МИЛКА ДЕШЕВА
Той е българската библия. Той е най-четената българска книга. Той е връх в литературното творчество на патриарха Вазов.
Тази година се навършват 130 години от първото издание на романа, който излиза от печат през 1894 г. в Англия. Същата година излиза на шведски и датски език. Впоследствие се превежда на различни езици, включително на японски и китайски, превръщайки се в европейски роман. И така, ако французите по онова време се гордеят с „клетниците“, испанците с „Дон Кихот“, а руснаците с „Война и мир“, основание за гордост сме имали и ние в нашия първи роман.
Но това значимо литературно събитие си има предистория. През 1889 г. на малка Одеска уличка, където живеел Вазов като емигрант, преследван заради русофилските си идеи, той написва най-великото си творение. „Под игото“, роман, докоснал сърцата на поколения българи, превърнали го в най-четената книга. Тя излиза за първи път в „Сборник за народни умотворения“, основан от проф. Иван Шишманов. А хонорарът, който получава Вазов за книгата, не му стига даже да си ушие един кат дрехи. Илюстрациите са на художниците Мърквичка и Антон Митов.
„Опитайте се, пише писателят Стоян Загорчинов, да премахнете Вазов и неговите герои от нашия живот, ще се отвори огромна празнина, която е по-страшна от празен джоб, в който дори стотинки не дрънкат. А да махнеш „Под игото“ от Вазовото творчество, е все едно да махнеш Стара планина от картата на България“.
„Поставих си за цел, пише Вазов, да изобразя живота на българите в последните години на робството и революционния дух на Априлското въстание. Идеята се роди една нощ в главата ми и аз с усърдие се предадох на работата и заживях с образите, усещайки голям подем. Повечето от действащите лица са истински личности от Сопот с други или преиначени имена. Действието се развива в Бяла черква (Сопот) и околностите му“.
Героите на романа са пъстра палитра от различни слоеве на народа – чорбаджии, учители, калугери, доктори, неуки и просветени, млади и стари. И революционери. Все още ненавършил 40 години, Вазов за първи път застава пред неизораната нива, наречена „роман“. Заимства сюжета от „Клетниците“ на Виктор Юго, писателят успява още с първите страници на грабне вниманието. Редица екстремни ситуации съпътстват читателя от началото до края, изправят го неведнъж „на нокти“, карат го да тръпне, да се смее, да недолюбва или да заобича някой от героите, за да го прегърне със сърце и душа до края на живота си.
Тайнственото и неочакваното влизане на избягалия от Диарбекир затворник Иван Кралича в дома на чорбаджи Марко, вдига на крак цялото семейство, обхванато от смут и напрежение. Още в тази глава за първи път, съвсем плахо в разговорите се прокрадва името на Русия. Годишният изпит в девическото училище е не само празник, но и изпитание за цялото общество на малкото градче. В противоборство се изправят един срещу друг високомерният млад чорбаджия Кирияк Стефчов и за първи път появилият се пред обществото Бойчо Огнянов, който ще се превърне не само в герой на деня, но и в герой в сърцето на младата учителка Рада Госпожина. Той е и главният герой на романа. А неволно изпусната от устата на малката Събка думичка „Русия“ втрещява всички. Добре че плеснатата в устата кака Гинка, чорбаджи Йордановата дъщеря, бързо слага всичко на място. Като младо агне мята на гърба си своята любима Стайка Иван Боримечката и от весела, мирна и спокойна, тлаката в с. Алтъново се превръща в разбунен кошер.
И днес романът си остава истински сеяч на българщина, нужен ни в това разклатено, нестабилно и болно време. Време на разделителни линии, тарикатлъци и шушумишки, които дават акъли за какво ли не, като например романът да бъде „преведен“ на съвременен български език, защото езикът му бил неразбираем за днешните ученици. Като че ли е написан на патагонски, а не на блестящ език, който самият Вазов нарича „свещен“, завещан от дедите ни като най-скъпо наследство, което ние с лека ръка пропиляхме. А учителят е този, който ще обясни значението на някои действително остарели думи. Пък и нали затова е речникът на българските архаизми.
Напоследък нагло и безотговорно кощунски идеи се ширят из медийното пространство, свързани с промяната на датата на националния празник. Да предаваме Трети март е равно на предателство към славното дело на хайдутите. Към делото на Ботев, Левски, Раковски, към априлци. Към българските опълченци и десетките руски, румънски и финландски войни, оставили костите си по нашите земи по време на Руско-Турската война. Към младата руска аристократка медицинска сестра Юлия Вревска, чиято памет днес гражданите на гр. Бяла ревниво пазят.
На Трети март хиляди българи ще изкачат връх Шипка и, развявайки българския флаг, ще се поклонят пред подвига да героите, извоювали българската свобода. А защо да не изкачим още един връх, наречен „Под игото“ и препрочитайки го отново да се потопим в този невероятен, пъстър, шумен, понякога комичен, но в повечето случаи трагично-величав Вазов свят.
Извадих от библиотечния рафт романа, издание 1994 г. във връзка с 90-ата му годишнина. С вълнение докоснах релефното изображение на черешовото топче на първата корица. Отворих на главата „Зелената кесия“. Тя беше любимата на моите ученици в часовете по извънкласно четене. Като че ли патриотизмът, с който е пропит всеки ред най-силно ги докосваме.
Да се изкачиш на връх Шипка е вълнуващо. А дали е по-малко вълнуващо да се посетят знаковите места, свързани с личността на Вазов и неговото творчество. Посещавайки Сопот човек може да види не само къщата-музей на Иван Вазов, но и Дядо Стояновата воденица, с която читателят се запознава още в началото на „Под игото“. Избягалият от Диарбекир Бойчо Огнянов убива двамата турски войници, за да спаси честта на малката Марийка, дъщерята на стария мелничар. Днес мелницата е превърната в културно-исторически обект и единствен представител на т.нар. воденици – караджейки. Не са за пренебрегване и девическото (Радино) училище, както и етнографския музей. А Вазовите стихове „Аз съм българче“ се четат отдалеч, изписани на висок хълм край града до който водят 22 стъпала. Оригинална, като архитектура, библиотека, „Тополата“ съхранява творби на Вазов.
„България е най-хубавата страна на света“. Тези думи не са мои, а на Вазовата майка – Съба Вазова. А Сопот си е една малка България.
И нека не заменяме самоволно думите една с друга. Игото си е робство, робството си е потисничество, равно на отнемане на свободата. Но османското присъствие не е синоним нито на иго, нито на робство. То клони повече към добър комшулук и приятелство, но обагрено с кръв.
Нали така?