На 16 октомври, в Деня на българската авиация, държавният глава Румен Радев награди с Почетния знак на президента дейци на военната авиация. Генерал (о.з.) Михо Михов беше отличен за приноса му към развитието на Военновъздушните сили и укрепването на отбранителните способности на България, както и по случай навършените от него 75 години.
„Вашата богата биография на летец и военен ръководител остава пример за посветеност и всеотдайност към каузата за защита на родината, обърна се президентът Радев към ген. Михов. – Бяхте орисан да ръководите военната авиация и българската армия в най-тежките времена, но те изискват силни, мъдри и далновидни хора, каза още президентът Радев и посочи, че на ген. Михов се е паднала тежката задача за трудните решения по План 2004 за трансформация и редукция на въоръжените сили. Вие бяхте достойният защитник на авиацията и на армията от посегателствата на невежи и користни политици, успяхте по професионален начин да се справите и с подготовката във военно отношение на страната ни за членството ни в НАТО, каза още президентът Радев. За мен е чест, че служех под вашето командване, добави още той“, съобщава „Отбрана.ком“, вестник за войската и народа.
За пътя от Балкана до небесната шир и високото държавно отличие генерал Михо Михов разказа в един откровен разговор за читателите на вестник „Росица“.
-Г-н Генерал, разкажете кога и как момчето от Балкана стана летец?
-Имах симпатии и уважение към авиаторите от най-ранна възраст. В младежките ми години над селото се проведе един демонстративен полет, който аз наблюдавах. Той ме впечатли много силно. Но изборът на професията ми стана в последните месеци на обучението ми в строителния техникум във Велико Търново, днес Професионална гимназия но архитектура и геодезия „Ангел Попов“. Тогава, според мен много правилно, се провеждаха донаборни срещи с випускници от средните училища. На една такава среща при нас дойде да демонстрира авиацията летец със самолет от летище Каменец – тази подробност разбрах по-късно, когато вече служех там. Този самолет извърши фигури от висшия пилотаж и аз окончателно реших, че когато завърша средното си образование, ще кандидатствам във Висшето военновъздушно училище в град Долна Митрополия. Затова сега препоръчвам на висшите командири в армията да практикуват изпращането в средните училища на курсанти, които да демонстрират не само униформата, но знанията и интелекта си, за да приканват младежите да кандидатстват във военните училища.
Така се случи и с мен в строителния техникум. Попгеоргиев – така се казваше летецът, с който служихме по-късно – вечна му памет, беше дошъл в нашето училище да разказва за авиационната професия и за техническите длъжности, които се практикуват в Долна Митрополия. Много силно бях впечатлен от униформата му и съм вървял 200-300 метра след него да го наблюдавам какъв курсант е. И това беше окончателният ми избор да стана курсант във ВВВУ „Георги Бенковски“ в Долна Митрополия.
-И после?
-Кандидатствах в Долна Митрополия – доста трудно влязох, но завърших успешно, като първенец на випуска през 1972 година. Изкарах едно изключително важно обучение през тези 4 години. То предвиждаше първата година да бъдем подготвени технически с изучаването на аеродинамика, въздушна стрелкова подготовка, математика, руски… И на втората година полетях на ИЛ – 29 борден номер №44, и сега го помня. Тогава моят инструктор Ичев ме подготви много стабилно и аз излетях за първи път със самолета, като направих два кръга и после кацнах. Но изживяването се помни цял живот, защото в авиацията най-отговорният момент е кацането. Трябва така да го направиш, че самолетът да не почувства удар в земята, а и ти да не почувстваш такива неща. Ударът в земята с някои типове самолети е много опасен. Става така нареченото състояние на самолета „козел“ – отскачане на самолета от пистата и забиването му с носа в нея, след което възникват пожари и други нежелателни неща.
Много впечатляващ е моментът, когато отидеш на боен самолет. Това се случи с мен, след три години, когато преминах четвъртия курс от ВВВУ в Долна Метрополия на летището в Каменец /авиобаза на ВВВУ/. Там усвоих летене на МИГ- 15 и МИГ -17, в т.ч. и стрелба по земна цел. Три оръдия имаше този самолет. Оставил съм един за спомен в моето село Сенник – до чешмата има един Миг 17, на който съм летял. Не съм предполагал, че в Каменец ще ми минат 12 години в инструкторска длъжност. На това летище правихме по 70 часа нальот, които сега, за цяла година, някои не правят в авиацията, заради кризата. Тогава през лятото се готвих и за държавен изпит на летището по много дисциплини. В това число и по физическа подготовка. Имаше бягане по три километра за 10 минути и няколко секунди. И трябваше да го направя като за отличен. Това летище и сега ми е на сърцето. Много е близко, на 65 км от дома до дома в авиогарадока. И почти всеки месец сме пътували в двете посоки. Сега не ми се минава от там, защото разрухата е пълна. В гарадока от 10 блока са останали само три, които са населени. А в летището да влезеш ще бъде мъка, защото всички е обрасло, не е онова, което аз имах намерение да поддържам.
Като началник на Генералния щаб имах доста власт и Каменец го бях оставил сред летищата за маньовар, за кацане – запасно летище в Северна България. Аз се уволних 2002 година, а през 2006 година закриха и Каменец. Не е желателно да влизам там.
-Скоро гледах по една от телевизиите репортаж за летището в Равнец, което също е в много лошо състояние… Хората, които живеят в селото изразиха съжаление и печал за този му вид.
-То също е военно летище. Добре, че ми напомнихте за него, за да кажа няколко думи и за Равнец. Особено подкрепа за инфраструктурата на летището от жителите на селото не сме получавали. Но познавам летището много добре, защото съм летял на него със самолет Миг 29, когато бях командир на дивизия за противовъздушна отбрана. Центърът беше в Ямбол, но районът обхващаше Русе, Нова Загора, Свиленград и всичко на Изток, в т.ч. и акваторията на Черно море. Така че Равнец е едно скъпо летище. Там има две писти. Когато се строи заводът се взе решение да се промени посоката, за да не се излита и каца. Посетил съм това летище и знаех какво е, но знае ли човек какво ще дойде?
Дойде може би световна намеса за промяната на политическата система у нас, а ние там, на летището, се готвехме с изтребители за защита на този район, който вече Ви споменах и второ – готвехме и войниците, строяхме нови помещения, като за по-дълга служба. А само за няколко години разрухата дойде и всички самолети бяха преместени от Равнец на летище Граф Игнатиево.
-Вие сте поели отговорността да направите военната реформа след 1989 година, а чувствали ли сте преди това необходимостта от промяна в армията?
-Може би съм чувствал такава необходимост по отношение на организационната структура. Организацията на едно летище предвиждаше наличието на авиационен полк или ескадрила, технически батальон, свързочен батальон, комендатура за Варшавския договор….И всичко това се командваше от няколко инстанции, нямаше така нареченото единоначалие. Нямаше единен командир на летището, който да отговаря за всичко. И когато на мен ми се отдаде тази възможност за реформирането на армията – тогава бях командващ на Военно въздушните сили през1995 година, направихме реформа в летищата в Безмер и в Чешнегирово. Там създадохме така наречените авиационни бази, които и до днес съществуват и се оказаха много сполучливи. На всяко летище от такъв тип с две бойни ескадрили, които назовах като батальони, се подчиняваха на един бригаден генерал. Ние до това време нямахме на летищата генерал, който да бъде единоначалник и да управлява цялата система. И в момента е така на летищата, които останаха. Така че до промяната на политическата система узрявах за реформа. И когато имах такава възможност, и с власт я осъществявах. Но преди това определям периода си като един много успешен до демократичната система, която ни беше наложена. До тогава служех доста успешно, достолепно с висока боеспособност и готовност, и готвех кадрите в това направление. Но след 10 ноември 1989 година се утвърди една система, която говори и днес за неграмотност на голяма част от държавниците и политиците по отношение на военното строителство, и за нехайство по отношение на проблемите в армията.
-В какво се изразяваха това „нехайство“ и „неграмотност“?
-Специално на военно въздушните сили липсваше гориво, липсваха резервни части, авиаторите трябваше да летят, за да бъдат живи. Имало е случаи, когато сме изхранвали войниците от продоволствените стопанства на всяко летище – имахме животни и зеленчукови градини. Налагаше се да колим прасетата, за да направим една чорба на войниците. Аз съм възхитен от това поколение, което тогава служеше, защото при такава неосигуреност, те не се разбягаха, не си отидоха по домовете, а стояха в казармите и носеха бойната служба. А сега запасните офицери – използвам повода да поздравя най-сърдечно севлиевските членове на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, които имат пълна представа какво време преживяхме.
Трябва да Ви кажа, че последните взаимоотношения между Варшавския договор и НАТО се изразяват в подписването на Парижкия договор за ограничаване на обикновените въоръжени сили в Европа. И тогава подобно на Ноьйския договор на Българя беше отредено близо от 400 бойни самолета да притежава само 235. Какво са тези 235 самолета спрямо днешното състояние? Може да си представите каква „еволюция“ в минус беше осъществена.
-В интервю по случай 20-годишнината от присъединяването на България към НАТО през юни т.г. Вие казвате, че експертите на НАТО не са налагали натиск за рестрикциите, които са направени във военната сфера. Да разбирам ли, че те са били направени от незнание, от некомпетентност или са били политическо решение?
-Действително нямаше такъв голям натиск от страна на НАТО към България да съкращава и да се превъоръжава. А ние, военно-техническите лица, се надявахме, че пътят към НАТО ще бъде по-лесен от този към Варшавския договор. Нищо подобно! Не се случи! Не се случва и днес! Всичко се заплаща двойно и тройно, за да бъде армията превъоръжена. И забележете, че толкова години от началото на промените преминахме през партньорството за мир през 1994 година, преминахме през членството в НАТО през 2004 година и чак сега започва превъоръжаване и модернизация на въоръжените сили, в т.ч. и в авиацията. Досега какво правеше нашето държавно ръководство!? Надяваше се все да получава, както украинците сега! Дайте, дайте, дайте…!Кой ще ви даде? Никой не дава!
-Познат принцип от близкото минало, който продължава – все да чакаш някой да вземе решение вместо теб…!
-Вярно е, че имаше военни експерти, като съветници в Министерството на отбраната, но не и в Генералния щаб, които подсказваха: „Съкратете това, умножете онова…“ Но в никакви случай не се даряваше, нямаше кой да дари, за разлика от времето на Варшавския договор, когато системно бяхме снабдявани с гориво, с резервни части… И тогава нямаше никакъв проблем за командира да планира военната подготовка.
Общественото съзнание на българина е такова, че все очаква някой да му свърши работата. Не става дума за помощ да помолиш да ти се помогне, а да очакваш да се случи това, което ти е в главата.
-Според Вас, защо е така?
-Може би това е генетичен недостатък и нравствено възпитание на българина от малък!? Задавах си този въпрос във възпитанието на моите деца, защото си спомнях, че моето време мина не да очаквам, а да ми налагат задачи моите родители. Родителското възпитание на детето, от най-ранна възраст, да му се поставят трудови задачи, за мен това е нравствено възпитание.
За цената да правиш военна реформа след промяна на обществен строй и предпоставка ли са военните конфликти в момента за Трета световна война, четете отговорите на генерал Михов в следващия брой на в.“Росица“.
/Следва/
Зареждане ...
