Обучител на семинара „Хранителни разстройства в юношеска възраст“ бе Милена Ташкова – клиничен психолог и психотерапевт, работила като училищен психолог в продължение на 15 години. Малко преди началото на обучението със специалистите от Севлиево тя отговори на няколко въпроса на в. „Росица“.
– Хранителните разстройства в днешно време като че ли са се превърнали в епидемия. Назад във времето ли се корени този проблем или е от по-ново време, когато храненето се превръща в мания?
– Аз мисля, че големият фокус е върху храненето, включително и в медиите, където има цели предавания, свързани само с храна. Категорично мога да кажа от терапевтичния си опит, от това което наблюдавам в кабинета, че е епидемия. Може би от около 7-8 години назад във времето ние, с моите колеги, забелязахме, че много зачестиха случаите на тийнейджъри с хранители разстройства. А сега вече бих казала, че всеки трети е с хранително разстройство или като основна трудност и проблем, или като съпътстващ проблем, т.е. те може да идват за нещо друго, но се оказва, че хранителното разстройство е съпътстващо. Така че, наистина мисля, че е много тревожно. А защо е толкова тревожно? Защото проблемът остава невидим. Дълго време, докато самото хранително разстройство не достигне до фаза, в която да бъде очевидно, да се отрази на външния вид, то остава невидимо за родителите. Те не могат да вземат мерки. А да не говорим, че много често хранителното разстройство в едната си форма – като орторексия, се приема като здравословно хранене. Хората така си мислят и си казват: „о, чудесно, тя се храни здравословно“, но всъщност тя не може да спи спокойно, ако не знае какво точно се съдържа в храната й.
– Кога се отключва този вид разстройство, какви са наблюденията Ви, г-жо Ташкова?
– Много условно казано – от 13 години нагоре. Но темата с орторексията – именно здравословното хранене, много често я има и при възрастните. Точно така започва хранителното разстройство – децата/тийнейджърите виждат, че родителите непрекъснато говорят за храна и казват: „това не е никак здравословно“, „това няма да го ядем“, „недей, внимавай“. Работя с едно момиче, чиято майка казва: „ние сме жени“, т.е. детето така е възпитавано от съвсем малко, че ние сме жени и трябва да сме елегантни. Детето в момента е с анорексия, а то никога не е имало наднормено тегло.
– В родителския модел или в наложените стереотипи 90-60-90 се корени точно проблемът?
– Това е много хубав въпрос. Когато ние забелязахме, че това се превръща в епидемия, тогава създадохме една програма за превенция „Живот на килограм“. Тя е точно така структурирана. Първото нещо е свързано именно със стереотипите, с идолите, с моделите за подражание, което вие казвате 90-60-90. Ех, тази идеалност, ако можем да я постигнем някога в живота! Но не можем. Мисля си, че не трябва да можем. Децата смятат, особено повлияни от социалните мрежи, че това трябва да следват.
Та първата ни тема е фокусирана върху това как външното влияе на вътрешното състояние. Втората тема е фокусирана върху емоциите, върху вътрешните преживявания, върху родителския модел, който има много голямо значение. Винаги казвам на родителите, че няма нужда да се коментира съдържанието на храната с децата, защото има такива родители, които казват: „сега много яде, трябва да се поразходиш, да пообиколиш тук…“. Те пренасят своите хранителни проблеми върху децата си. Нали си представяте, че това дете пораства и то брои калориите, които трябва да приема и смята колко трябва да изразходи. Та, ето това са вътрешните преживявания и как те действат. И третата ни тема по този проект за превенция е какво са самите хранителни разстройства. Тук говорим малко повече за видовете хранителни разстройства, даваме конкретни казуси.
– А как може един родител на тийнейджър да забележи, че с детето му се случва нещо нередно, че има проблем?
– Първото нещо е, че обикновено се забелязва едно затваряне на детето в себе си, което обаче е трудно отличимо, защото това е характерно за тийнейджърството. Но наред с това затваряне, детето непрекъснато започва да говори, че не изглежда достатъчно добре. И това също е характерно за тийнейджърството. Дотук като че ли е норма. Обаче освен че казва, че нещо не си харесва, другото нещо, което родителите трябва да забележат е, че детето все повече коментира, че може би трябва да свали 1-2 килограма, или пък казва „трябва да се стегна“, т.е. не толкова да отслабнат, а да се стегнат. Друг признак е, че започват да ограничават храненията си. Първоначално започват да отпадат определени храни, обикновено първо отпада сладкото, всички тестени изделия, след това обаче започват да отпадат цели хранителни групи, докато се стигне до там, че обикновено детето не иска да се храни на масата с родителите си. Родителите трябва да са особено бдителни по отношение на това, когато детето започне да казва, че е хапнало в училище и т.н. В един момент те установяват, че много отдавна детето не се е хранило пред тях. Също така, често храненето е придружено с пиене на много вода. Това обикновено се случва при булимията, за да може след това повръщането на храната да е по-лесно. Забелязват, че емоционално детето не се чувства добре, както и че отказва да хапне определен вид храна. Но това е много по-различно, когато възрастен човек си наложи ограничения. Съвсем различно е при децата. Защото ние, възрастните, имаме мяра, знаем кога да спрем, докато при децата няма. При тийнейджърите всичко е на живот и смърт. Те са крайни.
– През цялото време говорим за детето, но в среден род. Но само момичетата ли са застрашени от хранителни разстройства или тук вече влизат и представителите на мъжкия род?
– Момичетата са категорично повече, но при момчетата също има хранителни разстройства, обикновено анорексия. При тях по-рядко се забелязват този тип разстройства в типа, в който ние сме свикнали да ги разпознаваме, като анорексия, булимия. При тях има много повече орторексия, защото при тях има много сериозен фокус върху тренирането, което е също вид хранително разстройство. Аз в момента работя с едно момче, при което също има много сериозни ограничения в храненето, но най-вече изтощителни ежедневни тренировки. Изтощителни! Както вече казах – нищо не е с мяра. Нито в храненето, нито в ограниченията в храненето, нито нахранването е с мяра, нито физическата активност.
– А колко време отнема лечението, справянето с едно такова разстройство? Дълъг процес ли е това?
– Много е дълъг. Изключително трудно се работи с хора с хранителни разстройства, защото това е защитен механизъм. Храната при тях много отдавна е излязла от функцията си да бъде храна и да доставя енергия. Храната при тях е справяне с тревожността, храната е успокоение, храната е награда, храната е наказание, храната е много неща. Много е трудно. Започва се, работи се, стига се до някъде и тъкмо си мисля, аз като терапевт, че съм успяла, виждам пак, че има връщане назад. Трябва да сме търпеливи.
– А помощта на родителите в този процес важна ли е?
– Много. Много голямо значение има тя. Но често те искат много бързи резултати от детето, започват да се карат, карат го да се чувства виновно. То започва да става още по-зле. Или пък променя едно хранително поведение с друго. Анорексията прекъсва, то започва да яде, но започва и да повръща. Има много етапи през които се преминава и е доста трудно. Мисля, че за цял живот остава една сигнална лампа, дори проблемът да е преодолян, и на 30 г. да са станали, първото нещо, което правят в трудна ситуация е да се погледнат и да си кажат, че не приличат на нищо и трябва да спрат да ядат. Тоест тази самоомраза, винаги в трудните моменти, се появява точно по този начин. Много е драматично, но мисля, че много хора се справят.
– Какъв съвет им давате в такива случаи? Съветвате ли ги да заменят своето „мразя се“ с „обичам се“?
– То може, но нали си представяте, че цял живот ние се учим да се обичаме. Мисля, че това нещо, което би изглеждало толкова лесно, се е превърнало в едно клише. Ние освен че се обичаме, изискваме и доста от себе си. Не е лесна работа тази с обичането и въпреки че го знаем, понякога не го чувстваме. Това, което мога да кажа, е че трябва да се опитваме да се справяме с дълбоките си вътрешни преживявания, защото това с храната излиза на повърхността, то е като износ на нещо по-дълбоко, и ако аз се справям с дълбоките си преживявания, ако съм по-милостива към себе си, ако невинаги се критикувам, невинаги си казвам: „защо не успя, можеш и повече“, това е много трудно. Това е като един чип в нас, ние така сме пораснали. Много е трудно, но все пак трябва да опитваме да се изправяме срещу вътрешния си критик.
– Какво очаквате от срещата си със специалистите от Севлиево, които ежедневно работят с деца?
– Самият факт, че съм тук означава, че има интерес към темата. Той не е случаен, защото колегите тук са видели, че има проблем и той е много сериозен. Много колеги, които са участвали в мои обучения, след това ми се обаждат, обсъждат случаи, коментираме ги заедно. Много се надявам да има повече работа в посока превенция.
Зареждане ...
