Той е познат, както на тези, които обичат мелодичните песни с музика и текстове, които докосват сърцето и душата, така и на другите, които щуреят и се забавляват на неговата музика. Той е Деян Неделчев. Единственият българин, издал албум с „Полиграм”, а гласът му е изключително рядък, достигащ до 4 октави. Четири пъти е получавал награда от “Златния Орфей”.
Срещата с него в редакцията на в.”Росица” беше от така наречените неслучайни, с неслучайни хора. Защото много рядко хора с неговата известност посещават местни медии и се съгласяват да дават интервюта. Особено, когато към тях проявяват интерес най-големите телевизии, радиа и вестници. А в последния месец медийният интерес към Деян Неделчев наистина е много голям, защото съвпада с две важни годишнини – 60 години от рождението му, 40 години на сцената и 35 години дует с брат му Бойко Неделчев. И не само те са повод за исканите разговори и интервюта, а и творчеството му на композитор и певец, концертите му у нас и в чужбина, интересния му живот, спечелил му ни само любов. За всички тях той разказа неразказаното или малко известното за читателите на в.”Росица” в един много непринуден разговор, в който си говорихме на „ти“.
-След толкова много интервюта, кое е непознатото в познатия и известен Деян Неделчев?
-Непознатото е, че всички смятат, че това което съм на екрана, в песните си, в клиповете си, съм такъв и в живота. А е точно обратното, аз съм много различен, друг Деян. Това е непознатото. Смятат, че съм луд – такъв съм, но в хубавия смисъл на думата. Този позитивизъм, който излъчвам на сцената, в личния си живот не е точно такъв.
-А защо?
-Защото съм един тъжен човек. Нали знаеш, че големите комици са най-тъжните хора. Горе, долу и при мен е същото. Може да излъчвам оптимизъм, позитивизъм, щастие, веселие, но не съм такъв в личния си живот.
-Няма как да не си позитивен човек, след като казваш в едно интервю, че пазиш детското в себе си!?
-Добре, че това съм съхранил и това ме е спасило. А имам и такава песен „Аз и детето” от 2005 година. Когато човек съхрани детето в себе си живее по-добре. Живее в един друг свят.
-Но това го прави различен, а различните днес трудно се приемат у нас!?
-И какво от това? Ти си живееш в твоя свят и не пречиш на никой. Така се съхраняваш и пестиш много енергия в тази обстановка на хаос, в която живеем.
-Казваш, че тук не ти харесва, но се завръщаш, защо?
-Аз съм по принуда в момента в България. Ако имах възможност да замина за чужбина с договор, бих заминал. Тръгвал съм и без договор и пак бих тръгнал, защото трудно се живее тук, много трудно се оцелява. Плащам си сметките, но ми трябват пари, за да си правя песните, защото никой не стои зад гърба ми. Не мога да стоя на стари лаври, като някои мои колеги – правят по една песен на година, ама имат хонорари по 15 хил.лв. през ден. Не завиждам, но така стоят нещата.
-Понякога, за да постигне нещо човек, трябва да направи компромис…!?
-Аз непрекъснато правя компромиси. Скоро имах разговор с моя позната, която ми препоръча да започна да пея чалга. Как да започна да пея чалга, трябва да се намразя!? Тя не е вътре в мен, не я чувствам. Това не е музиката, с която съм израснал. Ако бях израснал с нея, може би щях да имам друг манталитет. А тя ми казва, че сега това е начина да стана богат. Но аз не искам да съм богат на пари, на имоти…Аз съм духовно богат. Искам да имам пари, за да живея нормално и да си правя изкуството. И да живея на Канарските острови. Днес пак си говорихме с Бойко, че най-хубаво е на морето, на плажа, да е топло времето и да няма студ.
-Разкажи за детството си, прекарано в Бяла Черква.
-Баща ми е от Бяла Черква. Всичките си ваканции сме прекарвали там. За нас Бяла черква и Павликени бяха рая, а Русе – заточение. При баба и дядо беше свободата. Те не ни държаха сметка къде ходим и какво правим. Много хубаво беше….
-И сега е хубаво….!
-Не е по-хубаво от преди. Не мога да свикна с простотията. Затова не искам да живея тук, тя ме ме кара да бягам непрекъснато.
-Да не говорим за нея, а да се върнем на темата за музиката. Продължаваш да правиш мелодични песни, които стигат до сърцето и душата, което е рядкост днес. Защо?
-Имам таланта да правя такива песни. Учил съм се от Тончо Русев, от Морис Аладжем, от Хайгашот Агасян. И Бойко пише много хубави песни. Просто ние сме от друго поколение, но ни е даден и такъв талант. Ние започнахме да пишем песни от много години с Бойко. Напоследък пея главно мои песни. Кой да ми напише хубава песен? Тези, които пишеха хубави песни, вече ги няма! Ако песента не е мелодична, тя няма да се запомни, ще мине и ще замине.
-Но пишеш и други песни, по-различни, по-комерсиални….
-Те пак са мелодични, но са по-забавни и станаха хитове. “Икебана” ти дава заряд. Тя е хубава песен, с хубав аранжимент. “ И “В гората” /Съчки събирам”/ е хубава песен, в нея не се пее за нещо лошо. С тези песни ме познават и тийнеджърите, защото са ги слушали в Ютуб и са станали хитове.
-Техните родители сигурно те помнят и с песента за предаването “Като лъвовете”, разкажи нейната история…
-Записахме я на 4 март 1992 година. На 6 март трябваше да замина да работя в Италия. Обади ми се Тончо Русев и ми каза, че иска аз да запиша сигнала на едно детско предаване, не знаех за какво иде реч. Отидохме в студиото на БНТ, тонрежисьор беше Боян Лечев – брат на Иван Лечев, който ни записа. Панайот Славчев е автор и аранжор, той правеше аранжиментите на музиката на Тончо. Същата година е починал. Това е един от последните му аранжименти. Текстът е на Владимир Априлов – брат на Николай Априлов /създател и водещ на предаването “Като лъвовете” – б.а./ Години наред песента звучеше в мое изпълнение в началото и края на предаването. Но в един момент той реши да запише песента с детска вокална група. И през последните една-две години, преди неговото закриване, той замени сигнала с моето изпълнение с това на детската вокална група. Имахме известни пререкания за това с него.
-Но хората свързват тази песен с твоето име, както и с “Обич за обич” – много я харесвам…
-И тя е по музика на Тончо Русев. Той вече работеше с мен, бях записал две негови песни. Едната беше за един детски филм Песента за делфинчето. Дори имах роля в този филм, бях момчето амфибия.
След това записах отново негова песен по стихове на Петър Караанагов “Думи”. Въртя се цяла година по радиата и стана хит.
-То си е било привилегия да пееш песни на Тончо Русев по това време….
-Бях препоръчан от Галя Жекова, негова позната. А тя беше чувала за мен от Тодор Анастасов, автор на текстове, той е човекът, който ми е помогнал най – много за запознанството ми с композитора Морис Аладжем. Та Галя Жекова казала на Тончо:”Има едно момче, жестоко пее, трябва да го чуеш!” И Тончо ме покани за запис на Песента за делфинчето, а на следващата година ме покани да запишем “Обич за обич” по стихове на Евтим Евтимов. С тази песен участвахме в радио конкурс през 1989 година. Тя спечели награда за текст на Съюза на българските писатели – Евтим Евтимов получи наградата.
– А как ти понесе славата?
-Аз винаги съм искал да я имам. Тя е в природата ми. Откакто съм се родил съм искал да съм известен естраден певец. Това е свише дадено и пеех в детската градина песните на Лили Иванова.
-А какво означаваха за теб наградите от конкурса „Златен Орфей“?
-“Златният Орфей“ означаваше всичко за мен. Имам специална тетрадка през годините, която пазя със статуетката, която съм рисувал. Всяка година съм писал за певците – български, чужди. „Златният Орфей” е бил явление за мен, както Сан Ремо за Италия, който продължавам да гледам всяка година, а „Орфеят“ изчезна.
-С каква нагласа тръгна към фестивала “Златен Орфей”?
-Първото ми участие беше през 1990 година. Това беше единствения “Златен Орфей”, в който имаше два конкурса – за рок и поп българска песен. Участвах и в двата с песните “Животът в песен превърни” и “Чудак”, но не спечелих нито една награда.
През 1993 година тръгнах с нагласата, че ще спечелим, не само защото имах самочувствието на добър певец, но и защото песните ми бяха най-трудните. Тогава получих голямата награда като изпълнител с песента “Посвещение” по музика Хайгашот Агасян и текст на Недялко Йорданов и първа награда за песента “Обич -блян” – моята първа песен като композитор.
Когато получихме наградата, плакахме, защото той беше най-изстрадания „Орфей“ през 1993 година. Казвахме му “най-инфарктният „Орфей” – много малко хора знаят през какво сме преминали. Това беше последният фестивал, на който Вили Казасян с оркестъра на Българското радио и телевизия свиреше на живо по време на фестивалните вечери. Както и последния “Орфей” на неговия директор Генко Генов, който е бил в затвора заради него. Наричахме го “инфарктния”, защото Генко Генов почина от инфаркт след фестивала.
-Какво се е случило тогава? Спомням си, че медиите съобщаваха за някакви неприятности…
-Проблемите бяха от това, че спонсорите не дадоха парите за изплащане на хонорарите, както на оркестъра, така и на певците. И оркестърът на Вили Казасян отказа да свири през петте фестивални вечери. Първата вечер мина криво-ляво, но те вече не искаха да свирят, защото парите не са раздадени. И всеки от певците трябваше да се спасява както може. От чуждите певци, който имаше плейбек, пускаше него, или пееше с акомпанимент на пиано…Три вечери подред всеки се спасяваше….Тогава аз направих една подписка, която беше подкрепена и подписана от Тома Спространов, и други певци, в която изразяваме несъгласие с Вили Казасян, с оркестрантите. За нас те бяха продажници, защото отказваха да свирят на певците. Мен ме намразиха много на тези агитки по време на репетициите в летния театър на Слънчев бряг.
Последната вечер, когато беше награждаването, имаше отново жива музика в изпълнение на оркестъра – не знам какви пари им бяха раздали. Първата и последната вечер свириха, а втората, третата и четвъртата – ги нямаше, това си го спомням.
Аз участвах с две песни, които взеха двете награди – голямата и първа.
Другото, което не се знае за този “Златен Орфей” е, че е единствения, в който двете журита – българското и чуждестранното, се размениха. Генко Генов предложи, за да няма корупция българското жури да журира чуждестранните певци, а чуждестранното – българските песни и певци. Това се случи за първи и последен път. И за мен тези награди бяха още по-ценни, защото международното жури ми даде голямата и първа награда. Българското жури, може би по друг начин, щеше да оценява.
Всяка вечер се хранехме в ресторант “Ропотамо”. Последната вечер, когато чакахме наградите, аз вече бях Черната овца. Оркестърът вече не ме обичаше заради моите агитки. Но те бяха, защото не искаха да свирят заради едни пари. А ние бяхме там, за да спасим “Златния Орфей”, защото беше в криза и става въпрос за нашия фестивал… Започнаха едни караници, едни обиди, на които и аз отвърнах, защото съм непокорен в името на справедливостта.
Дойде по едно време Хайгашот Агасян и ми казва:”Деяне, ти получаваш голямата награда за песента “Обич -блян”. Представяш ли си какво означава това!? Той ми каза, че аз вземам голямата награда за тази песен, а той получава първа награда с моето изпълнение на песента “Посвещение” по текст на Недялко Йорданов. Казах:”Много се радвам!” Но след 20 минути Хайго идва отново при мен и ми казва:”Има преразглеждане – аз получавам голямата награда с твоето изпълнение, а ти получаваш първа награда за песен!”. И аз пак казвам:”Чудесно, много се радвам!”
Не знам защо е имало преразглеждане. Предполагам, че българското жури се е намесило и е казало:“Той е млад изпълнител, откъде накъде той ще взема голямата награда!?” Хайгашот, въпреки че е участвал много пъти през годините на “Златния Орфей” никога не е получавал награди. Ние с него се виждаме често и сега. Веднъж той ми каза: “-Много те обичам и те харесвам, защото ти не ми завидя!
-Защо да ти завиждам?.
-Ами, защото там имаше ново преразглеждане, което ти отне голямата награда!
-Нали аз изпълнявам песента, която получава “Златния Орфей”! Вярно е, че статуетката отиде при теб, защото тя се дава на композитор, а не на изпълнител.”
Така че аз имам само грамоти, но нямам статуетка. Това беше инфарктният “Златен Орфей”, след който Генко Генов почина.
Неговата съпруга Дарина Генова ми е приятелка и скоро ми се обади да ме поздрави за юбилея. Питам я, как се сети за мен. А тя ми отговаря: “Как няма да се сетя, ти си един от големите защитници на “Орфея” и аз много те обичам и ценя…
През 1990 година спечелих наградата на Пролетния конкурс с песента на Морис Аладжем „С огън ме дари“ по текст на Тодор Анастасов. Много обичам тази песен и до ден днешен я пея по участия вече 34 години.
Взех първа награда. Втори беше Васил Найденов с песента на Стефан Димитров и текст на Мария Агликина „Седем пъти“. Трети бяха Росица Кирилова и Нели Рангелова с песен на Зорница Попова “Вик за близост”, но ние ги надминахме. За мен беше щастие, че съм победил такива певци. Аз съм бил тогава млад певец.
-Спомням си едно интервю преди много години по БНТ с известния оперен певец Никола Гяуров. На въпроса има ли завист между големите певци зад кулисите той отговори: “Между истински големите артисти няма завист. Всеки оценява таланта на другия. Те са несравними.“ Струва ми се, че у нас не е така!?
-Може би това е в нашата народопсихология – завистливи и злобни. Не е от малкия пазар, който дори не е пазар!? Май ние сме най-завистливите от всички балкански народи? Защо ми завиждат? Може би защото пея по-добре, или защото съм по-различен, бунтар, непреклонен, справедлив, откровен – казвам си всичко, което мисля.
-Това е цената на риска да си различен.
-И плащам висока цена за това.
-Но публиката те харесва…!
-Харесва ме, защото съм истински. Защото не съм префърцунен, защото си говоря с всички, защото не слагам маска ….Имам колеги, които са ми били кумири, защото са талантливи, но те толкова се комерсиализираха, че са навсякъде. Тяхната максима е:“Трябва да си навсякъде, да покриваш всички канали!“ Не го разбирам това нещо? Човек се изморява да гледа едни и същи хора по всички телевизии….Има много други, не по-малко талантливи певци и музиканти! Лакомията е голяма работа !
-И къде е твоят оазис, къде се спасяваш?
-По принцип, когато съм си у дома. Когато остана сам релаксирам и не искам да видя никой. И другото нещо, което най-много обичам, е морето, плажа, слънцето….Тогава разцъфвам като едно цвете…И любовта..Любовта е навсякъде…
-А кога и на кого даваш обич за обич, тя трудно се намира?
-На сцената непрекъснато я давам …И на улицата я давам…Но в личния си живот трудно я давам, защото не мога да я давам на всеки…Трябва да имам някой много специален човек до мен. Е, нямам!
-Какво ще пожелаеш на екипа и читателите на в.”Росица“?
-Да ви пожелая да продължавате да сте будители, какъвто е бил вестникът досега и да ви има още дълги, дълги години. И да давате тази обич, култура и духовност на вашите читатели, защото е много важно хората да знаят и хубавите неща, които се случват около нас.
Интервюто завърши с красивия глас на Деян Неделчев, който огласи редакцията: “Стига заеми, стига везни, искам обич за обич за обич…“
Зареждане ...
