РУЖА ЛЮБЕНОВА
Тези дни обществеността у нас отбелязва 100-годишнината от рождението на заслужилия артист Петър Слабаков. Той е роден на 23 април 1923 г. в Лясковец. Четвърт век от своя 86-годишен живот той прекара в село Бериево. Там бяха и последните му дни – Слабаков почина на 17 май 2009 година в малката 100-годишна селска къща с голяма градина, която сам бе реставрирал. Сам си бе построил плевня и си бе правил кладенец в двора. Със съпругата си – актрисата Цветана Гълъбова, отглеждаха в Бериево домати, пипер, царевица, много цветя. Имаха пилета и кокошки.
Това не е първата му среща със Севлиевския край. Петър Слабаков е учил в село Градница, в земеделското училище. Ранните му години минават край две реки – Видима и Бразка. Завършил средно образование в Шумен. Доброволец е във Втората световна война, където е отличен е с орден „За храброст“. Работил е като тракторист (1946), книговодител (1948 – 1950), работник в конезавод, леяр (1951 – 1952). Прадядовците му Петър Манолов по майчина линия и Иван Слабаков по бащина са четници в четата на Капитан Дядо Никола през 1856 г.
Петър Слабаков е бил самодеец, после театрален артист в различни театри. Има над 120 роли в киното. Участва в десетки филми, най-известните от които са „Опасен чар”, „Хан Аспарух”, „Шибил”, „Тютюн” и др. Съосновател е и член на организации – 4 природозащитни и 2 политически, в периода от края на 1980-те до средата на 1990-те години. Депутат е в Народното събрание. През 2004 г. е награден е с АСКЕЕР за цялостно творчество.
Какъв е бил животът му в село Бериево четем в разказа на Румяна Емануилиду в „Словото”. „Петър Слабаков и Цветана Гълъбова са се оттеглили от 1994 година да живеят в севлиевското село Бериево…Това е място, което лесно може да бъде определено като „посочено от Бога“… В 101-годишната къща и градината с плодни дръвчета компания им правят постоянно 3 кучета, 20-ина кокошки, 2 петела и котката Бела, която обикновено живее по покривите… Ние сядаме „под саята“ до „плевнята“, която е гостна и кухня. То е нещо като цяла къща, но без предната й стена. Всичко е удобно, практично, само се присягаш и го намираш. На стената почти един до друг са закачени афиш от любим филм със Слабака — „Златната река“ и портрета на Жельо Желев. Пред очите ни е градината с дърветата, зеленчука и цветята с цялата им красота. Тук, докато забравях градската препирня и суетата, видях как се сменят слънцето с дъжда, денят с нощта, после нощта с утрото, как притихва и как отново се оживява природата, как мени цветовете си, как зеленото има едновременно няколко нюанса, как петелът и слънцето са в някакъв странен заговор…
Слабака ми доверява, че това място е пълното негово сливане със свободата. „Свободен съм бил и преди 9 септември, и след 9 септември, и преди 10 ноември, и след 10 ноември. Никой не може да ме накара да мисля по друг начин.“ Въпреки, че е в партията от близо шейсет години, винаги е правил каквото той, а не каквото тя, реши. „Аз като реша, никой не може да ме разубеди. Трамвай може да мине отгоре ми, но това, което съм обещал, ще го изпълня.“ Дните им в Бериево минават неусетно. Сутрин денят за Слабака започва в шест с безкофеиново кафе. (Цветана е станала доста по-рано, за да нахрани животните и да направи закуската за Петър). След това той коси, бори се с плевелите, грижи се за стопанството. Понякога с Цветана са толкова отдадени на работата, че където се срещнат из двора, си казват: „Добър ден“.
Слабака си спомня за някакъв филм на режисьора Асен Шопов, в който той е горски и си партнира с Григор Вачков и Стоян Гъдев. В цялото село са останали само тримата, всички други са се юрнали към града. „В селото кравите мучат, овцете блеят неиздоени, прасетата пищят от глад, но тримата селяни са заети с друго — провеждат партийно събрание. Пълна дивотия!…“
Казва, че не е от хората, жадни за слава. Когато някой го поздрави, смята, че му е познат от отдавна. Веднъж забелязал, че някаква кола го следва и пришпорил Лада-та. Помислил, че пак е сгафил, защото километражът му винаги е в нарушение. Оня обаче и той дал газ и на разклона за Тетевен успял да го задмине. Мислейки го за цивилен катаджия, Слабака веднага му подал документите. А той само дето не го разцелувал. Гледал го като „събеседник по желание“ в предаването „Всяка неделя“ по телевизията и искал просто да го поздрави. „Пък аз бягам… Представяш ли си как се смяхме после на това!“
Предишния ден беше ходил на реката за риба. Но това е повече занимание за размисъл, а не за препитание. „Каква риба, когато животните, които се връщат от паша, минават през водата, без да я помиришат. Толкова е мръсна!…“ Детството му е минало край реките Видима и Бразка и те били толкова кристално чисти, че пиели вода направо от тях. Когато е забранен риболовът, Слабака ходи на частни язовирчета. Там ако си хванеш шарана, теглиш го и си плащаш, все едно че е от магазина. Когато след време отидохме със Слабака заедно на риболов, собственикът на язовира ми каза, че на бай Петър му доставяло удоволствие да лови дребосък. Хвърлял на два метра край брега въдицата, защото там малките се ловят по-лесно. Хванал е досега и два-три шарана, голяма радост била. По-често си купувал рибата. Още като отивал на язовира, давал поръчка: „Гледай да има там хваната.“
„Екологията е в основата, но никой не я зачита“, мърмори сега Слабака, докато оглежда доматите в градината. Сутринта ги е поливал с тор. „Тази година всичко измръзна. Круши с колички съм изхвърлял.“ На „землище“-то от 100 квадрата са насяли и лук, и пипер…
Всичко сами са си направили. Дори водата сами са открили. В Бериево и в Чадърлии с пръчки са открили 14 кладенеца. Разбират дори на колко метра е водата. „По едно време, както се разхождаме двамата с Цветана с пръчките, като две откачалки, то не е далеч от истината, започнах да се смея със сълзи…“ Настоението му ни заразява. В планината човек по-леко се смее, може би защото гледа по-отвисоко на нещата от живота.”