„Севлиево и Селата“ и вестник “Росица“ заедно /потъналото село БАРА/

Язовир „Александър Стамболийски“ – предпочитано място лятно време за почивка и любимо място за рибарите през цялата година. Построен е през 1953г. на територията на Габровска и Великотърновска области. Но малцина са тези, които знаят и помнят, че на дъното на този язовир е потъналото село Бара.
То се е намирало на 20 км североизточно от Севлиево, на левия бряг на река Росица, в плодородното Баренско поле. В административно отношение е било в нахия /каза/ Хоталич /Селви/ и околия Севлиево, пише в книгата си „Изчезнали селища в Севлиевско“ Петко Недялков.

„В регистъра за ленните владения на Никополски санджак от 1479 г. селото е записано, заедно със село Патреш, Павликенско, към тимара на спахията Илиас, син на Диздар.Посочено е: “Село Бара със село Зафряна /неуточнено: домакинства – 7 , вдовици – 3 , приход – 516 /акчета/”. Доходът на тимара в сравнение с предходната регистрация, която е била след средата на века /около 1455 г./ е намалял с 25 %, за разлика от всички други околни села, където има увеличение. Малкият брой християнски домакинства – само 7, големият брой вдовици – 3 и споменаването на селото заедно с неизвестното Зафряна, ни карат да смятаме, че то е преживяло някакво неблагоприятно събитие през 60-те и 70-те години на ХV век. Дали това е резултат от болестни епидемии или от съпротива срещу поробителите, при която са дадени жертви, е трудно да се каже. И все пак второто предположение е по-вероятно като имаме предвид съдбата на 26 изселени към Истанбул семейства от близкото село Плужна. Изселването все пак е указание за репресия, приложена като наказание най-вероятно за съпротива срещу османската власт. Факт е, че през втората половина на ХV век Бара е малко село с християнско население“, се казва още в изследването на Петко Недялков.

По-нататък в изследването той пише, че през 1516 г., след период от 37 години, Бара е с увеличено население: 13 християнски домакинства и 3 неженени; 5 мюсюлмански домакинства, 3 неженени и 2 домакинства на спахийски синове. Общият брой на християнските домакинства се е удвоил, а са се появили и 7 нови домакинства на мюсюлмани. Осъществена е минимална колонизация на мюсюлмански домакинства: един освободен роб с двамата си неженени сина и зетя си; двама спахийски синове. Поставено е началото и на ислямизационния процес: един от мюсюлманите е бивш християнин.
Процесът на ислямизация в селото изглежда е вървял много трудно, защото 19 години по-късно /1545 г./ мюсюлманските домакинства са пак 7, а християнските са стигнали своя минимум – 2. Намалението е повече от шест пъти. Навярно нежелаещите да сменят своята вяра са напускали селото и са търсели нови места за по-спокоен живот. От седемте мюсюлмански домакинства две са на нови мюсюлмани /28.57 %/, записани като„синове на Абдуллах” /синове на Божия слуга/, тъй като нямали мюсюлманско бащино име. Процесът на ислямизация на местно население протичал бавно.
Подробният регистър от 1580 г. бележи качествено нов етап в демографското развитие на село Бара: от 7 през 1545 г. мюсюлманските домакинства нарастват на 25. Увеличението е повече от три пъти.
Качествено новият момент е свързан не само с рязкото увеличаване на мюсюлманските домакинства, но и с изчезването на християнските. След кратко просъществуване през първата половина на ХVІ век като село със смесено население Бара става чисто мюсюлманско селище и е такова до Освобождението.
По пътя на ранната, бавна и непрекъсната ислямизация на местно и чуждо християнско население се стига до неговата асимилация и приобщаване към турския етнос.
През ХІХ век мюсюлманите си построяват джамия. Според някои данни била издигнатапо времето на Алил ходжа, дядо на Алис аа ходжа.

След Освобождението към селото прииждат български и цигански семейства. Първото преброяване от 1880 г. отчита 732 души, от които 478 са турци, 188 – българи и 68 – цигани. През 1910 г. населението е почти същото – 780 души, от които 499 са българи, 207 – турци и 74 – цигани. Мюсюлманите постепенно се изселват, а българите се увеличават за сметка на заселници от близкото село Дебелцово. По-известни български родове са били: Банзови, Богданчетата, Граматиковци, Калмуците, Карастояновци, Кованджиови, Куньоулу, Мартиновци, Пончеви, Радиловци, Цончевци и др.
Заселилите се българи пращали децата си на училище в съседното село Дебелцово, откъдето били и повечето преселници.
Читалище в Бара се изгражда късно, през 1918 г.
За старинността на селището и българския му характер говорят убедително запазените местностни названия: Варениците, Вран, Долец, Дръщата, Кръста, Ливадица, Мареница /Мъреница/, Утока, Чучура. Със своята старинност се отличават звучното славянско наименование Мъреница, идващо от старобългарската дума мряти, която означава в мрак, мраз, мор. Дръщата е име на пътека към Крамолин, където се намирала дръща, т.е. тепавица. Но най-убедителното доказателство за старинността и българския корен на селището е неговото от векове непроменено име – Бара. Съхраняването на изброените названия в топонимията на селото, а и самото име на селището е свидетелство, че мюсюлманското население води началото си от ислямизирани местни българи.
Мюсюлманите от Бара назовават със свои имена редица местности. Някои са чисто турски, но има и такива, които са българо-турски или турско-български, което е резултат от непосредственото съжителстване на двата етноса. За това говорят названията на местности като: Исин чука, Каца куза и др.
„Село Бара, чиито жители са били почти 1000 души и е съществувало от 14 век , е трябвало да бъде изселено през 1950 година, за да се направи първият язовир у нас „Ал.Стамболийски“, пише в.“Борба“ от 27 юни 2017 година в статията „Изселеното село Бара трябвало да свърже Павликени и Бяла черква в град Бачо Киро“.
„Родолюбиви наследници на някогашните обитатели на сл.Бара и досега търсят документи, снимков архив и спомени за родното място на своите прадеди, а в близост до язовира е поставена специална паметна плоча. „На дъното на язовира са останките на село Бара – да се знае – тук е нашият корен“, пише на черния мрамор. Плочата е сложена от Трифон Пенев, а за направата й са събрани символични средства от Бяла черква и Павликени .С магарешката каручка Трифон, който е потомък на жители на потопеното село, е прекарал всички необходими материали и кофража от Бяла черква до язовира. В социалните мрежи са направени и няколко групи на потомци на видни родове като този на Иван Кунев например.
Днес при спадане на водите на язовира на дъното могат да се видят следи от постройки и кръста на селската църква, а писмени сведения за живота в с.Бара е оставила Веселина Кунева:“В селото ни нямаше ток, нямаше радио, но всяка вечер свиреха гайда и тъпан. Жителите на селото ни бяха българи и турци, но си живеехме добре. Имахме си община, два дюкяна, училище и турско училище, църква, джамия, бръснарница и голяма мелница.
Язовира „Александър Стамболийски” се намира в нашето село Бара, на 3 – 4 км от село Горско Косово. Стената му е построена в старото село Горско Косово. Жителите му пожелаха да бъдат изселени от другата страна на язовирната стена заедно. Решението е било от София, село Бара да бъде изселено между Павликени и Бяла черква. Да стане един голям град Бачо Киро. Но Бяла черква не разрешила. Тогава жителите на село Бара ги изселват в четири различни места – Бяла черква, Ресен, Павликени и Градище.
Разделени брат от брата, майка от своите дъщери. С непознати хора и обичаи, без мерак и желание ни посрещнаха. Моето семейство живя в Бяла черква, но винаги ни деляха, наричайки ни баражии. Много мъка и тормоз сме изживели по време на изселването ни“, споделя още Веселина Кунева.
От статията става ясно, че 200-годишен кръст от село Бара и досега пази павликенчани от зли сили. Разпятието е прекарало във водите повече от половин век и е извадено навръх Кръстовден, в което мнозина виждат поличба. Светинята се съхранява от архиерейския наместник отец Георги в павликенската църква „Рождество на Пресвета Богородица”. С този кръст отец Георги благославя вярващи и миряни.
Според Ганчо Александров кръстът е на повече от 2 века. Той е изработен от чимширово дърво и е с височина около 45 см.
След като рибарските мрежи го измъкнали от водите на язовира, с възстановяването му се заемат трима членове на църковното настоятелство на храма „Рождество на пресвета Богородица” – бижутер, художник и резбар. Художникът Мартин Петров, резбарят Здравко Кънчев и бижутерът Константин Костов му правят пълна реставрация и възстановка. Те запазват доколкото могат основата от чимширово дърво на стария кръст и я надграждат с орехови дъсчици. После цялата повърхност е обкована със седеф.
Снимки фейсбук.