ВЕНКА ПЕТРОВА,
Председател на НЧ “Зора-1908“ с. Ловнидол
Минко Марков Ненков (или Гализов, по името на бащиния род) е роден на 8 май 1856 г. в село Ловнидол. Завършва килийното училище в селото при даскал Генчо Абаджиев от Дряново. През пролетта на 1869 г., 13-годишен, става чирак при абаджия в Търново. Тук се свързва с вече познатия Матей Преображенски-Миткалото, запознава се с Бачо Киро Петров и Стефан Стамболов. Три години по-късно, през 1872 г., се прехвърля в Румъния. Живее във Влашко и Бесарабия, в градовете Букурещ, Галац, Браила, Болград и др. Запознава се с много български емигранти и се включва в революционното движение.
На 12(24) април 1877 г. с Манифест на император Александър II, издаден в Кишинев, Русия обявява война на Османската империя. Пет дни по-късно е издадена заповед за създаването на Българско опълчение, а в края на април то е предислоцирано в Плоещ. Сред една голяма група, идваща от Галац, е и Минко Гализов. На 1(13) май той е зачислен в състава на VI опълченска дружина с командир майор Беляев.
След края на войната, на 16(28) юни 1878 г., опълченецът Минко Марков Гализов бил уволнен в гр. Пловдив. Уволнителното му писмо се пази в историческия музей на град Севлиево. Завърнал се в родното си село Ловнидол, Минко Гализов, наречен с прякора ,,Комитата“, създава семейство с Пена Тодорова Михова. Имат четири деца – Марко, Тодор, Велика и Недялко. Опълченецът дава образование на двамата си сина Марко и Недялко, а оставя Тодор в село Ловнидол да се грижи за имотите на фамилията. Самият той също остава в селото и се включва активно в политическо- икономическия живот.
Както открихме съвсем наскоро, от документ, съхранен в ДА „Архиви“ гр. Габрово), през 1931 година опълченецът от с. Ловнидол Минко Гализов пише писмо до Негово величество Борис III Цар на българите. Става въпрос за несправедливо назначение на гимназиален учител в град Севлиево. На мястото по изисквания би трябвало да бъде назначен неговия син Недялко Минков Гализов, изпълняващ всички изисквания на закона, а е назначена учителка със средно образование, но дъщеря на бившия директор на гимназията.
Много добре е написано в това писмо – “Нас ни почитате и уважавате, но ние сме се борили не само за политическа свобода, а и за спазването на законите…“.
Било ли е това лична несправедливост или е имало и други фактори?
Разглеждайки още материали на Държавен архив гр. Габрово намираме причината, поради която не е назначен на учителското място Недялко Минков Гализов – това са неговите политически пристрастия. Той се увлича по марксизма. През 1925 година лежи в затвора по атентата в църквата „Св. Неделя“ в София за 6 месеца. През 1926 година за Недялко Гализов вече няма работа като учител. Уволняван е три пъти по Закона за народното просвещение и по Закона за защита на държавата. Това е поводът старият Опълченец да пише лично до царя.
За този период Т. Ташев пише в списание “Български профсъюзи“ кн.2 от 1978 година – “Веднъж старият опълченец (по това време Минко Гализов е около 75 годишен) отишъл в Севлиево в дома на сина си Недялко Гализов и заварил семейството му, че гладува. Тогава той опаковал многобройните си ордени в кутия и ги изпратил до двореца с кратко писмо: «…царю, ти пак си уволнил сина ми Недялка задето е комунист. Не си прав, царю! Аз съм солидарен със сина си Недялка и ти връщам ордените си, не само твоите, но и тези от Всерусийския император!“.
Дядо Минко по своите убеждения не е бил комунист, но е боготворял Русия и е симпатизирал на младата Съветска държава. Бил е дълбоко уважаван от своите съселяни.
Много кураж и морална устойчивост се е искало за такава постъпка – да върнеш ордените си на царя, но честността побеждава. След две седмици възстановяват немирния учител, а по-късно смелият опълченец получава ордените си обратно, опаковани в по-луксозна кутия.
Недялко Гализов продължава да работи като учител по стенография в Севлиево и се пенсионира през 1950 година.
Бях много развълнувана, когато намерихме писмото до Борис III Цар на българите и не знам защо веднага в паметта ми излезе картината на Илия Репин “Казаци пишат писмо до султана“. Дали защото и двете постъпки са толкова смели, или защото това писмо, написано от Опълченеца, ни показва, че българите някога не са прекланяли безропотно глава, нито пред Османската империя, нито пред новото управление на независима вече България.
Оригиналът на писмото до царя се пази в Държавен архив гр. Габрово, фонд 1322, опис 1, архивна единица 33, а разказът за тези събития – във фонд 1322, опис 1, а.е.1. Снимките са ни предоставени от Минко Буздрев – един от наследниците на Опълченеца.
Зареждане ...
