бях сам и не помня колко време го качвах, пусках си музика докато се катеря и се наслаждавах на гледките. Считам, че е много по-достойно човек да се качи от долу до горе пеш, отколкото с лифта. Качването до връх Мусала е доста комерсиален маршрут и през лятото, и през зимата. След като го направих през зимата си казах, че ще го направя и през лятото с колело. Миналата седмица ме извикаха от военния телевизионен канал да заснемат клип с мен и още един колега военнослужещ за военните, които практикуват екстремни спортове, най-вече планинското колоездене. Там, в разговор между мен и него, се зароди идеята, защо да не се качим на Мусала с колелета. До този момент никой военнослужещ не го е правил с колело. В годините назад има много колоездачи, които са правили този маршрут, но повечето през по-лесния вариант, с лифта. Така на 08.11.2024г. изкачването ни по маршрута (к.к. Боровец – Мусаленска пътека – Връх Мусала) беше факт, след много каране, носене и бутане.
-Явно обичате предизвикателствата, въпреки че те крият и доста опасности?
-Определено обичам предизвикателствата. Всеки екстремен спорт крие своите опасности. Наскоро се възстанових от голяма травма, която преживях. Когато човек се състезава, като го удари адреналинът, се надъхва и започва да не мисли и прави глупости. Представете си, че се спускате с колелото с 50-60 км/ч по тесните пътеки и едно малко невнимание може да ти причини страдание за цял живот. Преди 6 месеца паднах много лошо с колелото. Счупих нос, скули, двете челюсти на няколко места. Един месец лежах на легло без да ставам. Бях свалил 15 кг, но за 5 месеца си възвърнах старата форма.
-Урокът от това какъв е?
-Човек трябва да внимава, да не гони някакви абсурдни постижения и цели, които водят до пагубни неща – не само в колоезденето. Както Ви казах преди, аз съм и стажант към севлиевската планинска спасителна служба в гр. Севлиево. Участвал съм в акции с много лош край.
И там също от човешка глупост, се погубва човешки живот.
Най-хубаво е човек да работи хобито си. Докато бях във военното училище, началникът закупи 30 велосипеда за курсантите. И аз бях отговорник за тях. Водих занятия. В същото време имаше алпийска подготовка и оцеляване на курсантите. Още от първи курс, като новобранец-курсант, бях един от инструкторите на всички тези занятия. Бих казал, че дори и курсанството ми е преминало по приятен начин, понеже аз учейки и работейки, практикувам моето хоби.
-Скоро разговарях с генерал Михов. И той разказа, че още като ученик е бил възхитен от униформата на курсант от ВВС, с който в училище са имали среща. И този факт е определил решението му да постъпи във Висшето военно въздушно училище. Той препоръча военните да имат среща с ученици, защото по този начин те виждат нещо друго, различно за хората, които упражняват тази професия, а не само униформата. Като по-млад човек Вие споделяте ли това мнение?
-Напълно! Когато има почетни караули, а такива е имало и тук, в Севлиево при откриване на паметника в парк “Казармите” и по време на други празници, където на центъра са се строявали курсанти и военнослужещи. Човек като гледа курсантите, построени в строй, изпълнявайки командите, посрещайки бойните знамена, това въздейства много силно. Аз, лично винаги съм настръхвал. Дори и в строя, когато съм бил, и после, гледайки някой клип, ми става хубаво. И е повод за гордост – от една страна, че има такива хора и от друга – че си част от такова събитие.
-Вие имал ли сте такива срещи с ученици?
-Като бях курсант всяка година идвах да агитирам в училищата, да представям професията пред учениците от 11 и 12 клас в Севлиево. И какво предоставя Военният университет във Велико Търново чрез презентации. На тези срещи винаги съм бил в парадна униформа. Защото всеки е виждал камуфлажни дрехи, но не знае, какво се крие зад тях и не си дава сметка колко плюсове има тази професия, освен хубавата заплата и сигурност. Тя дава възможност за голямо развитие на личността, при желание и кадърност може да станеш, и генерал.
-Т.е. развиват се човешки качества, които са много ценни?
-Да. Във военните училища се зараждат приятелства, които са до живот. Както от едно време нашите бащи имат приятели от казармата, така е и при нас. Ние сме заедно и в трудни, и в хубави моменти. Даже съм го изпитал лично. Примерно съм закъсал с колата далеч от моя роден град, винаги има на кого да се обадиш и той винаги ще дойде да ти помогне. Никога няма да те остави.
-Само на 24 години и с толкова богат житейски опит, е рядко срещано явление в по-голямата част млади хора у нас и доста респектиращо..!?
-От позицията на моя опит, като командир на млади хора в казармата, виждам, че нещата стават все по-зле. В момента работя с професионални войници, които са на годините на родителите ми, но с тях се работи много по-лесно, защото те са дисциплинирани, някои от тях са били в казарма.
-И как ги респектирате?
-В началото се пробват различни прийоми, за да разберат дали ставаш или не ставаш. Специално за армията опитите да ти се качат на главата, е нещо нормално, но трябва да си достатъчно образован и подготвен по всяка една тема, за да ги спреш. Винаги офицерът трябва да знае повече от подчинения, за да може да го обори. Винаги трябва да се разграничава – когато се работи и когато се говори приятелски. Не трябва да се допуска такава близост по време на работа, защото започват да ти се качват на главата. Трябва да си компетентен по всяка една тема, да поддържаш определена дистанция, за да го има този респект.
-И този доста суров живот на лейтенант Ножаров, как се отразява на личния му живот?
-Имам дългогодишна приятелка, която споделя моите екстремни занимания дори идва с мен в планината, независимо дали пеш или с колелото. Тя също е завършила Военния университет във Велико Търново. Научих я и да кара ски. Човек трябва да си намери сродната душа, с която да се чувства добре.
Военното училище те научава да работиш с хора. Едно е да си в тълпата, друго е да си в строя. В живота има всякакви видове мрънкалници, които са компетентни по всеки един въпрос, но когато излезеш пред строя и те гледат 80 човека втренчени в теб, е друго.
-Какви са мечтите на Николай Ножаров?
-Едната ми мечта беше да кача връх Монблан, която е осъществена заедно с баща ми, за което съм му благодарен. Той през 2005 година се е качвал на връх Килиманджаро пеша. И аз, като всяко едно дете, което гледа да надмине баща си, искам да изкача връх Килиманджаро, но с велосипед. Не е непосилно, смятам че мога да го направя, но се иска сериозна подготовка.
-Какъв човек е Николай Ножаров?
-Смятам че съм борбен, дисциплиниран, винаги усмихнат, позитивен човек.
-А от трудните моменти, които всеки има, как излиза?
-Това пак съм го запомнил от баща ми, като се оплаквах, че ми е трудно във военното училище, той ми даде една бележчица, на която пишеше: “И това ще мине“. Сещах се, че е четял книгата за войника Швейк, в която се разказва за Първата световна война. И аз практикувах същото нещо. Когато ми е тежко си повтарях: „И това ще мине“. И отново четейки, Швейк разбирах, че небивалиците са били същите, както и сега, и щом тогава са се справили, значи и аз мога.
Зареждане ...
