ДЕСИ ДИМИТРОВА
– Инж. Илиева, как избрахте тази професия?
– Средното си образование съм завършила през 2011 г. в СУ „Васил Левски“ в Севлиево. Същата година кандидатствах в Академията на МВР, Великотърновския университет и НВУ „В. Левски“ – В. Търново. За съжаление не бях приета в Симеоново, затова записах във Военния университет, специалност „Защита на населението от бедствия, аварии и катастрофи“. Със започването на втория семестър от обучението ми, реших че няма да се откажа от детската си мечта и ще направя втори опит да кандидатствам в Академията на МВР….
След дълги разговори с ректора на университета за изтегляне на изпити, причината, поради която ми се налага да се отпиша от Вуза – въобще сложен процес, трудно се загубва кадър във Военен университет…, в крайна сметка успях!!! Явих се на последния си изпит по Международно и публично право на 6.06.2012 г. (помня го като вчера), а в следващите два дни бях на така чаканите с нетърпение изпити в Академията…
Дойде и 16 юли – разбирам че съм приета в Симеоново, факултет „Пожарна безопасност и защита на населението“, специалност „Пожарна и аварийна безопасност“. Успях и сбъднах своята детска мечта. Стига да имаш истинско желание, да не спираш да вярваш в себе си и в мечтите си – те стават реалност! Няма нищо по-хубаво от завършена задача – от реализирана мечта!– а може би това е подарък от съдбата…
– Каква е позицията Ви в Районната служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ в Севлиево, какви са задълженията и отговорностите Ви като служител в системата на МВР?
– В момента съм инспектор в РСПБЗН-Севлиево – избрах да се прибера вкъщи, макар че много от хората живяли, работили в големия град, трудно си представят да се върнат в малкото провинциално градче, където времето е почти спряло. Но все пак да остана тук е избор сам по себе си. Осъзнат при това. А не липса на възможност, потенциал, желание или амбиция за нещо „повече“. Във връзка с това имам една любима фраза: „Животът е като една монета, можеш да я похарчиш за каквото пожелаеш, но само веднъж“ – аз направих своя избор и не съжалявам.
Работата ми най-общо се състои в това да осъществявам контрол за спазването на правилата и нормите за пожарна безопасност в новостроящи, съществуващи или в момент на реконструкция и ремонт обекти. За целта се извършват проверки, издават се разпореждания, сертификати и други документи във връзка с пожарната безопасност. Дават се становища за съответствие с правилата и нормите за пожарна безопасност, участва се в експертни съвети за оценка на съответствието на инвестиционните проекти и в държавни приемателни комисии.
– А семейството подкрепи ли Ви в избора?
– Да, определено! Семейството ми ме е подкрепяло винаги! Родителите ми са били и продължават да бъдат моята мотивация – да не се отказвам пред трудностите, да се боря докрай, да не оставям задачите за другия ден, да бъда уверена в себе си и във възможностите си! Мисля, че тук е моментът да благодаря на близките и роднините си – за подкрепата, стимула и вярата в мен!
– С какви предизвикателства Ви се налага да се сблъсквате в работата? Началото едва ли е било лесно?
– Най-голямото предизвикателство е работата с хората, те са различни и реагират по различен начин, затова и подходът към всеки един трябва да е съобразно принципите му. В началото, а дори и сега (аз съм на няма и година служба), ми е трудно да се представя пред тях, пред обществото, тъй като ние сме малък град, познаваме се, дори и само визуално, а и съм млад кадър, до вчера за тях съм била едно дете, така да се каже, а днес съм в униформа, с пагони, служител на МВР, който трябва да бъде приет по съвсем друг начин – да всява респект, да бъде уважаван. Трудно е да докажеш на хората, че ние работим в тяхна полза – не само контролираме, а и чрез превантивната дейност ги запознаваме с мерките за безопасност и предотвратяването на пожари, бедствия и аварии.
– Според Вас какво е нужно да притежава един пожарникар, за да се справи в екстремна ситуация?
– Пожарникарят трябва да бъде смел, да запазва самообладание и да взема бързо правилните решения при екстремни ситуации. Той трябва да бъде не само физически здрав и психически стабилен, но и да бъде компетентен, да познава средствата и техниката до съвършенство, да бъде отдаден на работата си и не на последно място да бъде горд с професията си.
– Как ще коментирате мнението на скептиците, че жените пожарникари спасяват котенца, а не хора от горящи сгради?
– Според мен лично на мъжете сякаш вече не им прави впечатление, че жените се нагърбват със съвсем мъжки задължения. Дори мога да кажа, че жените се справяме завидно добре с мъжките професии. Въпреки убеждението, че ние, представителките на нежния пол, сме състрадателни, морални, чувствителни и създадени не да воюват, а да обичат и да бъдат обичани, доказваме успешно, че можем да се справяме с трудни проблеми и ситуации, дори и в мъжка среда. Ние се стремим към хармония, разбирателство, работа в екип, докато мъжете обичат да се състезават и воюват. Затова и смятам, че в един колектив е необходимо да има и женско присъствие, което в случая да уравновесява. Тук се сещам за едно твърдение на Маргарет Тачър – „Ако ви трябва човек, който да държи речи, вземете мъж, ако ви трябва човек, който да решава проблеми, вземете жена!“.
– Как Ви приемат Вашите колеги, чувствате ли се подценена понякога?
– Мисля че не съм подценена по никакъв начин от колегите си. Може би това, че по време на обучението ми в Академията бях три поредни години за по месец на стаж, ми помогна сега да бъда добре приета. Тогава е било необходимо да се доказвам – на колеги, началници, директори, да извоювам тяхното уважение, да бъда една от тях. От отношението им в момента, от това, че имам тяхната безрезрвна подкрепа и помощ, съдя че наистина съм успяла да спечеля доверието им. Те ми позволиха не само да съм в техния колектив, а също така и да взимам решения, да показвам своите лидерски качества и нещото, което много ме радва, е това, че те дори се допитват за дадени неща до мен.
– А мъжете, изненадват ли се, намират ли професията на пожарникар за плашеща или пък това ги респектира?
– Да, при ново запознанство, в момента, в който им кажа какво работя – насреща си получавам първо една учудена физиономия – и коментар…, от рода на „Уау, как такова нежно създание е сред пламъците…“. Не бих казала, че за тях звучи плашещо, доколкото е изненадващо. И тази реакция е може би напълно нормална, тъй като в повечето случаи те не са запознати с факта, че един пожарникар е не само този в огъня, а може да изпълнява и други функции. Сред приятелите си наистина виждам и усещам разликата в тяхното отношение, когато съм униформена и когато съм цивилна – явно всявам респект!
– А какво обичате да правите в малкото свободно време? Продължава ли голямата Ви страст към българските народни танци?
– Да, така е – народните танци са моята голяма страст! Дори бих си татуирала „Танцът е ритъмът на моя живот“. Те ме правят наистина щастлива, когато чуя българска народна музика – ставам и заигравам. Те ме карат да се усмихвам, да забравям за проблемите, за нещата от сивото ежедневие. Танцувайки, се чувствам свободна – това е начинът да изразя себе си с цялото си същество, да открия своята емоция.
– Доволна ли сте от работата, вярвате ли, че тази професия е Вашето призвание?
– Да, доволна съм от работата си! Много колеги, които прочетат този отговор, ще кажат… „ха, чакай да минат още 5 години, друго ще говориш“…. Може и да е така, не знам! Но аз съм амбициозна, вярваща и много борбена – „мъжко момиче“, което със зъби и нокти ще брани своята позиция и ще се помъча да не позволявам на системата да ме „скапе“. За мен професията пожарникар е най-хубавата и достойна за уважение. Обичам работата си и ще се стремя към нови върхове, усъвършенстване и постигнати цели. Гордея се с професията си, със своето призвание!