проф. д.н. Венелин Терзиев
Просвещението е част от съзряването на едно общество и когато и както се случи – то е онова различие, което формира неговата идентичност, сила и възможност за развитие. Това едва ли се случва в един миг или е следствие на конкретно действие, по-скоро е част от пътя на израстване. Път – различен и еднакъв за всяка една нация. Път, който и ние, българите, сме извървели. Със собствените си стъпки, търсения и постижения.
Дали търсим и къде намираме днешните наши просветители е сложен въпрос, който е възможно да има много и нееднозначни отговори. Историята ни дава достатъчно основание да смятаме, че при далеч по-трудни и превратни времена, просветителското дело е оцелявало. Нещо повече – то е силата, давала тласък на редица събития.
И ако днес обясняваме прозаично, че „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, то истината за спасението е някъде прикрита или покрита с прах… Отговор и на този въпрос, по един по-различен и интересен начин, търсят Стефан Командарев и Юри Дачев в своя едноименен филм. И ни предлагат не просто интересна история, а версия на онзи, който може да те пробуди – с подадена ръка и път към себе си.
Историята на Алекс – млад мъж, който с помощта на своя дядо преоткрива след тежка катастрофа света. Дете на емигранти, принудени през 70-те години на XX-ти в. да избягат на запад, губи родителите си в тежка катастрофа, а самият той – губи паметта си. И тогава при него пристига дядо му – онази единствена връзка между минало и настояще, между памет, род и родно. Те, двама непознати, но с обща закодирана памет за общо минало, поемат пътя към дома. Път, който връща на Алекс не просто паметта, а и желанието за живот. Така наглед един недотам будителски на пръв поглед сценарий ни препраща към паметта като символ и смисъл на това, което сме били, което сме и ще бъдем. А „просветител“ придобива човешката мярка на личност, извела те от мрака до желанието да те има.
Желанието за осмислен живот, който да създава, е онова важно нещо, което трябва да търсим и намираме, защото иначе ще се загубим в смисъла на безсмислието.
И ако това е по-скоро житейски и нравствен проблем, то самото просветителско дело е важно както за самия индивид, така и за цялото общество. Понякога тези хора остават незабелязани покрай бурите, които ни връхлитат, и покрай прозаичните проблеми, които съпътстват живота ни, а тяхното усещане е толкова силно и важно за всички нас.
Така, ако обърнем поглед към просветителското дело на един от видните ни наши учени, какъвто безспорно е проф. д-р Асен Златаров, и прочетем думите написани за него малко след неговата смърт през 1936 г. от Гьончо Белев, ще получим отговор за онази свещена мисията и значението на един от видните ни български просветители в началото на миналия век.
„Ако се рентгенографира общественият живот на Асен Златаров, не би се открила никаква точица на нечестност. Неговата личност, която стърчеше като върлина всред нашата общественост, за дълго време ще бъде пример на ония, които ще следват неговия път. Асен Златаров беше редкият човек, който съчетаваше в себе си духа на хората от Възраждането, чувството на народниците писатели с прогресивността на съвременния интелигент. В съзнанието на Асен Златаров тревожният сигнал на будната съвест беше винаги в изправност и чувствителен като антена. Той нито един път не отстъпи от предната редица на борбата за човешки правдини. Тепърва българският народ ще почувства голямата загуба със смъртта на Асен Златаров. За дълго време неговото място ще остане празно. Защото той беше единственият популяризатор на науката, и то до такава степен ясен, че всеки можеше да разбере нейните постижения. Струва ми се, че в определени линии Асен Златаров има общ допир с Александър Блок. И той като последния предусети очертанията на онова голямо слънце, за което жадуват милиони хора…“.
Това е публикувано във вестник „Час” на 30.12.1936 г.
Няма как да объркаме и променим това дело, което е оставило знак и дълбока следа в развитието ни, а днес ние, следовниците на тези знакови личности, трябва да търсим и намираме онова въжделение, което води и насърчава личности като тях да вършат достойни дела. И ако списъкът на просветителите е достатъчно дълъг и в него стоят имена като Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, Георги Раковски, Иван Вазов, Добри Чинтулов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Любен Каравелов и много, много други, то мисията, която са имали и имат като просветители, книжовници, радетели и борци за свобода, е дала своя принос в определяне на нашата национална идентичност, за формиране на нашата сила и зрялост като нация. И ако смисълът на действието е в това да създадеш тласък на определени процеси, които да променят света и нас самите към по-добро, и ако това се е случвало във времето, то просветителското им дело не е било безсмислено и напразно.
За нас остава примерът и посвещението в просвещение. Пример в тази посока е и изследване на Силва Василева, Геновева Генчева и Христина Везирева върху присъствието на Любен Каравелов в личната библиотека на акад. Михаил Арнаудов, представено на Арнаудови четения в Русе. Изследването търси и намира мястото на двамата будители и тяхното присъствие в нашето съвремие, така, както е запазено във фондовете на Регионална библиотека „Любен Каравелов“ в Русе.
Личната библиотека на всеки един творец сама по себе си е библиотека – личност. Тя носи множество препратки както към този, който я е създавал – към неговите идеи, търсения и стремежи, така и към своеобразния пантеон от образи, „родени“ в резултат на неговите изследвания и научни разработки.
Такава библиотека – личност е съхраняваната във фондовете на русенската културна институция и това е колекция „Акад. Михаил Арнаудов“. Частично предоставена през 1973 година по повод 95-годишнината на учения и допълнена през 2016 година с дарение на негови родственици, днес сбирката респектира изследователите с разнообразието от автори, проблеми и теми, свързани с възхода на националната ни културна и литературна мисъл.
Богатата съкровищница пази множество документи, събирани през дългогодишната научна дейност на изследователя, и свързани с български и чужди творци, в т.ч. и с личността и делото на Любен Каравелов. Голяма част от изданията са подарявани от самите автори, доказателство за което са запазените автографи и дарствени слова. Този своеобразен архив разкрива научните интереси на Арнаудов и има важно научноизследователско значение за българската история и култура.
Опирайки се именно на съхраненото във фонда на библиотеката, и по-конкретно на лична библиотека на акад. Михаил Арнаудов, се вижда как взаимно се допълват и изграждат два от колосите на българщината – Любен Каравелов и Михаил Арнаудов, какво място заема личността на Каравелов в научните търсения на академика и как ученият e изследвал делото на писателя и революционера. Значимостта на всеки един е част от непреходната ни история, част от онова будителство, за което издига духа не само на отделния човек, а на нацията.
Освен монументалния труд за Любен Каравелов Михаил Арнаудов публикува свои изследвания за възрожденския деятел и в различни други издания. В съхранената в колекцията книга „Дела и завети на бележити българи“, издание на НС на ОФ през 1969 г., е поместена статията „Любен Каравелов. Жизнен път и идейно развитие (1837 – 1879)“, където в абзаца, в който академикът сравнява Раковски, Ботев и Каравелов, е запазена една интересна ръкописна поправка, а именно: „У него (Любен Каравелов) политически идеи, научни интереси и писателски актив образуват преход от епохата на националната подбуда към епохата на истинската революция….“, където думата „подбуда“ е заменена с „пробуда“. Притежание на колекцията е и статията му за възрожденеца, публикувана в сп. „Българска мисъл“ от 1929 г., кн. 2.
Доказателство за широтата и задълбочеността на научния интерес от страна на Михаил Арнаудов към делото на Каравелов са и запазените в личната му библиотека изследвания на други учени. Най-старите документи са два отпечатъка от „Сборник в чест на Ив. Д. Шишманов“ от 1920 г. Това са статиите „Любен Каравелов като фолклорист“ от Тома Атанасов Теохаров и „Любен Каравелов и Украйна“ на Дмитро Шелудко.
В биографията на Каравелов от Иван Клинчаров, издадена през 1925 г. в Придворната печатница (София), Арнаудов особено задълбочено е изследвал местата, където са разкрити емоциите и преживяванията на поета след смъртта на Левски. Ще си позволим един по-обстоен цитат, който ученият е отбелязал:
„Смъртьта на Левски подействува съкрушително преди всичко върху духа на Каравелова и отъ февруарий 1873 г. откакъ Дяконът увисна на вѫжето, до спирането на в. Независимость, едно постоянно, ако не хроническо чувство на отчаяность обземаше българския писатель. Това събитие неможеше да има друга последица за личность, като Каравелова, роденъ преди всичко за академикъ и сетне за борецъ.“ Специално внимание е отделено и на Глава Девета „Литературните възгледи на Любен Каравелова – Любен Каравелов като критик и езиковедец“.
Особено богато на отметки е изследването на Боян Пенев „Любен Каравелов. Живот – личност – творения“, издадено през 1936 г. Това издание пази множество уточняващи бележки, отнасящи се до творчеството на Каравелов в съпоставка с други български автори като Ботев, Чинтулов, Вазов, П. Р. Славейков и др.
Правейки разбор на текстовете изследователят стига до заключението и отбелязва на заглавната страница, че книгата е писана през 1919, а не през 1936 година. Доказателство за огромните познания на учения, се крие и в бележките, с които отбелязва връзката между труда на Боян Пенев и други автори, писали за Каравелов.
Притежание в библиотеката на акад. Арнаудов е и трудът на Цветан Минков „Любен Каравелов. Живот и творчество“, публикувано през 1937 г. в кн. 3 на Библиотека „Литературни разбори“. Бележките се отнасят предимно към Каравеловото поетическо творчество и преводачески способности и кореспондират със споменатите вече критични бележки на Арнаудов за влиянието на Шевченко и Хайне върху Каравелов. Те са доказателство за задълбочеността при работа с текста от страна на учения.
Подобни препратки за връзката на Каравелов с други творци виждаме и в книгата „Любен Каравелов: мировозрение и творчество“ на руския учен Лев Воробьов, издадена през 1963 г. в Москва. Запазената отметка на Арнаудов ни насочва към сравнение на „Песен за Раковски“ от Каравелов със стихотворението „Свобода“ на Николай Платонович Огарьов, близък приятел на Херцен.
Сведения за политическите възгледи на Каравелов Михаил Арнаудов черпи и от книгата на Василе Христу „Любен Каравелов за федерацията“, издадена през 1948г., като особено внимание е отделил на Програмата на българския революционен комитет.
За ролята и значението на акад. Арнаудов като изследовател на Любен Каравелов говорят посвещенията на неговите ученици и последователи, запазени в подарените от тях книги на учения. Именно с две посвещения бихме желали да завършим и нашия доклад, представящ присъствието на възрожденеца в личната библиотека на академика. На заглавната страница на своето изследване „Любен Каравелов. Литературни позиции“ Цвета Унджиева е написала „На проф. М. Арнаудов с дълбоко уважение. 14.VI.1968 г.“ С уважение и признателност е изпълнено и посвещението на Иван Попиванов в книгата му „Любен Каравелов“, където четем: „На акад. Михаил Арнаудов с голямо уважение към крупното му научно и творческо дело и към изследванията му за Любен Каравелов“. Подпис. 11.VIII.75 г.“
Ще си позволя да завърша с един вдъхновяващ цитат на Любен Каравелов: „Историята ни учи, че само тогава един народ е изгубен, когато няма вече идеи, които да го ентусиазират…“
Ние вярваме, че посланията на Каравелов не ще ни позволят да се изгубим като народ.
Обикновено ние българите сме поставяли винаги на преден план изконната ценност да се образоваме и да даваме напътствия на нашите деца да получат по-добро образование. Дори и поизкривено в наши дни тази дълбока семейна традиция съществува и е част от нашето съществуване.
Ние всички искаме нашите деца да получат добро образование, но поизкривената ни ценностна система ни поставя в далеч не съвсем изгодната позиция да ги тласкаме да отидат да сторят това в чужбина. Това по един или друг начин съставя мироглед и ценностна система на младия човек в обществото, в което попада. Безспорно натрупаните знания и опит са дълбока ценност, но те ще са още по-полезни и важни за българското общество – ако те са приложими тук в България.
И когато сме изправени пред съдбоносни решения, кризисни ситуации или революции се обръщаме към онази притихнала част на нашето общество, която е носител на съкровени идеи, мъдрост и сила – за да почерпим енергия и продължим напред.
Франсоа Волтер казва, че „Великите дела винаги са съпроводени с големи препятствия.“, което описва по най-точен начин изконното въжделение за движение напред. И може би е прав, че всичко това ще се случва по труден и болезнен начин, който не съставлява само едно оцеляване, а един възход.
Дали ни е нужен такъв празник – със сигурност той е време и място, когато да забележим, отбележим или осмислим това, което са правили предците ни или нашите съвременниците в това велико дело да просвещават и да движат със своите идеи, мъдрост и сила света напред!
Зареждане ...
