САВА ХРИСТОВ, управител на ХГ ”Видима”
Вече седма година участвам активно в културния живот на Севлиево, който за малък град като нашия, наистина се отличава със сериозна активност в сравнение с дори по-големи населени места в страната. Потвърждават го както колеги от други градове, с които имам удоволствието да работя, така и всеки случайно срещнат гост на Фестивала на тиквата или Семе българско, пристигнал от другия край на България с организиран петдесетместен транспорт. Потвърждава се това наблюдение и от културния календар на сайта на община Севлиево, където ясно се вижда, че почти няма свободна дата без планирано още от миналата година мероприятие, а неизброими остават всички останали спонтанно случващи се събития.
В голяма степен всички тези събития се радват и на добра посещаемост, което определено трябва да развенчае митовете, че не сме особено културни, че нищо не се прави за хората и тем подобни заучени реплики.
За да се случва всичко това обаче, зад тези събития стоят труда и усилията на много хора, десетки артисти, педагози, специалисти, от поддръжката до директорите, които често работят много повече от осем часа по пет дни в седмицата, за да постигнат поставените цели. Награди, медали, отличия от цяла България буквално валят в Севлиево, благодарение на изключително високото ниво на работа в детските школи, но не по-зле се представят и възрастните в сферата на фотографията, поезията, танците и т.н.
Всичко това ме вълнува, защото културният продукт не е като хляба, не винаги можеш да го пипнеш, но веднъж вкусен, той запълва в теб едно друго празно пространство, чието регулярно засищане е това, което ни прави по-различни от останалите животни. И говорейки за празно пространство знам, че някога в нашия град е съществувал „Клуб на културните дейци“, място където на живо, очи в очи, се е случвало всичко по-горе описано, всичко което днес в общи линии се случва в имейли и чат-групи. Затова поразпитах по-възрастните какво е било, къде е било, какво са правили…
Какви само хора, умове! са се събирали в този клуб, как са се учили от тях младите, как са попивали знания и мъдрости… На въпроса какво се е случило с клуба, така и не получих смислен отговор, но поне разбрах къде е било това свещено място. Потърсих го, намерих го, там е, непокътнато, сякаш до вчера в него са държали речи големите севлиевски писатели, а художници и музиканти са спорили за влиянието на тази или онази школа…
Чудно ми е как работим без да се срещаме, без наше място? Съществуването на такъв клуб необходимост ли е или лукс? Как мислим за публиката, когато сами не се знаем кой какво мисли? Остаряла концепция ли е това или поредната традиция, която трябва да възродим? Може ли една религия без църква?
Благодаря на г-жа Минчева, че пази ключа за това позабравено местенце!